Пророчеството на гарвана

Осма глава

Към момента, когато Блу най-сетне излезе от пицарията, изтощението бе успяло да вземе връх над притесненията й. Пое си дълбоко дъх в студената, свежа нощ. Струваше й се невъзможно този въздух да е същият, който нахлуваше през тръбите на климатиците в „Нино“.

Вдигна глава и се загледа в звездите. Тук, в края на градския център, уличните лампи не бяха чак толкова много, че да затъмнят напълно звездите. Голямата мечка. Лъв, Цефей. С всяко следващо познато съзвездие, което откриваше, дишането й ставаше все по-леко и по-леко.

Веригата, която пазеше велосипеда й, беше студена. Блу я отключи внимателно. В другия край на паркинга се долавяха неясни разговори. По асфалта някъде близо до нея някой потътри крака. Дори когато бяха тихи, хората пак си оставаха най-шумните животни.

Някой ден тя щеше да живее някъде, където ще може да излезе от къщата си и да вижда само звезди, а не улични лампи, където ще може да бъде колкото й бе възможно по-близо до дарбата на майка й. Когато вдигаше очи към звездите, имаше чувството, че нещо я дърпа към тях, че я подтиква да види нещо много повече от обикновени звезди, да открие смисъл в хаоса на небесния свод, да измъкне оттам някакъв образ. Но засега смисълът й убягваше. Тя виждаше само съзвездията Лъв и Цефей, Скорпион и Дракон. Може би просто имаше нужда от повече хоризонт и по-малко град. Единственият проблем бе, че тя не желаеше да вижда бъдещето. Единственото, което искаше да види, бе нещо, което никой друг не може и не иска да види, но това може би означаваше да очаква повече магия, отколкото бе налична в света.

— Извинете, ммм… госпожице, здравейте!

Гласът беше деликатен, мъжки и с местен акцент, но всички ръбове на гласните бяха изгладени. Блу се обърна с хладно изражение на лицето.

За нейна изненада това беше Елегантното момче. Под светлината на уличната лампа лицето му изглеждаше много по-изпито и старо, отколкото в пицарията. Беше сам. Никаква следа от Президент Мобилен телефон, нито от неугледния им, нито от враждебния им приятел. Едната му ръка придържаше велосипед. Другата бе пъхната елегантно в джоба на панталона му. Несигурната му поза не се връзваше много добре с пуловера с гарван, който носеше — за момент Блу успя да зърне на рамото му износен шев, но той бързо го скри, почесвайки ухото си с рамо.

— Здрасти — отговори тя, но много по-меко, отколкото би отговорила, ако не бе забелязала следите от износване. Нямаше представа кои ще да са тези момчета от „Алионби“, които носят пуловери втора употреба. — Адам, нали така?

Той кимна рязко, срамежливо. Блу се загледа във велосипеда му. Нямаше представа също така и кои ще да са тези момчета от „Алионби“, които карат колело, а не кола.

— Тъкмо се прибирах — каза Адам. — И ми се стори, че ви видях. Просто исках да ви кажа, че съжалявам. За случилото се тази вечер. Аз не съм му казвал да прави това, което направи, и исках да го знаете.

Блу не пропусна да забележи, че гласът му с лек акцент бе точно толкова приятен, колкото и външният му вид. Звучеше като залез в Хенриета — люлка на горещата веранда, запотени чаши чай е лед, песен на щурци, по-силна и от мислите ти. По страничната уличка мина кола и той погледна през рамо. Когато пак се обърна към нея, изражението му бе все така тревожно. Блу установи, че точно това изражение — голямата перпендикулярна бръчка на челото между свъсените вежди и стегнатите устни — е постоянното му състояние. То пасваше перфектно на чертите му, връзваше се идеално с всяка линийка около устните и устата му. „Това момче от «Алионби» много рядко е щастливо“ — каза си тя.

— Много мило от твоя страна — изрече на глас Блу. — Но не мисля, че ти си човекът, който трябва да се извинява.

— Не мога да му позволя да поеме цялата вина — каза Адам. — Така де, все пак беше прав — аз наистина се срамувах да те заговоря. Не исках да си помислиш, че просто… те бройкам.

Сигурно някъде на това място трябваше да го отреже. Но й попречи споменът за неговото изчервяване на масата, искреното му изражение, новопридобитата, несигурна усмивка. Лицето му беше толкова странно, че тя просто не искаше да сваля очи от него.

