Пророчеството на гарвана

Двайсет и пета глава

Изпълнен с нова енергия и плам, през следващите три дена Ганзи не спираше да раздава на момчетата задачи, свързани с проучването на Глендоуър, и за приятна изненада на Адам, Блу успяваше да ги придружи за всяка от тях. Въпреки че не им беше казвала нищо, бе повече от ясно, че тя ги държи в тайна от майка си, защото никога не ги търсеше по телефона и никога не се срещаше с тях в близост до къщата си на Фокс Уей №300. Въпреки липсата на официално планиране на деня и на екстрасензорни способности графиците на всички тях се диктуваха преди всичко от училището, затова успяваха да се срещат със забележителна прецизност, за да продължат търсенията си.

Но проучванията им не включваха връщане в магическата гора. Следващите три дена прекараха в кметството, като търсеха собственика на земята под големия гарван, в библиотеката на Хенриета, разглеждаха микрофишове и се опитваха да разберат дали странната гора си има име, докато обсъждаха историята на Глендоуър Отбелязаха с точност лей линията върху картата, измервайки широчината й. Обикаляха полята и овразите, обръщаха камъни, правеха кръгове от камъни и измерваха енергията, която излизаше от тях.

Освен това похапваха големи количества евтина храна от бакалиите, но последното беше по вина на Блу. След първото сладоледено парти на триумфа Блу бе настояла сама да си плаща всичката храна, което ограничаваше в значителна степен възможностите им за избор. Ядосваше се много, когато някое от момчетата се опитваше да й плати храната, но най-много се разгневяваше, когато това предложение идваше от Ганзи.

Веднъж в един магазин Ганзи бе започнал да плаща картофения й чипс, когато тя бе изтръгнала пликчето от ръката му и се бе развикала:

— Не искам да ми купуваш храната! Ако го правиш, аз после трябва да ти бъда за… за…

— Задължена? — довърши учтиво Ганзи.

— Не слагай в устата ми разни думи!

— Думата си беше твоя!

— Ти предположи, че е моя дума! Не можеш просто да вървиш наоколо и да предполагаш кой какво ще каже!

— Но нали това имаше предвид?

Тя се смръщи и отсече:

— Точка на този разговор!

А после си бе купила сама този чипс, макар да бе пределно ясно, че тази покупка надхвърляше бюджета й, а за Ганзи беше нищо. Адам бе изключително горд с нея.

След онзи първи ден с тях започна да идва и Ноа, което също зарадва много Адам, защото Ноа и Блу се разбираха изключително добре. Ноа имаше невероятен нюх за характерите на хората. Но, освен това беше свенлив и непохватен, и обикновено дотолкова невидим, че много лесно би могъл да бъде игнориран или превърнат в посмешище. Но Блу не само бе мила към него — двамата действително се разбираха изключително добре. И колкото и невероятно да звучеше, това бе огромно облекчение за Адам, който имаше неловкото усещане, че присъствието на момичето сред тях е преди всичко негово дело. Вече толкова рядко вземаше решенията си без Ганзи, Ронан или Ноа, че бе започнал да се съмнява в преценката си, ако му се наложеше да прави нещо сам.

Дните се нижеха бързо и неусетно, докато петимата правеха какво ли не, само не и да се върнат край странния извор и дървото на виденията. Ганзи продължаваше да повтаря: „Имаме нужда от повече информация!“.

Адам сподели веднъж с Блу:

— Мисля, че той се страхува от онези неща там.

Защото самият той действително се страхуваше. Всеобхватното видение, което бе получил в хралупата на дъба, непрекъснато нахлуваше в мислите му. Ганзи мъртъв, умиращ заради него. Блу наблюдава Адам шокирано. Ронан, приклекнал край Ганзи, дълбоко нещастен, ръмжащ: „Е, вече доволен ли си, Адам? Това ли искаше да стане?“.

Сън ли беше това? Или пророчество?

Ганзи каза на Адам:

— Нямам представа какво е.

В исторически план тази фраза се бе доказала като отличен начин да изгубиш уважението на Адам. Единственият метод да противостоиш на признанието, че не знаеш нещо, бе да го допълниш автоматично с думите: „Но ще се постарая да разбера“. Адам не оставяше на другите много време да разберат — само толкова, колкото би дал на себе си. Ала Ганзи никога не го беше предавал. И той си знаеше, че двамата наистина ще разберат за какво става въпрос. Само дето този път самият Адам не бе много убеден, че иска да узнае.

