Пророчеството на гарвана

Четирийсет и осма глава

Беше прекрасен, слънчев ден в началото на юни, когато се събраха, за да погребат костите на Ноа. На полицията й беше отнело няколко седмици, докато приключи работата си по доказателствата, затова, докато разрешат погребението, дойде и краят на учебната година. Но между смъртта на Уелк и погребението на Ноа се бяха случили много неща. Ганзи бе успял да си вземе обратно дневника, който полицията бе прибрала като доказателство, и бе напуснал окончателно отбора по гребане. Ронан бе избутал успешно годишните изпити (за огромно задоволство на ръководството на „Алионби“) и бе поправил неуспешно бравата на вратата на апартамента им. Адам, вероятно с помощта на Ронан, се бе изнесъл от Манифактура Монмът и се бе нанесъл в стая на църквата „Света Агнес“ — на не особено голямо разстояние от тях, което обаче се отрази по съвсем различен начин на двете момчета. Блу триумфално бе посрещнала края на учебната година и началото на ваканцията, която щеше да й предостави повече свободно време за проучване на лей линията. Хенриета бе спохождана от токови удари общо девет пъти и от загуба на телефонен сигнал приблизително два пъти повече. Маура, Персефона и Кала прегледаха обстойно тавана и унищожиха всички предмети на Нийви. Бяха казали на Блу, че все още не са напълно наясно какво точно са сторили, когато са пренаредили огледалата й през онази съдбовна нощ.

— Искахме да я обезсилим — бе признала Персефона, — но накрая очевидно сме я накарали да изчезне. Много е възможно обаче на някакъв етап да се появи някъде.

И така, бавно, но сигурно животът им се върна към обичайния си ход, макар че самите те надали щяха да се върнат вече към нормалното. Лей линията беше събудена, а Ноа беше почти изчезнал. Магията се бе оказала напълно реална, Глендоуър също си беше съвсем реален и нещо започваше.

— Джейн, не искам да бъда груб, но това все пак е погребение! — обърна се Ганзи към Блу, докато тя крачеше през полето към тях. Двамата с Ронан приличаха на кумове в безупречните си черни костюми.

Поради плачевна липса на каквото и да било черно в гардероба си Блу бе пришила набързо няколко метра евтина черна дантела върху една своя зелена тениска, която преди няколко месеца беше преправила на рокля. И сега тя изсъска гневно:

— Това беше най-доброто, което успях да постигна!

— Като че ли на Ноа му пука — обади се Ронан.

— Донесе ли нещо друго за после? — попита Ганзи.

— Да не съм идиот? Къде е Адам?

— На работа е — отговори Ганзи. — Ще дойде по-късно.

Костите на Ноа щяха да бъдат погребани в семейния парцел на фамилията Черни в едно отдалечено гробище в долината. Наскоро изкопаният му гроб се намираше в края на дългото, наклонено гробище по склона на каменист хълм. Плътна мушама покриваше прясната купчина пръст, скривайки я от очите на опечалените. Край дупката се бе подредило семейството на Ноа. Мъжът и двете момичета ридаеха тихичко, но жената гледаше невиждащо към дърветата със сухи очи. На Блу не й трябваше да бъде екстрасенс, за да усети огромната мъка на тази жена, изумително горда в скръбта си.

Гласът на Ноа, студен и едва доловим, прошепна в ухото й:

— Моля те, кажи им нещо!

Блу не отговори, но обърна глава по посока на гласа му. Едва го усещаше, застанал до рамото й, едва долавяше дъха му във врата си, но усещаше ръката му, стиснала трескаво нейната.

— Знаеш, че не мога — отговори му тихичко.

— Трябва!

— Говориш като лунатик! С какво ще им помогне това? А и какво да им кажа?

Макар и слаб като бриз, гласът на Ноа беше отчаян. Злочестината му я разтърси.

— Моля те!

Блу затвори очи.

— Кажи й, че съжалявам, задето изпих шнапса за рождения и ден! — прошепна Ноа.

За бога, Ноа!

— Какво правиш? — прошепна уплашено Ганзи, протегна ръка и я хвана в мига, в който тя направи крачка към гроба.

— Подлагам се на върховно унижение! — сряза го тя и измъкна ръката си от неговата.

Докато приближаваше към семейството на Ноа, пробва мислено няколко подхода, с които нямаше да изглежда чак толкова луда, но не хареса нито един от тях. Бе прекарала достатъчно време с майка си, за да бъде пределно наясно как ще се развият нещата. Ноа, правя го само заради теб! Погледна в очите тъжната, горда жена. Отблизо гримът й си беше все така безупречен, косата й — прецизно завита в краищата. Всичко беше завързано, боядисано и напръскано с лак, за да бъде под пълен контрол. Скръбта й бе набутана толкова дълбоко в душата й, че очите й дори не бяха зачервени. Ала Блу не можеше да бъде заблудена толкова лесно.

