Пророчеството на гарвана

Пета глава

Барингтън Уелк едва ли би могъл да бъде описан като човек в особено весело настроение, докато се влачеше по коридорите на Уитман Хауз — административната сграда на академия „Алионби“. Беше пет часът следобед, часовете отдавна бяха свършили, а той бе излязъл от дома си само за да вземе домашните, които трябваше да оцени до следващия учебен ден. През високите прозорци с малки ромбовидни стъкла вляво от него се процеждаше следобедна светлина, вдясно жужаха гласовете на служителите от канцелариите. По това време на деня тези стари сгради винаги приличаха на музеи.

— Барингтън, ти днес не беше ли в отпуск? Изглеждаш ужасно! Да не би да си болен?

На Уелк му трябваше известно време, докато формулира отговора си. Официално погледнато, той все още беше в отпуск. Човекът, който му зададе въпроса, бе излъсканият учител по английски на единайсети и дванайсети клас Джона Майло. Въпреки афинитета си към карирани сака и тесни панталони от рипсено кадифе Майло не беше съвсем непоносим, обаче Уелк нямаше намерение да обсъжда днешното си отсъствие от работа точно с него. Навечерието на Деня на свети Марко бе започнало да придобива за него блясъка на традиция — традиция, която включваше стабилно натряскване през нощта и заспиване на пода на кухничката му точно преди зазоряване. Тази година обаче той бе проявил предвидливостта да си пусне отпуск за Деня на свети Марко. Преподаването на латински в „Алионби“ си бе достатъчно наказание, но преподаването с махмурлук бе буквално смазващо.

Накрая Уелк просто вдигна разнородната купчинка листи с изписани на ръка домашни работи като отговор. Очите на Майло се разшириха, когато видя името на най-горния лист.

— Ронан Линч?! Това неговото домашно ли е?

Обръщайки купчината към себе си, за да прочете написаното на първия лист, Уелк се съгласи с колегата си. Точно в този момент групичка момчета от отбора по гребане минаха с гръм и трясък по коридора и едва не го прегазиха, избутвайки го в обятията на Майло. Учениците вероятно дори не си даваха сметка, че се държат непочтително — Барингтън Уелк не бе много по-голям от тях, а невероятно красивите му черти, макар и някак си твърде големи за неговото лице, го правеха да изглежда още по-млад. Затова и до днес продължаваха да го бъркат с колежаните.

Джона Майло избута внимателно Уелк от себе си и попита:

— Как успяваш да го докараш в часа си?

Самото споменаване на името на Ронан Линч бе напълно достатъчно, за да отвори една дълбоко стаена, незараснала рана на Уелк. Проблемът не беше в самия Ронан, а в Ронан като част от неразделната тройка — Ронан Линч, Ричард Ганзи и Адам Париш. Всички момчета в неговия клас бяха богати, самоуверени и арогантни, но точно тези тримата му напомняха най-силно за онова, което беше изгубил.

Учителят по латински се опита да си спомни дали Ронан бе отсъствал някога от негов час. За Уелк дните от учебната година се сливаха в един дълъг, безкраен ден, който започваше с това как паркира трошката си до красивите коли на учениците в „Алионби“, после си проправя с лакти път сред тълпите от смеещи се, безгрижни момчета, и накрая се изправя пред класна стая с ученици, които в най-добрия случай го гледат със стъклени очи, а в най-лошия — подигравателно. И в края на деня Уелк оставаше сам, преследван от спомените си как някога и той е бил един от тях.

Кога всичко това се превърна в мой живот?

Сега той сви рамене и отговори:

— Не си спомням някога да е отсъствал от мой час.

— При теб е с Ганзи, нали? — попита Майло. — Е, това обяснява всичко. Тези двамата са като дупе и гащи.

Това беше странно, почти архаично сравнение, което Уелк не беше чувал от собствените си години в „Алионби“, когато той също беше дупе и гащи със съквартиранта си Черни. Почувства в себе си огромна празнота, сякаш беше много гладен, сякаш трябваше да си остане у дома и да продължи да пие, за да почете подобаващо този отвратителен ден.

Върна се в настоящето и се загледа в списъка с отсъстващите, оставен му от колегата, който го бе замествал. После отбеляза:

— Интересно! Днес Ронан е бил в час, обаче Ганзи не е бил. Или поне в моя час.

— О, това сигурно е заради онези фантасмагории за Деня на свети Марко, за които той непрекъснато плямпа! — махна небрежно с ръка Майло.

