В морските дълбини

Четиридесет и три

Астрид примигна.

Ава зяпна.

Бека и Линг поклатиха глави невярващо.

Нийла стана яркосиня.

Серафина заговори:

– Бабо Вража, как е възможно да сме наследници на силата на шестимата най-велики магове в историята? Няма логика. Астрид е права – ако беше вярно, щяхме да сме канта маги до една, с идеални гласове.

Вража се усмихна.

– Забравяш, че канта магите са русалки, а силите на морските хора са съсредоточени в гласовете им. Така е направила богинята Нерия, когато преобразила антлантидите. Направила е гласовете ни силни, за да се носят надалеч във водата. Но Мероу и останалите магове, вашите предци, са били родени като хора. Човешката магия приема различни форми. Същото важи и за някои от силите ви. Способностите, които показахте, докато се борехте с Абадон, със сигурност го доказват. Нийла и Бека направиха заклинания срещу чудовището. Линг пя с инкантите. Но ти не пя, Серафина. Нито пък Астрид или Ава. Вашите сили може би са смесица от човешката магия на предците ви и вашата собствена морска магия.

– Коя на кого е наследник? – попита Ава. – Серафина произлиза от Мероу, това е ясно, но ние на кои магове сме наследници?

– Много добър въпрос – похвали я Вража. – Никога досега шест наследници на великите магове не са били на една и съща възраст по едно и също време. Точно като самите магове.

Тя заплува към Серафина и сложи ръце на раменете ù.

– Както каза Ава, ти, Серафина, си дъщеря на Мероу. Тя е била велик водач – смела и справедлива. И много могъща магьосница. Най-голямата ù сила обаче е била любовта.

– Любовта, а? – подметна Астрид. – Това пък каква сила е?

– Любовта е най-силното нещо на света – каза Вража.

– Нима? Ами магмомета ДК-67?

– Имаш много да учиш – обърна се Вража към Астрид. – Дори твоят магмомет нямаше да може да ни спаси днес. Спаси ни бързата мисъл на Серафина. Тя бе готова да се жертва за всички вас. Готовността да жертваш живота си за другите се ражда от любовта.

– Или от глупостта – измърмори Астрид.

Беше ред на Нийла.

– Една със сърце, което носи светлината – каза ù Вража. – Ти си дъщеря на Нави. Тя е била богата жена, която е дошла на Атлантида от Индия. Била е мила и добросърдечна и е използвала богатствата си, за да строи болници, сиропиталища и домове за бедните. Говорело се, че пазела светлината в ръцете си и в сърцето си. Можела е да вземе светлина от луната и звездите и точно като тях е давала на хората надежда в най-тъмния им час.

Нийла гледаше недоверчиво.

– Бабо Вража, не знам колко от силата на Нави съм наследила. Така де, понякога успявам да направя съвсем прилично фраг-заклинание, но друг път едва успявам да накарам и няколко лунни медузи да засветят.

– За това си има обяснение. Струва ми се, че и твоите сили, и тези на приятелките ти се усилват, когато сте близо една до друга – обясни Вража. – Как мислиш, че със Серафина успяхте да избягате в огледалото в двореца на дука? Има даже канта маги, които не могат да го постигнат.

– Може и да си права – допусна Нийла. – Песен-заклинанията ми винаги са по-добри, когато Сера е наблизо.

Вража повдигна вежда.

– Може да съм права? – попита тя. – Я пробвай пак да направиш същото като в Инкантариума.

Нийла се огледа нервно. Пое си дълбоко дъх и изпя заклинание фрагор лукс. Този път светлинната бомба, която метна през стаята, откърти парче от стената.

– Олеле – прошепна тя ококорено. – Как... Как успях...

– Магията поражда магия – каза Вража.

Следваща беше Бека.

–Една с дух силен, непреклонен. Точно като Пира – каза Вража. – Тя е била блестящ военачалник, една от най-великите. Дошла е от бреговете на Атлантика. Ти си като нея.

– Това не може да е вярно – възрази Бека. – Аз съм просто ученичка. А след училище работя в „Боделс“. Смятам да уча бизнес администрация в университета, за да мога някой ден да отворя собствен магазин. Имам стотици идеи за омагьосани перли, но нищо не разбирам от водене на войни.

