Пророчеството на гарвана

Деветнайсета глава

Не следващия ден следобед Блу излезе боса на улицата пред къщата на Фокс Уей №300 и приседна на бордюра, за да чака Кала под синьо-зелените дървета. Нийви се бе заключила в стаята си от обяд и не се показваше, а Маура редеше ангелски карти на група другоселци, дошли по тези места на писателска почивка. Затова Блу бе посветила целия си следобед на размисли какво да прави с факта, че откри Нийви в задния двор. И отговорът на този въпрос включваше Кала.

Тъкмо започваше да се изнервя, когато колата, която обикновено оставяше Кала след работа, спря до бордюра.

— Да не би да си решила да се изхвърлиш заедно с боклука? — запита Кала, докато излизаше от колата на приятелите си, синьо-зелена като всичко през този ден. Беше облечена в необичайна за нея изискана рокля и обута в съмнително модерни сандали с изкуствени скъпоценни камъни. След като помаха за довиждане на шофьора, тя се обърна към Блу.

— Трябва да ти задам един въпрос — каза Блу.

— И това е въпрос, който звучи по-добре до контейнер за отпадъци? Хайде, вземи това! — отсече Кала, измъкна една от торбите от ръцете си и я подаде на момичето. Ухаеше на жасмин и чили, което означаваше, че е имала гаден ден на работното място. Блу не бе много сигурна с какво точно си изкарва хляба Кала, но знаеше, че е свързано с „Алионби“, с много бумащина и с ругатни срещу учениците, най-често през уикендите. Каквато и да беше работата й обаче, очевидно включваше лични възнаграждения с бурито в гадните дни.

Кала закрачи тежко по алеята към къщата.

Блу се повлече безпомощно след нея, едва мъкнейки чантата. Имаше чувството, че е пълна с книги или трупове.

— Къщата е пълна — промърмори.

Една от веждите на Кала очевидно засвидетелстваше внимание на момичето, защото тя веднага отсече:

— Къщата винаги е пълна.

Бяха на няколко крачки от входната врата. Вътре всяка от стаите беше пълна с лели, братовчедки и майки. Гневната музика на Персефона, свързана с писането на дисертацията й, вече се носеше с пълна сила. Единственият шанс да са насаме, бе да останат навън.

Блу изрече:

— Искам да знам защо Нийви е тук!

Кала се закова на място, погледна я през рамо и с не особено любезен тон отговори:

— Извинявай, но аз също бих искала да знам каква е причината за климатичните промени, обаче никой не благоволява да ми каже!

Притискайки чантата на Кала към гърдите си като заложник, Блу настоя:

— Виж какво, вече не съм на шест! Може всички останали около мен да виждат отговорите на важните си въпроси в едно тесте карти, обаче на мен ми писна да ме държат на тъмно!

Сега вече бе привлякла интереса и на двете вежди на Кала.

— Болезнено директно — съгласи се Кала. — Чудех се кога ще се сетиш да се разбунтуваш срещу нас. Защо не зададеш този въпрос на майка си?

— Защото съм й сърдита, задето ми казва как да живея живота си!

Кала помести тежестта си на другия крак и промърмори:

— Хайде, вземи още една чанта. И какво предлагаш?

Блу пое още една чанта — тази беше тъмнокафява и дори имаше ъгълчета. В нея като че ли имаше някаква кутия.

— Може би просто да ми отговориш ти? — смотолеви.

Вече с една свободна от чанти ръка Кала докосна с пръсти устните си. И устните, и лакът върху ноктите й, които ги докосваха, бяха в наситено индигов цвят, цветът на най-дълбоките сенки в каменистия преден двор на къщата.

— Единственият проблем е, че не съм много убедена, че онова, което ни беше казано, е истина.

Блу усети леко изтръпване при тези думи. Дори самата мисъл да излъжеш Кала, Маура или Персефона бе абсурдна. Може и да не знаеха истината, но със сигурност биха доловили лъжата. Ала все пак около Нийви действително имаше нещо потайно, в нея и в гадаенето й часове наред, когато си мислеше, че никой не я вижда.

Кала каза:

— Предполага се, че е тук, за да потърси някого.

— Баща ми? — предположи Блу.

Кала не каза „да“, но и не отрече. Просто отговори:

— Но според мен сега, когато тя прекара известно време в Хенриета, мисията й се превръща в нещо доста по-различно.

Двете се вторачиха една в друга, съзаклятнички в тайната.

— В такъв случай имам предложение! — отсече накрая момичето. Повдигна една вежда, за да отговори на изражението на Кала, но не й се получи особено. — Да преровим нещата на Нийви! Ти ще ги държиш, а аз ще застана до теб, за да ти помагам!

Кала стисна устни. Психометричните й размисли обикновено бяха твърде мъгляви, но при близостта на Блу, която подсилва всичко? Нямаше никакво съмнение, че откровението, което получи, когато докосна татуировката на Ронан, бе повече от драматично. Значи действително имаше голяма вероятност, ако докосне нещата на Нийви, двете с Блу да получат някои отговори.

— Ето, вземи и тази чанта! — отсече Кала и подаде на момичето последната.

Тази беше най-малката. Бе изработена от кървавочервена кожа, но беше невъобразимо тежка. И докато Блу се чудеше как да я добави към останалите, Кала кръстоса ръце пред гърди и започна да почуква по устните си с индиговите си нокти.

— Трябва да отсъства от стаята си най-малко час — започна да разсъждава на глас. — А Маура би трябвало да бъде заета с нещо.

Кала веднъж бе отбелязала, че Маура няма домашни любимци, защото грижата за принципите й отнема цялото й време. Маура беше горещ привърженик на редица неща, едно от които бе личното уединение.