Проблемът бе в това, че досега с нея никога не бе флиртувал човек, на когото тя да стиска палци да успее.

„Не го прави!“ — изрече предупредително гласът в главата й.

Но тя запита:

— А какво искаше?

— Да поговорим — отвърна той. На акцента, на който говореше той, думата прозвуча не толкова като „говоря“, колкото като „признавам“. Тя не можа да се сдържи да не погледне към тясната, приятна линия на устните му. — Мисля, че щях да спестя големи неприятности и на двама ни, ако директно бях дошъл при теб. Като че ли идеите на другите непрекъснато ми навличат неприятности.

Блу се канеше да му каже, че в тяхната къща пък идеите на Орла са тези, които навличат неприятности на останалите, но после си даде сметка, че след това той ще каже още нещо, тя ще отговори, и така разговорът може да се проточи цяла нощ. Нещо в излъчването на Адам й подсказваше, че точно с това момче действително можеше да проведе разговор. И в този момент, сякаш от нищото, в съзнанието й зазвуча гласът на майка й: Не е необходимо да ти напомням да не целуваш никого, нали?

И тогава, с едно щракване, Блу превключи. Все пак, както бе забелязала и Нийви, тя бе разумно момиче. Дори и най-добрият възможен изход от настоящата ситуация би могъл да завърши кошмарно. Тя издиша дълбоко и шумно.

— Не е заради онова, което той ми каза за теб изрече на глас. — Проблемът бе, че той ми предложи пари.

И постави крак на педала на колелото си. Сега най-важното бе изобщо да не си представя какво ли би било, ако остане да си говорят. Когато нямаше достатъчно пари за нещо, Блу си знаеше, че най-лошото нещо на света е да си представяш какво ли би било, ако имаше пари.

Адам въздъхна, сякаш доловил оттеглянето й от сцената.

— Той няма представа какво ти е причинил. Няма представа от стойността на парите.

— А ти имаш, така ли?

Той не отговори нищо, просто я прикова с погледа си. Подобно изражение не оставяше място за глупости.

Блу вдигна глава нагоре и се вторачи в звездите. Беше странно, когато си представеше колко бързо се въртят по небето — огромно придвижване, но твърде далече от нея, за да го забележи. Лъв, Малката мечка, Коланът на Орион. Ако беше като майка си, лелите си или братовчедките си, дали гадаенето по небесата щеше да й помогне да измисли какво да каже на Адам?

— Ще дойдеш ли и друг път в „Нино“? — попита.

— Поканен ли съм?

В отговор тя се усмихна. Но тази усмивка й се стори като много опасно нещо, нещо, от което Маура не би останала много доволна.

Блу си имаше две правила: стой далече от момчета, защото те носят само неприятности, и стой още по-далече от момчетата от „Алионби“, защото те са мръсни копелета.

Но за Адам тези правила като че ли не важаха. Блу бръкна в джоба си, извади оттам чиста носна кърпичка и написа на нея името си и телефонния номер в дома си на Фокс Уей №300. С разтуптяно сърце тя сгъна кърпичката и му я подаде.

Адам каза единствено:

— Радвам се, че се върнах!

След което обърна дългото си тяло и започна да бута скръбно скърцащото си колело към дома си, където го чакаха родителите му.

Блу притисна пръсти към лицето си.

Дадох телефона си на момче!

Дадох телефона си на момче гарван!

Обгърна с ръце тялото си и си представи неизбежния спор с майка си. Да дадеш телефона си на някого, не означава, че непременно ще го целунеш!

Подскочи, когато задната врата на ресторанта изскърца и се отвори. Но беше само Дони — когато я видя, лицето му се проясни. Държеше в ръка умопомрачаващо дебел тефтер с кожени корици, който Блу моментално позна. Бе го зърнала в ръцете на Президент Мобилен телефон.

Дони попита:

— Имаш ли представа кой е забравил това нещо? Или е твое?

Блу го пресрещна в средата на паркинга, пое дневника и го отвори. Но той не избра моментално страница, на която да се отвори — бе толкова много отварян и пълен с толкова много материал, че всяка негова страница претендираше за първенство. Накрая просто се раздели по средата, подчинявайки се по-скоро на гравитацията, отколкото на ползата.

