В морските дълбини

Тридесет и три

– Здрасти, коте! Добро коте! Моля те, пусни ни да минем, коте-шмоте! – нареждаше Нийла нервно на сома, който я обикаляше.

В мътната вода се виеха общо осем от тях и всичките бяха чудовищни. Почти по два метра дълги, с петнисти сиви гърбове и розови кореми. От двете страни на широките им плоски лица висяха мустаци, които действително приличаха на котешки. Само устите им бяха широки повече от тридесет сантиметра. Спокойно можеха да глътнат патица на една хапка, а русалка щяха да сдъвчат на две-три хапки. Нийла протегна ръка и погали една от рибите.

– Хм, Нийла? Аз не бих го направила – предупреди я Линг.

– Няма проблем. Той мърка – каза Нийла.

– Не мърка. Ръмжи.

Сомът хлопна челюсти. Нийла бързо дръпна ръката си.

– Нямаме време за такива работи – каза Серафина, която се оглеждаше тревожно.

– Кажи го на него! – отвърна Нийла, докато проверяваше дали всичките ù пръсти са на мястото си.

Ездачите на смъртта бяха съвсем наблизо. Русалките бяха стигнали Дунарея, между тях и кораба на Тепрез имаше поне една левга, но тогава чуха войниците. Опитваха се да се скрият, а вместо това бяха попаднали сред огромните сомове.

– Разкарайте се от реката ми – чуха сопнат глас.

Нийла вдигна очи. Във водата се носеше пресноводна русалка, която размахваше стик за хокей. По дължината на гърба ù се проточваше шипеста перка. Носеше обици, направени от капачки за бутилки, и огърлица, каквато Нийла никога не бе виждала. От нея висяха какви ли не гогски предмети: глава на кукла, биберон, отварачка, запалка, малко фенерче и топка за голф. Косата ù, в сигнално червено, бе прибрана на две конски опашки над ушите. Устните ù бяха боядисани, по-скоро наплескани с цвета на косата.

– Прелестно. Само това ни трябваше. Луда жена и прекалено много сомове – изкоментира Линг шепнешком.

Русалката беше излязла от някакво подобие на къща. Постройката беше поредното нещо, което виждаше за пръв път. Сякаш бе изцяло построена от ръждиви части на коли – врати, покриви и брони. Прозорците бяха от велосипедни колела. На върха на така наречения покрив беше забоден стар черен чадър, от чиито краища висяха вилици, ножове и лъжици, които потракваха и звънтяха. Самият чадър се въртеше като ветропоказател във водата.

– Zi bună, doamnă – каза Линг на румънски и се опита да се усмихне, все така придържайки ранената си ръка пред гърдите. Добър ден, госпожо.

– Не ми госпожикай, русалке – тросна се пресноводната девойка на русалски. – Връщайте се там, откъдето сте дошли. Веднага.

– Не може да го направим, госпожице...

– Лина – каза русалката.

– Тази част от реката – поясни тя и посочи със стика, – от ей онзи камък чак до следващия завой, е моя. Не обичам нарушители на частната ми собственост. Нарушителите притесняват котетата. Не виждате ли чертата, която направих от камъчета? Идеята е да не преминавате през нея.

Нийла знаеше, че пресноводният народ е с много силно развито чувство за лична територия. Не обичаха и да ги закачат. Но поведението на тази русалка... Тук имаше нещо повече от обикновена неприязън към непознати. През сопнатия глас и агресивната поза прозираше страх. Нийла го усещаше.

– Може ли да минем, Лина? – помоли тя. – Ще преплуваме бързо, без да спираме.

Лина скръсти ръце.

– Същото каза и русалката, която мина оттук вчера!

– Знаеш ли коя е тя? Каза ли ти името си? – заразпитва Серафина.

– Сава, Плава, или Тава... нещо такова – отговори Лина.

Трите русалки размениха погледи. Нийла видя, че и на трите е дошла една и съща мисъл: дали тази Сава, Плава или Тава беше една от тях?

– Лина, моля те. Наистина имаме нужда от помощта ти – каза Серафина.

– И защо да ви помагам? – попита Лина.

– О, няма причина – отвърна Нийла. – Не е като да държим в ръце съдбата на океаните.

Серафина я сръчка с плавник.

– Защото ни преследват хора. Лоши хора – обясни тя.

Лина наведе хокейния стик. Вече не правеше опити да скрие страха си. Беше изписан на лицето ù.

– Да не са същите, които отвлякоха селяните? – попита тя.

– Какви селяни? – каза Нийла и хвърли притеснено поглед през рамо. Ездачите на смъртта се приближаваха с всяка секунда.

– Тези от Акаба, едно село до устието на Дунарея. Стана преди три дни. Изчезнаха повече от четиристотин души. Просто се изпариха. Страхувах се, че който го е направил, може да се върне за мен.

– Не знам дали ще се върнат за теб – рече Нийла. – Но със сигурност преследват нас трите.

Тя разказа на Лина какво бяха причинили Трахо и хората му на Серулия, на семейството на Серафина и на нейното.

Очите на Лина се разшириха.

– Мислиш ли, че ще ми вземат котетата?

Серафина поклати глава.