– Пира също е започнала като занаятчия – била е ковач. Можела е да заповядва на огъня. Имала си е ковачница в Атлантида, както ти си имаш ковачница в „Боделс“ – обясни Вража.– Един ден видяла вражески кораби да се приближават към острова и пратила момче на кон в столицата да предупреди останалите. Призовала огъня в пещта си и бързо започнала да превръща земеделските инструменти в оръжия и ги раздала на жителите на селото, в което живеела. Когато враговете тръгнали към него, селяните ги нападнали от засада и ги задържали, докато пристигнали войските от Елизия. Бързата мисъл на Пира е помогнала да се спаси Атлантида. Точно както ти днес помогна да оцелеем със способността си да призоваваш подводния огън.

След това Вража заплува към Ава.

– Ти си дъщеря на Никс. Той е дошъл от бреговете на велика река, която сега се нарича Мисисипи. И той като теб е бил сляп. И отново като теб е усещал нещата, които не е можел да види. Точно като прилепа в небето и акулата в морето. Никога не се е опитал да избяга от нещата, които е виждал, и никога не се е побоял да ги разкаже истинно. Магията е усилила дарбата му и я е превърнала от вътрешно зрение в ясновидство. Същото ще направи и с теб.

Вража приключи с Ава. Оставаха две русалки – Линг и Астрид.

– А сега големият въпрос: коя е наследницата на Орфео? – попита Астрид. – Нека да отгатна: Не е Линг.

– Сикоракс е предтечата на Линг – отговори Вража. – Тя е дошла от Източен Китай, от крайбрежния район Кин. Била е родена всегласна, а магическите ù способности са направили тази дарба още по-силна. Тя не просто е говорела много езици. При това е говорела не само човешки, а и езиците на животните, птиците, морските създания, дърветата и цветята. Тя е била върховният съдия на Атлантида. Разрешавала е споровете между гражданите и е сключвала договорите с други държави. Била е много мъдра.

Линг се усмихна, но в усмивката ù се долавяше горчивина.

– Когато бях малка, хората ме наричаха лъжкиня, защото им казвах, че чувам как си говорят анемоните. И планктона. Даже кафявите водорасли. Не е нужно да уча език, за да го знам. Стига ми да го чуя веднъж. Досега не знаех защо. Сега знам – разказа тя.

Астрид седеше и гледаше на кръв, докато Линг говореше.

– Значи аз съм наследницата на Орфео. Просто идеално. Един вид, аз съм лошата, нали така? – попита тя гневно, когато Линг млъкна.

– Орфео е бил лечител. Народът го е обичал. Бил е и музикант и е свирел на лира, за да облекчава болките и страданията на хората. Дошъл е от Гренландия. От всичките магове, управлявали Атлантида, Орфео е бил най-великият. Силите му са били ненадминати. Както могат да бъдат и твоите, дете мое.

Астрид се изсмя подигравателно.

– В грешка си, Вража. В голяма грешка. Това не е вярно. Орфео не е мой предтеча. Цялата идея е безумна. Само ако знаеше...

– Какво да знаех? – попита Вража.

– Няма значение. Забрави – каза Астрид. – Не мога повече да участвам в тази игричка. Морските царства са на прага на война, ако не сте забелязали. Отивам си вкъщи, за да свърша нещо полезно.

– Не може да си тръгнеш – възрази Серафина въпреки недоверието, което все още изпитваше към Астрид. – Трябва да сме шест, като Шестимата царували, не пет. Вража каза, че силите ни са невероятни само когато сме заедно. Нямаме шанс да победим чудовището, ако не сме всички.

– Имам новина за теб: нямаме шанс да го победим изобщо. Ние сме просто шест деца! Някой тук сънува и това са те – тя посочи с палец към Вража. – Трябва да спрат глупавото си пеене, да съберат армия и да тръгнат след онова нещо.

– Една, която още няма вяра – каза Вража.

– За това си права – съгласи се Астрид. – Не вярвам. Не мога да повярвам, че изобщо дойдох тук. Не мога да повярвам, че си изгубих времето. Не мога да повярвам, че седя и слушам тези глупости...

– Извинявай – прекъсна я Бека. Нейният глас, за разлика от гласа на Сера и Астрид, беше спокоен и не трепваше. – Това не ни помага по никакъв начин. Къде точно се намира Карцерон? – попита тя и извади парче водораслов пергамент и писалка с мастило от сепия от куфара си.