Страницата, на която се отвори, представляваше миш-маш от пожълтели изрезки от книги и вестници. Няколко от фразите бяха подчертани с червен химикал, който бе добавил и някакви коментари в полетата. (Пещерите „Лурей“ се смятат за духовно място? Врани = гарвани?). Имаше и умело набутан списък, писан на ръка, озаглавен „Топоними с уелски корени край Хенриета“. Блу познаваше повечето от градчетата, изброени тук: Уелш Хилс, Глен Бауър, Харлех, Махинлет.

— Изобщо не съм го чел — обади се Дони. Просто исках да видя дали не е написано някакво име, за да мога да го върна. Но после видях, че е… ами… по твоята част.

С това имаше предвид, че точно това би могло да се очаква от една дъщеря на ясновидка.

— Мисля, че знам кой е собственикът му — рече Блу. В момента най-голямото й желание бе да продължи да разглежда дневника. — Ще го взема.

След като Дони влезе обратно в ресторанта, тя пак отвори дневника. Вече можеше да се наслади на воля на размерите му. Дори и без съдържанието, големината на този тефтер бе достатъчна, за да предизвика възхита. Изрезките, които бяха залепени по страниците му, бяха толкова много, че дневникът не би могъл да остане цял, ако не е бил даден за подвързване с кожа. Страница след страница бяха посветени на тези откъснати или изрязани късчета хартия, на места личаха дори отпечатъци от пръсти. Блу прокара пръсти по различните повърхности. Кремава, дебела хартия за рисуване с тънък, елегантен шрифт. Тънка, почти кафява хартия с разкрачен шрифт. Скъпа, бяла хартия за делови кореспонденции със скучен модерен шрифт. Вестникарска хартия с неравни ръбове в чуплив нюанс на жълтото.

А после идваха и бележките, изписани с десетки различни химикалки и маркери, но всичките от една и съща, точна ръка. Те ограждаха, сочеха и подчертаваха много важно за четене. Правеха списъци и слагаха вдъхновени удивителни знаци в полетата. Противоречаха си едни на други и се съотнасяха едни към други в трето лице. Линии се кръстосваха, после се превръщаха в планини от заврънкулки, които на свой ред се превръщаха в дебели отпечатъци от гуми на камион зад бързи коли.

Отне й известно време, докато разбере на какво по-точно е посветен този дневник. Беше организиран в приблизителни раздели, но бе пределно ясно, че за някои от разделите на онзи, който го бе създал, му бе свършило мястото, за да ги продължи по-нататък, където му е останало място. Имаше раздел за лей линиите — невидимите енергийни линии, свързващи духовните места. Имаше раздел за Оуайн Глиндур — Краля на гарваните. Имаше раздел за легендите за спящи рицари, които чакат под планините да бъдат открити и събудени пак за живот. Имаше и раздел за странни истории за крале, които са принесени в жертва, за древни водни богини и въобще за всички стари неща, които гарваните символизираха.

Но най-важното от всичко бе, че този дневник желаеше. Искаше много повече, отколкото би могъл да побере, много повече, отколкото думите биха могли да разкажат, много повече, отколкото диаграмите биха могли да опишат. Копнежът бликаше от всяка негова страница, от всяка неравна линия, всяка набързо направена скица и всяка печатна дефиниция. В този дневник имаше нещо болезнено и ужасно меланхолично.

И от всички заврънкулки из него постепенно започна да се оформя един познат знак — три пресичащи се линии, издължен, подобен на човка триъгълник. Това беше същата фигура, която Нийви бе нарисувала в прахта в църковния двор. Същата фигура, която и майка й бе нарисувала върху запотеното стъкло в банята.

Блу приглади страницата, за да разгледа знака по-добре. Този раздел беше за лей линиите — „мистични енергийни пътища, които свързват духовните места“. Собственикът на дневника бе надраскал този знак из целия дневник, както и един плачевен на вид Стоунхендж, странни издължени коне и неумела рисунка на погребална могила. Ала обяснение на символа липсваше.

Това не можеше да бъде съвпадение.

И няма начин този дневник да принадлежи на онова момче гарван с президентското самочувствие. Вероятно някой му го е дал.

Може би Адам?

Той я зареждаше със същото усещане като дневника — усещане за магия, за възможности, за трепетите на опасността. Със същото чувство, както когато Нийви й бе казала, че някакъв дух е докоснал косата й.

„Ще ми се да беше Ганзи!“ — помисли си Блу. Но още в мига, в който тази мисъл й минаваше през главата, тя вече знаеше, че не е вярно. Защото който и да беше този Ганзи, не му оставаше да живее още дълго.