Това вече привлече вниманието на Барингтън Уелк. Никой на този свят не знаеше, че днес е Денят на свети Марко. Никой не празнуваше Деня на свети Марко, дори майката на свети Марко. Единствено Уелк и Черни — търсачи на съкровища и пакостници от класа, се вълнуваха от неговото съществуване.

— Моля? — изрече предпазливо Уелк.

— Лично аз нямам никаква представа за какво става въпрос — отговори колегата му. Един от другите учители го поздрави на излизане от учителската стая и Майло се обърна за миг, за да отговори. Уелк си представи как хваща ръката му, извива я и го принуждава да се върне на темата. Бяха му необходими огромни усилия на волята, за да изчака. Обръщайки се отново към него, Майло като че ли долови интереса му, защото допълни: — Не ти ли е говорил за това? Вчера ми проглуши ушите с неговите лей линии!

Лей линии!

Щом никой нямаше представа за съществуването на Деня на свети Марко, то тогава и никой нямаше представа за съществуването на лей линиите. Или най-малкото тук, в Хенриета, щата Вирджиния. Най-вече сред богаташчетата в „Алионби“. Със сигурност не и във връзка с Деня на свети Марко. Това си беше мисията на Уелк, неговото съкровище, неговите юношески години. Какво общо има с всичко това Ричард Ганзи III?

Изричането на глас на израза лей линия извика в съзнанието на Уелк един позабравен спомен — той в гъста гора, с пот, избила по горната му устна. Беше на седемнайсет и трепереше. При всеки удар на сърцето му в обсега на периферното му зрение се появяваха червени линии, а дърветата потъмняваха. На фона на всичко това листата им сякаш се раздвижваха, макар да не духаше никакъв вятър. Черни беше на земята. Не мъртъв, но умираше. Краката му все още продължаваха да натискат педалите до червената му кола, събирайки опадалите листа под него в купчини. Лицето му беше просто… свършило. В главата на Уелк започнаха да съскат и нашепват неземни гласове, думите се размиваха и разтягаха.

— Някакъв енергиен източник или нещо подобно — рече в настоящето Майло.

Изведнъж Уелк се уплаши, че колегата му ще зърне спомена върху него, ще чуе необяснимите гласове в главата му — неразбираеми, но въпреки това съпътстващи го неизменно от онзи кошмарен ден насам.

Уелк овладя физиономията си, макар всъщност да мислеше: „Ако някой друг наистина вижда в мен, значи трябва да съм бил прав. Тя трябва да е тук!“.

— И за какво, според него, му трябва тази лей линия? — запита с отработено безразличие.

— Нямам представа. Питай го лично, ако искаш. Сигурен съм, че с удоволствие ще ти напълни главата с глупостите си — отговори Джона Майло и се обърна.

Към тях вървеше секретарката на академията, метнала чанта на рамо и сако — през другата си ръка. Очната й линия беше размазана от дългия работен ден, прекаран в канцеларията.

— Да не би да си говорите за Ганзи Трети и за неговата ню ейдж мания? — попита тя. Беше вдигнала косата си с молив. Уелк се вторачи в кичурите, които падаха свободно покрай лицето й. От стойката й му стана пределно ясно, че тя тайничко харесва Майло въпреки карираните му сака, рипсените панталони и брадата. Секретарката попита: — Имате ли представа колко е червив с пари Ганзи-старши? Чудя се дали знае за какво си пилее времето синът му. Честно да ви призная, понякога тези богати копеленца ме карат да се замисля дали да не си прережа вените! Джона, идваш ли с мен да изпушим по една цигара?

— Не, тръгвам — изрече Майло.

Погледът му се плъзна неловко от секретарката към колегата му по латински и Уелк веднага го усети какво си мисли. Майло си мислеше колко е бил богат някога и бащата на Уелк и колко е беден сега, години след като съдебните дела бяха напуснали първите страници на вестниците. Целият учителски състав и цялата администрация мразеха момчетата на „Алионби“, мразеха ги заради онова, което имаха и което символизираха, затова на Уелк му бе пределно ясно, че тайничко потриват ръце от задоволство, че поне той бе паднал на дъното сред тях.

— Ами ти, Бари? — обърна се към него секретарката. После сама отговори на въпроса си: — Не, ти не пушиш, твърде красив си за това. Е, сама ще изляза да си запаля.

Майло се обърна, за да си тръгне.

— Оправяй се скоро! — изрече неловко в последния момент, макар Уелк да не бе споменавал, че е болен.

На този етап гласовете в главата на Уелк се бяха превърнали в рев, но той като никога бе успял да ги заглуши със собствените си мисли.

— Вече започнах да се оправям — кимна с благодарност Уелк.

Беше много възможно смъртта на Черни в крайна сметка да не е била напразно.