Към края на втората седмица за момчетата вече бе станало традиция да изчакват Блу след края на училищния ден, за да поемат след това заедно на поредната мисия, която Ганзи им беше поставил. Беше облачен пролетен ден, който се усещаше по-скоро като есен — студен, влажен и стоманеносив.

Докато чакаха, Ронан реши най-сетне да научи Адам как да превключва ръчно скоростите. В продължение на няколко минути всичко като че ли вървеше добре, защото беемвето имаше мек съединител, Ронан даваше кратки и ясни указания, а Адам бе благодарен ученик, необременен от голямо его.

Сгушени под козирката на сградата, Ганзи и Ноа наблюдаваха от безопасно разстояние как Адам прави все по-големи и по-големи кръгчета по паркинга. От време на време през отворените прозорци на беемвето достигаха окуражителните им възгласи.

А после — нещо, което на някакъв етап се очакваше да се случи — Адам задави колата. Беемвето беше великолепен звяр, когато се стигнеше до задавяне — демонстрираше го с много шум и смъртни спазми. Седнал на пътническата седалка, Ронан започна да псува Адам. Беше продължителна, сложна ругатня, включваща всички възможни забранени думи на света, често под формата на сложни словосъчетания. И докато седеше и съзерцаваше виновно ръцете в скута си, Адам си мислеше, че в гласа на Ронан имаше нещо музикално, докато псуваше, някаква внимателна и любяща прецизност в начина, по който подреждаше думите, някаква особена, мрачна поезия. Язвителността в тона му бе далеч по-слабо осезаема, отколкото, когато не ругаеше.

Накрая Ронан завърши с изречението:

— По дяволите, Париш, внимавай, човече! Това не ти е онази хонда „Сивик“ на майка ти от 1971 година!

Тук вече Адам вдигна глава и изрече:

— Започват да произвеждат „Сивик“ чак през 1973 година.

Откъм пътническата седалка се чу гневно ръмжене, но преди Ронан да успее да нанесе удара си, и двамата чуха през прозорците с любезния глас на Ганзи:

— О, Джейн! Вече бях започнал да си мисля, че днес няма да се появиш. Ронан тъкмо наставлява Адам.

Блу, с коса, развяна от вятъра във всички посоки, пъхна глава през прозорчето на шофьора. Колата се изпълни с ухание на липи цветя. И докато Адам каталогизираше този аромат в умствения си файл на нещата, които правеха Блу привлекателна, тя изрече весело:

— Изглежда върви добре, а? Нормална ли е тази миризма, между другото?

Без да каже и думица, Ронан излезе от колата и трясна вратата.

Ноа се материализира неусетно до Блу. Изглеждаше щастлив и изпълнен с обожание, също като лабрадор. В мига, в който я бе зърнал за първи път, Ноа почти моментално бе решил, че би сторил всичко на този свят заради Блу — факт, който би накарал Адам да настръхне, ако беше някой друг, а не Ноа.

Блу позволи на Ноа да потупа лекичко шантавите непокорни кичури на косата й — нещо, което Адам също би желал да направи, но усещаше, че дошъл от него, този жест би означавал нещо съвсем различно.

— Окей, да тръгваме, хора! — подвикна Ганзи. И разигра истински театър, очаквайки някой да го попита къде ще ходят — започна да разлиства замислено дневника си, да поглежда часовника си, да оглежда небето.

През прозореца на беемвето Адам подаде очакваната реплика:

— Накъде?

Ганзи грабна раницата си, която го чакаше в краката му, и отсече:

— В гората!

Блу и Адам се спогледаха сащисано.

— Времето лети! — заяви величествено Ганзи, докато минаваше покрай тях по посока на камарото.

Адам отвори вратата на беемвето и Блу отскочи назад изненадано.

— Ти беше ли уведомен за това? — изсъска му тя.

— Нямах никаква представа.

— До три часа трябва да се върнем! — извика Ронан. — Току-що нахраних Резачка, обаче скоро пак трябва да яде!