— Но ще го направиш ли?

— Днес ще се постарая да науча повече за навиците и на двете — кимна с глава Кала. — Какво е това?

Бе обърнала глава към кола, която тъкмо спираше в долната част на алеята. И Кала, и Блу наклониха глави, за да прочетат логото, изписано на вратата на пътника: „Цветя от Анди!“. Шофьорката се зае да рови из задната седалка на колата си за цели две минути, преди да се изправи на тротоара с най-малкия букет на света. Къдриците, които се спускаха отпред на лицето й, бяха по-големи от цветята.

— Едва открих този адрес! — възкликна жената.

Кала моментално сви устни. Имаше изначална, неподправена ненавист към всичко, което би могло да се класифицира като светски разговор.

— Какво е това? — подметна надменно. От нейните уста въпросът прозвуча така, сякаш цветята бяха нежелано в къщата котенце.

— Това е за… — промърмори жената и започна да рови за картичката.

— Орла? — предположи Блу.

Орла непрекъснато получаваше цветя от разнообразни, съсипани от любов по нея мъже от Хенриета и от други места. При това не й изпращаха само цветя. Някои изпращаха пакети със спа продукти. Други изпращаха кошници с плодове. А един дори изпрати маслен портрет на Орла — това определено не се забравяше. Беше я нарисувал в профил, така че съзерцаващият да получи пълна представа за издължения, елегантен врат на Орла, класическите й скули, романтичните очи с тежки клепки и масивния й нос (елементът, който самата Орла най-много мразеше у себе си). За съжаление, Орла бе скъсала моментално с този човек.

— Блу? — изрече накрая жената. — Блу Сарджънт?

Първоначално Блу не успя да схване, че цветята са предназначени за нея. Жената беше принудена да й ги напъха в ръцете, при което Кала по неволя трябваше да поеме една от чантите, за да може Блу да ги приеме. Докато жената се връщаше към колата си, Блу започна да върти букета пред лицето си. Беше просто един бял карамфил с аранжирана около него нежна гипсофила. Ухаеше по-хубаво, отколкото изглеждаше.

— Доставката трябва да му е излязла по-скъпа от цветята — промърмори Кала.

Опипвайки дръжката на букета, Блу откри малка картичка. В нея женски почерк бе предал посланието:

Това вече обясняваше миниатюрния букет. Той пасваше напълно на износения пуловер на Адам.

— И ти започваш да се изчервяваш — отбеляза неодобрително Кала. Протегна ръка към букета, но Блу я плесна лекичко. С нескрит сарказъм Кала добави: — Който и да е той, е дал и последния си петак за това, не мислиш ли?

Блу приближи белия карамфил към бузата си. Беше толкова нежен, че сякаш не докосваше нищо. Не беше нито портрет, нито кошница с плодове, но тя не можеше да си представи Адам да изпрати нещо по-драматично от това. Тези дребни цветенца бяха тихи и скромни, точно като него.

— Мисля, че букетът е много красив — изрече тихо.

Наложи й се да прехапе устни, за да не позволи на глуповатата си усмивка да се покаже. В момента единственото, което й се искаше да направи, бе да прегърне цветята и да се разтанцува, но и двете изглеждаха неразумни при дадените обстоятелства.

— Кой е той? — попита Кала.

— Устата ми е заключена! — отсече Блу. — Ето, вземи си чантите! — и протегна ръка така, че двете чанти на Кала се плъзнаха към разтворените й ръце.

Кала поклати глава, но не изглеждаше недоволна. Блу подозираше, че дълбоко в себе си тя е голяма романтичка.

— Кала? — обади се по едно време момичето. — Мислиш ли, че трябва да кажа на момчетата къде е пътят на мъртвите?

Погледът, който Кала й отправи, спокойно можеше да съперничи на продължителния и изпитателен поглед на Нийви. После тя отговори:

— Какво те кара да мислиш, че аз мога да отговоря на този въпрос?

— Защото си възрастна — отговори Блу. — И от теб се очаква да си научила повече неща от мен по пътя към старостта.

— В такъв случай мисля, че ти вече си взела решението си — отсече Кала.

Блу сведе очи към земята. Беше вярно, че напоследък будуваше до късно през нощта, привлечена от дневника на Ганзи и от мисълта, че на този свят има много повече неща, отколкото се виждаха на пръв поглед. Беше вярно също така, че започваше да я преследва една идея — идеята, че може би, само може би там някъде наистина има спящ крал и тя ще бъде в състояние да положи ръка върху спящата му буза и да почувства продължаващия да бие векове наред пулс под кожата му.

Ала много по-важни от всички тези съображения бяха нейното лице върху онази карта с пажа чаши, намокрените от дъжд рамене на едно момче в църковния двор и един глас, който казваше: Ганзи. Това е всичко, което е.

След като вече бе видяла, че смъртта му е заложена в бъдещето, и като се бе уверила, че той е съвсем истински, и бе установила, че тя е орисана да вземе участие в края му, за нея вече нямаше никакъв шанс просто да стои настрани и да позволи всичко това да се случи.

— Само не казвай на мама — промърмори тихичко.

Изсумтявайки неопределено, Кала отвори рязко входната врата на къщата и остави Блу и нейните цветя на стълбището отпред. Букетът изобщо не тежеше, но за момичето той беше голяма промяна в живота й.

Днес е денят, в който спирам да търся информация за бъдещето си и започвам да го живея!

— Блу, ако се сближиш с него… — обади се внезапно Кала, замръзнала на прага на къщата, — добре е да пазиш сърцето си! И за миг не забравяй, че той съвсем скоро ще умре!