Пророчеството на гарвана

Трийсет и осма глава

— Здрасти, Париш! — приветства го Ганзи.

Камарото беше паркирано в сянката на пешеходната пътека точно пред стъклените врати на болницата. Докато чакаше появата на Адам, Ганзи ги бе наблюдавал как се отварят и затварят за невидими пациенти. Сега той зае мястото си зад волана, а Адам се настани на пътническата седалка. Имаше необичайно нормален вид — обикновено след сблъсъците с баща му беше изпъстрен със синини и драскотини, но този път единственото, което се виждаше, беше леко зачервеното му ухо.

— Казаха ми, че нямаш здравна застраховка — отбеляза Ганзи.

Бяха му казали също така, че Адам сигурно никога повече нямаше да може да чува с лявото си ухо. А това беше най-трудното за осмисляне — че с приятеля му се бе случило нещо невидимо, но необратимо. Изчака Адам да каже, че ще намери начин да си плати медицинските услуги. Но той просто започна да върти болничната гривна на китката си.

Ганзи допълни предпазливо:

— Аз се погрижих за този проблем.

На това място Адам винаги казваше нещо. Винаги се ядосваше. Винаги се озъбваше: „Не, няма да приема проклетите ти пари, Ганзи! Не можеш да ме купиш!“. Но този път просто продължаваше да върти хартиената болнична гривна отново и отново.

— Печелиш — изрече накрая. Прокара пръсти през неравната си коса. Звучеше много уморено. — Закарай ме да си прибера нещата.

Ганзи тъкмо се канеше да завърти ключа и да запали камарото, но когато чу тези думи, свали ръка и изрече:

— Не съм спечелил нищо. Да не би да си мислиш, че съм искал да се стигне дотук?

— Да — отговори Адам, без да го поглежда. — Да, точно така си мисля.

В душата на Ганзи нахлуха обида и гняв.

— Не се дръж като гадняр! — изсумтя.

Адам започна да човърка неравния край, където хартиената гривна беше залепена, и накрая каза:

— Просто ти съобщавам, че вече можеш да отсечеш триумфално: „Казах ти!“. Или: „Ако ги беше напуснал по-рано, това нямаше да стане!“.

— Така ли съм казал преди? Е, но не е необходимо да се държиш така, сякаш е настъпил краят на света.

— Напротив, краят на света действително настъпи.

Между камарото и вратата на болницата паркира линейка. Светлините й не бяха включени, но от нея веднага изскочиха парамедици и се втурнаха отзад, за да се погрижат за някакъв невидим спешен случай. В гърдите на Ганзи нещо пламна.

— Смяташ, че изнасянето от дома на баща ти е краят на света? — промърмори.

— Много добре знаеш какво исках — прошепна Адам. — И знаеш, че не исках това.

— Държиш се така, сякаш вината е твоя.

— Кажи ми, че не си доволен от развитието на нещата! — предизвика го Адам.

Ганзи не можеше да си криви душата — наистина бе искал Адам да напусне онова подобие на къща. Ала никаква част от него не бе желала да го види толкова пребит, за да се стигне дотук. Никоя част от него никога не бе искала Адам да бъде принуден да бяга, вместо да напусне триумфално дома си. Никоя част от него никога не си бе мечтала Адам да го гледа така, както го гледаше в този момент. Затова изрече истината, когато отговори:

— Никак не съм доволен от развитието на нещата.

— Все тая! — махна с ръка Адам. — Важното е, че открай време ми опяваш да се изнеса оттам.

Ганзи презираше повишаването на глас (в такива моменти сякаш чуваше думите на майка си: Хората крещят тогава, когато не разполагат с необходимия словесен запас, за да шептят), но този път чу това да се случва въпреки усилията му да се сдържи и то го свари толкова неподготвен, че едва съумя да овладее тона си.

— Но не по този начин! Поне имаш място, където да отидеш! Край на света ли? Но какъв изобщо ти е проблемът, Адам? Така де, за толкова отблъскващо ли смяташ жилището ми, че дори не можеш да си представиш да живееш там? Защо всичко мило, което правя за теб, го определяш като съжаление? Защо всеки мой жест е благодеяние? Е, ето и моето мнение по въпроса: писна ми да вървя на пръсти около твоите принципи!

— А на мен ми писна от високомерието ти, Ганзи! — не му остана длъжен Адам. — И изобщо не се опитвай да ме правиш на глупак! Кой друг, освен теб вече използва в ежедневието си думи като „отблъскващ“? Не се преструвай, че не правиш всичко възможно да ме изкараш глупак!