— Ето защо не бях много вдъхновен от идеята да си имаш дете! — подметна с лека усмивка Ганзи.

Всички се натъпкаха в камарото по силата на навика, макар логиката да подсказваше, че далеч по-удобно за тях би било да вземат беемвето. Ронан и Ганзи се поджавкаха малко за ключовете на колата (както винаги победи Ганзи). Адам, Блу и Ноа се накачулиха върху миниатюрната задна седалка, точно в този ред. Ноа се сви в крайчеца, полагайки отчаяни усилия да не докосва Блу. Адам обаче не си направи чак такъв труд. През първите десет минути на първия ден се бе държал учтиво, но съвсем скоро бе станало ясно, че Блу няма нищо против, когато кракът му докосва нейния.

Адам също нямаше проблеми с това.

Всичко си беше същото като преди, но по някаква неясна причина сърцето на Адам биеше като лудо. По паркинга се носеха свежи пролетни листа, откъснати от дърветата от силния вятър. През дупките на плетената жилетка, която Блу бе облякла, се забелязваше настръхналата й от студ кожа. Тя протегна едновременно двете си ръце, сграбчи здраво ризите на Адам и Ноа и ги придърпа към себе си като одеяло.

— Ноа, ти винаги си студен — отбеляза момичето.

— Знам — отговори безрадостно той.

Адам не беше много сигурен как точно Блу постига това — да третира момчетата като приятели и самите те автоматично да й стават приятели. Според него този доста витиеват начин за изграждане на добри връзки изискваше стабилно количество самоувереност. А усещането, че тя като че ли винаги е била с тях в това търсене на Глендоуър, беше като някаква особена, сладка магия.

Притиснал рамо в облеченото в дупчестата жилетка рамо на момичето, Адам се приведе напред между двете предни седалки и попита:

— Ганзи, нямаме ли парно?

— Когато колата благоволи да запали.

Но двигателят продължаваше само да ръмжи и да вие. На Адам му беше станало толкова студено, че зъбите му буквално тракаха, макар да нямаше никакъв начин температурите да бяха чак толкова ниски. Но той си знаеше, че студът му е отвътре.

— Газ! Дай повече газ! — извика той.

— Това е с газ.

Внезапно Ронан стовари крака си върху стъпилия върху педала на газта десен крак на Ганзи. Двигателят на камарото издаде протяжен вой и включи. Ганзи благодари сухо на Ронан за помощта.

— Сърцето ти — изрече Блу в ухото на Адам. — Усещам го в ръката ти. Нервен ли си?

— Просто не съм много сигурен къде отиваме — прошепна й той.

Тъй като този път пътуваха с камарото, а не с хеликоптер, им отне доста повече време да стигнат до координатите, които Ганзи бе отбелязал в дневника си. Когато пристигнаха и паркираха колата край празно ваканционно бунгало, решили да извървят пеша останалата част от пътя, установиха, че при облачно небе гората има доста по-различен вид. Гарванът изглеждаше като мъртъв насред тревата в полето, белите черупки на очертанията му приличаха на кости. Дърветата в покрайнините на гората изглеждаха по-високи отпреди — великани дори на фона на извисяващите се до небето върхове на високопланинските гори. В този ограбен от слънце ден всичко тънеше в сянка, даже малката ивица едва набола трева в началото на гората беше много по-мрачна отпреди.

Сърцето на Адам продължаваше все така да пърха. Беше принуден да признае поне пред себе си, че до този момент като че ли изобщо не бе повярвал на свръхестествените обяснения на Ганзи за лей линията, или поне дотолкова, че да ги възприеме вътрешно. А сега се оказваше, че те са реални. Магията съществуваше и Адам все още нямаше никаква представа в каква степен влияе тя на света.

Дълго време всички стояха и се взираха в гората, сякаш бяха изправени пред смъртен враг. Ганзи прокара пръст по долната си устна. Блу обгърна с ръце раменете си, стиснала зъби от студ. Даже Ронан не беше напълно спокоен. Единствено Ноа изглеждаше така, както изглеждаше винаги — с леко прегърбени рамене и отпуснати покрай тялото ръце.

— Имам чувството, че ме наблюдават — обади се първа Блу.