– Мисля, че... – започна тя.

Щеше да каже: Мисля, че на Трахо не му трябват сомове. Нийла беше сигурна, че точно това започна да казва. Също толкова сигурна беше, че единственият начин да накарат Лина да им помогне, бе да я убедят, че Трахо е и неин враг.

– И за миг не бих се усъмнила – прекъсна я Нийла. – Трахо със сигурност ще иска котетата ти. Толкова са... толкова невероятно... – тя замлъкна, защото не можа да открие правилната дума.

– Красиви? – подсказа Линг.

– Да! Толкова са красиви, че със сигурност ще иска да ти ги вземе.

Лина кимна със стиснати устни.

– Е, ще ми бъде интересно да го видя как пробва. Имам още котки, да знаете. Много. И никоя от тях не си пада по насилници.

Тя пъхна пръсти в уста и изсвири пронизително. Още сомове наизлязоха иззад камъни и повалени дървета. Подадоха глави от въртопи и подводни локви. Бяха най-малко петдесет.

– Леле! – възкликна Линг.

– Благодаря, че ме предупредихте – каза Лина. – Този Трахо вероятно ще си помисли дали да ме нападне, когато види колко котки имам.

Тя се намръщи.

– Е, предполагам, че ви дължа услуга. Може да се скриете при мен, докато отминат войниците. Побързайте, чувам морски коне.

Русалките заплуваха към къщата ù.

– Не там. Това е първото място, което ще претърсят. Скрийте се при Аника.

– Тя къде е? – попита Нийла.

– В люпилнята. Ей там – Лина посочи към една порутена барака, направена от стари гуми. – Не излизайте, докато не ви кажа.

Те отвориха вратата с мисълта, че ще ги посрещне някаква русалка на име Аника. Вместо това им се нахвърлиха десетина сомове бебета. Едно от тях доплува до Нийла и я близна по лицето.

– О, гнус! Гадост! – завика тя и отпъди бебето.

Стените на бараката се разтресоха от дълбоко тътнещо ръмжене. Майката на сомчето надигна заплашително всичките си 150 килограма от гнездото, в което лежеше. В сравнение с нея рибите отвън бяха колкото цаца.

– Мисля, че това е Аника – предположи Линг.

Нийла грабна сомчето.

– Мляс! – целуна го тя шумно по носа. – Ах, ти малко сладко сомченце! Кой е най-красивото рибоче? Ела при леля Нийла!

Бебето загука доволно. Ръмженето на Аника се превърна в мъркане и тя отново се отпусна в гнездото. Трите русалки заплуваха към него и се скриха зад огромното туловище.

Само след няколко минути вратата на люпилнята се отвори. Един облечен в черно войник се втурна вътре. Аника заръмжа страховито срещу копието му.

– Тук има още, сър! – викна той. – Този е по-голям от останалите. И по-грозен, ако можете да си го представите.

Още един мъж заплува из люпилнята. Кръвта на Нийла замръзна във вените ù, когато видя кой беше той. Трахо.

– Действително – изкоментира той и направи гримаса. – Само побъркана русалка може да отглежда тези неща. Богове, как мразя Пресноводието. Да тръгваме. Колкото по-бързо намерим онези русалки, толкова по-скоро ще се върнем в цивилизацията.

– Ще вземем ли русалката Лина с нас, сър?

– Не, прекалено е опасно. Ние сме само десетима, а рибите ù са много – каза Трахо и кимна към Аника. – Може да ни нападнат. Тя не ни трябва. Тепрез има предостатъчно пресен улов... – гласът му заглъхна, докато с войника излизаха от бараката.

След още няколко минути вратата отново се отвори.

– Отплуваха – съобщи Лина. – Можете да излезете.

Нийла изплува иззад гнездото на Аника. Линг беше зад нея.

Лина изглеждаше разтревожена.

– Носят клетка. За вас – каза тя. – Не бива русалки да се затварят в клетки. Никое същество не бива да се затваря в клетка.

– Благодарим ти, че ни скри, Лина – каза Нийла. – Пое голям риск заради нас. Ще си тръгваме.

– Не можете да си тръгнете – каза Лина някак примирено. – Те току-що отплуваха и се насочиха в същата посока, която и вие следвате. Колкото и да ми е неприятно, ще трябва да останете за през нощта. Бях си приготвила гювеч с папур за вечеря, а сега ще трябва да го деля с вас.

Тя кимна към Линг.

– Ще ù огледам китката. Стига да не реве.

Нийла примигна.

– Ами трябва да ти благодарим, предполагам – рече тя. Обърна се да каже нещо на Серафина, но там бе само Линг.

– Сера? – повика тя. – Къде си?

Приятелката ù все още бе свита зад гнездото на Аника. Взираше се право напред и не помръдваше.

– Какво е станало? Бяла си като корем на акула. Няма страшно. Отидоха си, а Лина ни позволи да останем в къщата ù през нощта.

Серафина се обърна към нея.

– Знам защо Рафе Тепрез не искаше бреговата охрана да се качва на кораба му. Знам какво пренася в трюма на траулера си и не е карагьоз – каза тя.

– А какво е? – попита Нийла.

– Отвлечените селяни от Акаба.