— Госпожо Черни?

Майката и бащата на Ноа извърнаха едновременно глави към нея. Блу смутено прокара ръка по едно от парчетата дантела върху тениско-роклята си.

— Аз съм Блу Сарджънт. И… ммм… исках да ви кажа, че много съжалявам за загубата ви. Освен това майка ми е ясновидка. И имам… — тук вече израженията им започнаха очакваната неприятна трансформация. — … съобщение от вашия син.

Изражението на госпожа Черни моментално се помрачи. Но тя просто поклати глава и изрече спокойно:

— Не, това е невъзможно.

— Моля ви, не го правете! — намеси се господин Черни. Очевидно му бе необходимо да впрегне всичките си сили, за да остане любезен, но това все пак беше много по-добре, отколкото тя бе очаквала. Блу се почувства зле, че прекъсва този толкова интимен за тях момент. — Моля ви, вървете си!

— Кажи й! — прошепна Ноа.

Блу си пое дълбоко дъх и изрече:

— Госпожо Черни, той просто иска да ви предам, че много съжалява, задето е изпил шнапса за вашия рожден ден!

За момент настъпи гробна тишина. Господин Черни и сестрите на Ноа преместиха погледи от Блу към майката. Бащата на Ноа зяпна. А майка му се разрида.

Никой от тях не забеляза оттеглянето на Блу.

Когато се стъмни, го изкопаха. В началото на пътя към гробищата се виждаше беемвето на Ронан. Той бе вдигнал капака и се мотаеше, правейки се на закъсал, с което едновременно блокираше пътя и стоеше на пост. Адам управляваше багера, който Ганзи бе наел за вечерта. Самият Ганзи прехвърляше костите на Ноа в голяма платнена торба, докато Блу ги осветяваше с фенерче и следеше да не пропуснат нито една кост. Накрая Адам върна обратно в земята празния ковчег и гробът си стана абсолютно същият, какъвто беше, преди те да го разкопаят.

Когато се върнаха тичешком до беемвето, замаяни и останали без дъх от престъплението си, Ронан рече на Ганзи:

— Да знаеш, че тази работа ще излезе и ще те захапе за задника, когато тръгнеш да се кандидатираш за Конгреса!

— Млъквай и карай, Линч!

Погребаха костите му отново в старата разрушена църква, което беше идея на Блу.

— Никой няма да го притеснява тук — каза тя. — Освен това сме сигурни, че църквата е върху лей линията, а като църква е свещена земя!

— Да се надяваме, че ще му хареса — отбеляза Ронан. — Заради него си разтегнах един мускул!

— И как по-точно? — подметна насмешливо Ганзи. — Докато стоеше на пост ли?

— Докато отварях капака на колата си.

След като приключиха с покриването на костите с достатъчно пръст, всички застанаха в почтително мълчание. Блу се загледа в Ганзи — бе пъхнал ръце в джобовете си, свел очи към мястото, където току-що бяха поставили завинаги тленните останки на своя приятел. И сякаш не бе изминало никакво време и същевременно бе минало всичкото време на света от мига, когато тя бе видяла духа му да върви по същата тази пътека.

Ганзи. Това е всичко, което е.

Блу се закле, че не тя ще бъде тази, която ще го убие.

— Не може ли вече да се прибираме у дома? От това място ме побиват тръпки!

Всички се извъртяха моментално, изпълнени с еуфория. Под арката на входа на църквата стоеше Ноа, неугледен и до болка познат, много по-плътен от всякога. Или поне като дух. Той оглеждаше плахо и боязливо рушащите се наоколо стени.

— Ноа! — извика щастливо Ганзи.

А Блу се хвърли на врата му. В началото той я погледна стреснато, но после по лицето му се изписа радост и накрая потупа лекичко пухкавата й стърчаща коса.

— Черни? — обади се Ронан, пробвайки думата.

— А, не! — извика недоволно Ноа над ръцете на Блу. — Не ме наричайте така, момчета, сериозно ви казвам! И пак повтарям, че от това място ме побиват тръпки! Не може ли да тръгваме вече?

Лицето на Ганзи се отпусна облекчено. Ухилен до уши, той отговори:

— Разбира се. Тръгваме!

— Но все така няма да ме накарате да хапна пица! — предупреди ги Ноа, отдалечавайки се от църквата под ръка с Блу.

Ронан, който все още стоеше сред руините, ги погледна през рамо. Под сумрачната светлина на фенерчетата татуировката, която стърчеше изпод яката му, приличаше на нокът на птица или на пръст, а може би на елемент от хералдична лилия. Беше почти толкова остра и смъртоносна, колкото и усмивката му.

— Мисля, че сега е много подходящ момент да ви призная нещо — изрече той. — Извадих Резачка от сънищата си.