Ганзи отвърна:

— Високите нива на електромагнитното поле са в състояние да породят подобно чувство. Обитаваните от духове къщи често са се оказвали пълни със стари, оголени електрически жици. Високите енергийни нива спокойно могат да оставят човека с усещането, че е наблюдаван. Да го изнервят. Да го объркат и да го направят подозрителен. Енергията си играе с електрическите пътища в мозъците ни.

Ноа вдигна глава чак до върховете на дърветата, загледан в бавно движещите се върхове на дърветата. Инстинктът на Адам го накара да стори точно обратното — той започна да търси движение между стъблата на дърветата. По едно време изрече:

— Но влиянието може да бъде двупосочно. Високите енергийни стойности биха могли да дарят призраците със силата, от която се нуждаят, за да се материализират, нали така? Следователно много по-вероятно е да бъдеш наблюдаван или преследван от духове, ако се чувстваш наблюдаван и преследван от духове.

— Но пък водата влияе обратно на този процес — изтъкна Ганзи. — Превръща електромагнитните вълни и енергията в позитивно усещане.

— Оттук — вметна Ронан, за да не остане по-назад — и всички онези глупости за целебни извори!

Блу потри ръце и отсече:

— Прекрасно! Обаче водата е там, вътре, а не тук, отвън! Влизаме ли?

Дърветата въздъхнаха. Ганзи присви очи.

— Поканени ли сме? — обади се Адам.

— Мисля, че обикновено сам се поканваш — отвърна Ноа и влезе първи в гората.

Ронан промърмори вбесено, вероятно защото Ноа (нерешителният Ноа, моля ви се!) се оказа с повече кураж от всички тях. И се гмурна веднага след него.

— Почакайте! — извика Ганзи, поглеждайки часовника си. — Сега е 16:13 часа! Трябва да го запомним за по-късно!

И пое след Ноа и Ронан.

Сърцето на Адам заби като лудо. Блу протегна ръка и той я пое „Само не чупи пръстите й!“ — напомни си мислено.

И двамата влязоха в гората.

Под величествените корони на дърветата бе по-тъмно и от полето. Сенките под падналите стволове бяха черни като нощта, а самите дървета бяха оцветени в шоколадово, въгленовочерно, оникс.

— Ноа! — прошепна Ганзи. — Ноа, къде отиде?

— Никъде не съм отишъл — дойде гласът на Ноа, обаче зад тях.

Адам се завъртя на пета, стиснал здраво ръката на Блу, но зад него нямаше нищо друго, освен клони, потрепващи под лекия бриз.

— Какво видя? — попита Ганзи. Когато Адам се обърна напред, Ноа се намираше точно пред Ганзи.

Играе си с електрическите пътища в мозъците ни.

— Нищо — смотолеви Адам.

Ронан — приведена черна сянка на няколко метра пред тях, попита:

— Къде отиваме сега?

„Където и да е, само не при онова дърво! — помисли си Адам. Не искам да го виждам повторно за нищо на света!“

Ганзи опипа пръстта за знаци от потока, по чието течение бяха тръгнали преди. После изрече:

— Предполагам по същия път. Точното преповтаряне на експеримента пресъздава наново условията, нали така? Обаче днес потокът е доста по-плитък. Едва се забелязва. Не беше далече оттук, нали?

Бяха вървели по течението на плиткия поток само няколко минути, когато стана ясно, че пейзажът наоколо им е напълно непознат. Дърветата бяха високи, тънки и вретеновидни, до едно наклонени сякаш от силен вятър. Под рехавата почва под краката им се забелязваха огромни скални пукнатини. Нямаше и следа нито от коритото на потока, нито от изворчето, нито от дървото на виденията.

— Насочени сме в погрешна посока — отбеляза Ганзи.

Тонът му беше едновременно равен и обвинителен, като че ли самата гора бе виновна за това.

— Освен това — изтъкна Блу, пускайки ръката на Адам, — забелязахте ли дърветата?

На Адам му трябваше известно време, докато осъзнае какво има предвид тя. Част от листата, които се държаха за клоните, бяха все още бледожълти, но сега това бе жълтото на есента, не на пролетта. Повечето от листата, които ги обкръжаваха, бяха в размитите червеникави и зеленикави цветове на късната есен. А опашните листа в краката им бяха кафяви и оранжеви, листа, умъртвени от ранните слани на една зима, която не би трябвало да бъде близо.