— Аз просто така си говоря! Съжалявам, че твоят баща никога не те е научил на значението на думата „отблъскващ“! Сигурно защото е бил твърде зает да размазва главата ти в стените на вашата каравана, докато ти му се извиняваш, че си се родил!

И двамата едновременно затаиха дъх.

Ганзи осъзна, че бе отишъл твърде далече. Беше твърде далече, твърде късно, твърде много.

Адам срита вратата и я отвори.

— Да ти го начукам, Ганзи! Да ти го начукам! — изрече тихо, несдържано.

Ганзи затвори очи.

Адам трясна вратата, а после я трясна втори път, когато тя не се затвори. Ганзи не отвори очи. Не искаше да вижда какво прави Адам. Не искаше да проверява дали хората наоколо гледат как някакво обикновено момче се кара с богаташче в яркооранжево камаро и пуловер на „Алионби“. Точно в този момент Ганзи мразеше униформата си със знака на гарвана, мразеше шумната си кола, както и всяка по-сложна дума, която родителите му използваха в нормалните си разговори по време на вечеря. Мразеше отвратителния баща на Адам, мразеше безхарактерната му майка, но най-вече… най-вече мразеше звученето на последните думи на Адам, които се въртяха в главата му отново и отново, като развалена грамофонна плоча.

Не бе в състояние да го издържи — всичко това, което беше вътре в него.

В крайна сметка се оказа, че за Адам той е никой. Никой е сигурно и за Ронан. Адам го бе залял с отровни думи, а Ронан бе пропилял всички възможности за втори шанс, които му бяха предоставили. За тях Ганзи беше просто тип с много скъпи неща и дупка в душата, която с всяка следваща година поглъщаше все повече и повече от сърцето му.

Те непрекъснато се отдалечаваха от него. Но той като че ли никога не можеше да се отдалечи от тях.

Ганзи отвори очи. Линейката бе все така там, но Адам го нямаше.

Отне му известно време, докато го види къде е. Вече бе изминал няколкостотин метра — вървеше през паркинга по посока на пътя със сянка колкото синя точица.

Ганзи се приведе през съседната седалка, за да отвори прозореца, а после запали Прасето. Докато заобиколи товарната зона и се добере до паркинга, Адам вече беше стигнал до голямата четирилентова магистрала, която минаваше покрай болницата. Имаше достатъчно коли, но Ганзи спря до Адам, с което накара колите зад него да започнат да го заобикалят, някои от тях надули недоволно клаксоните си.

— Къде отиваш? — извика. — Къде трябва да отидеш?

Адам нямаше как да не го бе усетил — по-шумна кола от камарото просто не съществуваше — обаче продължи да върви, без да вдигне глава.

— Адам! — не се отказваше Ганзи. — Само не ми казвай, че се връщаш там!

Нищо.

— Не е задължително да бъде в Монмът! — опита Ганзи за трети път. — Просто ми позволи да те откарам там, където отиваш!

Просто влез в колата, моля те!

Адам се закова на място. Влезе непохватно и дръпна вратата. Но не го направи достатъчно силно, затова му се наложи да опита още два пъти. После в колата се възцари мълчание. Ганзи даде мигач и се включи отново в трафика. В устата му напираха думи, умоляваха да бъдат изречени, но той упорито не им позволяваше.

Накрая се обади Адам. Не го погледна, когато промърмори:

— Няма значение как го казваш. В крайна сметка стана така, както го искаше. Всички твои неща на едно място, всичко под един покрив. Всичко, което притежаваш, да ти бъде пред погледа и…

Но после млъкна. Хвана се за главата. Пръстите му се плъзнаха през косата над ушите му и продължиха да се плъзгат до побеляване на кокалчетата му. А когато си пое дълбоко дъх, това беше накъсаният звук, който придружаваше усилията да не се разплачеш.

През главата на Ганзи минаваха стотици неща, които искаше да каже на Адам — за това как всичко ще се нареди, как всяко зло е за добро, как Адам Париш винаги си е бил сам господар, още преди да срещне Ганзи, и как няма начин да престане да си бъде сам господар, само защото е сменил покрива над главата си, как в някои дни на Ганзи му се искаше да е като него, защото Адам беше толкова реален и истински, нещо, което Ганзи като че ли никога не можеше да стане. Ала незнайно как думите на Ганзи се бяха превърнали в неволни оръжия и той си нямаше доверие, че пак няма да изстреля нещо неподходящо.

Затова, все така сред гробовно мълчание, те отидоха да приберат нещата на Адам, а когато си тръгнаха за последен път от парка за каравани, сподиряни от неизменния поглед на майка му иззад пердетата на кухненския прозорец, Адам не се обърна назад.