– Знаем само, че е нейде в Южното море – отвърна Вража.

– Е, това е много полезно – изкоментира Астрид.

Бека записа нещо на пергамента, после попита:

– Какво представляват талисманите?

– Не знаем – призна Вража. – Мероу не ни е разкрила това. Но смятаме, че ги е скрила някъде, където никой не може да ги намери и да ги използва, за да освободи Абадон.

– Ако толкова се е тревожила от тази вероятност, защо просто не ги е унищожила?

– Защото са неунищожими. Били са им дадени от боговете.

– А имате ли представа къде ги е скрила?

– Не – отвърна Вража.

– Разбира се, че не! – възкликна Астрид. – Защо продължаваш да задаваш въпроси, Бека? Няма да получиш отговори! Никога ли не се отказваш?

Очилата на Бека се бяха плъзнало надолу по носа ù. Тя ги бутна обратно на мястото им.

– Не, Астрид, не се отказвам.

Тя се обърна към Вража:

– А знае ли се от какво е направен Абадон?

– Изглеждаше като оживял мрак, но това възможно ли е? – включи се Линг.

– Само Орфео знае отговора на въпросите ви, а той е мъртъв от четири хиляди години. Дори другите петима, които са се били с Абадон, не знаят от какво е направен. Затова и не са могли да го убият – разказа Вража.

– Най-великите магове на всички времена не са могли да убият Абадон, а ние трябва да успеем, така ли? – недоумяваше Астрид.

– Да си чувала за положително мислене, mina? – раздразнено попита Ава.

– А ти да си чувала за логично мислене? Как точно ще го убием? Ще се промъкнем незабелязано до него ли? То има осем ръце! С очи на тях! Никога няма да успеем да го доближим – разгневи се Астрид.

– Тогава какво да правим? Да си вървим вкъщи? Да плуваме с пасажите, да пазаруваме и да се преструваме, че всичко това не се е случвало, така ли? – попита Линг разгорещено.

– Да! – кресна Астрид.

– Чакайте, успокойте се. Да си поемем дълбоко дъх и да видим какво знаем – предложи Бека.

– Което е, хм, я да видим... Нищо! – викна Астрид. – Не знам как изглеждат талисманите. Не знаем къде са. Не знаем къде е чудовището или какво точно е то.

– Знаем, че... – започна Бека.

– Че ще ни нарита опашките! – каза Астрид. – Абадон е избил хиляди хора! Потопил е цял остров!

– Ще ти бъда благодарна, ако спреш да ме прекъсваш – заяви Бека.

– А аз ще ти бъда благодарна, ако спреш да се държиш като побъркана.

– Невероятно си груба.

– А ти си заблудена.

– Стига сте се карали, моля ви – включи се Серафина, опитвайки да задържи групата единна. – Това не ни помага.

– Права си, не ни помага – съгласи се Астрид. – Защо вместо да се караме, просто не изтровим всички и проблемът ще се реши? Нали така правите по вашите води?

– Ей! – възкликна Линг – Стига вече!

– Астрид, премина всякакви граници! – скара ù се Ава.

Астрид обаче не ги слушаше. Вбесена, Серафина започна да отвръща на обидите ù. Останалите заговориха едновременно, гласовете им се извисиха до викове. След няколко минути всички спореха, крещяха и пляскаха с плавници една срещу друга.

– Изморена съм. Оставям ви засега – заяви Вража внезапно. В гласа ù звучеше поражение. – Послушничките са ви приготвили храна и легла.

Тя се обърна и заплува към вратата.

– Благодаря ти, Бабо Вража, но на мен легло няма да ми трябва. Тръгвам си – каза Астрид.

Вража се завъртя и прониза Астрид с поглед.

– Орфео е имал огромна сила, дете. Най-голямата, която светът някога е виждал. Трябвало е да избира как да я използва. Той е избрал да я използва за зло. Магията е това, което ти правиш с нея.

Гневното изражение на Астрид се пропука и падна от лицето ù като лед от глетчер, разкривайки неподправен страх.

– Но Бабо Вража, ти не разбираш! Аз нямам избор! – каза тя.

Беше закъсняла. Вража вече бе излязла от стаята. Вратите се затвориха след нея.

Шестте русалки останаха сами.