Адам бе разкъсан между почуда и силна тревога.

— Ганзи — изрече, — какво показва часовникът ти?

Ганзи обърна ръката си и отговори:

— Часът е 17,27. Секундарната стрелка продължава да се движи.

За малко повече от един час бяха минали през два сезона. Адам улови погледа на Блу. Тя поклати глава. Какво друго можеше да направи?

— Ганзи! — извика Ноа. — Тук има някакъв надпис!

Ноа стоеше от другата страна на голям скален къс, който стигаше до брадичката му. Повърхността на камъка беше неравномерна и напукана, и изпъстрена с линии като скиците на леите, които обичаше да си драска Ганзи. Ноа посочи към няколко десетки думи, изписани в долната част на скалния къс. Каквото и мастило да бе използвал авторът, то вече беше избеляло и неравно — черно на някои места, тъмносиньо на други.

— На какъв език е това? — попита Блу.

— На латински — отговориха едновременно Ронан и Адам.

Ронан приклекна до камъка.

— Какво пише? — попита Ганзи.

Очите на Ронан се стрелкаха наляво и надясно, докато оглеждаше написаното. И после най-неочаквано се ухили самодоволно.

— Това е шега. Поне първата част. Латинският е доста тромав.

— Шега ли? — възкликна Ганзи. — Какво пише?

— На теб може и да не ти се стори смешно.

Латинският от надписа беше труден, затова Адам се отказа да го чете. Обаче нещо в самите букви не му даваше мира. Нещо, което не бе в състояние да определи. Може би самата форма на буквите…

— Но от къде на къде върху някакъв случаен камък ще има шега? — попита притеснено.

Самодоволството се бе изпарило от лицето на Ронан. Той докосна думите, проследи посоката на буквите. Гърдите му се надигаха и спадаха, надигаха и спадаха.

— Ронан? — обади се Ганзи.

— Тази шега — започна Ронан, без да отлепя очи от буквите — е в случай че не разпозная собствения си почерк.

Ето какво бе подразнило Адам! Сега, когато разбра истината, вече беше очевидно, че почеркът е на Ронан. Просто изобщо не можеше да го върже с контекста на мястото и времето — думите, изписани върху този скален къс с някакво тайнствено багрило, размаза ни и избелели от стихиите.

— Нищо не разбирам — промълви Ронан. Продължаваше да плъзга пръсти по буквите, напред и назад. Личеше си, че е разтърсен до дъното на душата си.

Ганзи осъзна, че трябва да се стегне. Не можеше да позволи някой от неговата група да бъде изваден от релси. С твърд глас, сякаш бе напълно сигурен, като че ли изнасяше лекция по световна история, той отсече:

— Вече видяхме как лей линиите могат да си играят с времето. Виждаме го и сега, по часовника ми. Времето е гъвкаво. Ти не си бил тук преди, Ронан, но това не означава, че няма да дойдеш по-късно. Минути, или може би дни и години, за да оставиш съобщение за самия себе си. И си добавил една глупост, за да си повярваш, че си бил ти. Защото си знаел, че съществува голяма вероятност времето отново да се огъне, за да се озовеш в даден момент тук и да откриеш написаното.

„Браво на теб, Ганзи!“ — каза си Адам. Ганзи бе сътворил това обяснение, за да даде кураж на Ронан, но за Адам то бе и съвсем логично. Те бяха изследователи, учени, антрополози на историческата магия. И точно това бяха търсили през цялото време.

— Какво пише след шегата? — попита Блу.

— Arbores loqui latine — отговори Ронан. — Дърветата говорят латински.

Това беше безсмислено, вероятно някаква загадка, но въпреки това Адам усети как косъмчетата на тила му се изправят. Всички вдигнаха очи към дърветата, които ги заобикаляха — бяха обградени от хиляди различни нюанса на зеленото, прикрепени към милиони, раздвижвани от вятъра птичи нокти.

— А последният ред? — попита Ганзи. — Последната дума в него не ми прилича на латинска.

— Nomine appelant — прочете Ронан. — Наричайте я с името — и направи пауза. — Кабесуотър8.