Пророчеството на гарвана

Петнайсета глава

Разбира се, че Ганзи не се появи навреме за сеанса си. Часът, който си бе записал, дойде и отмина. Нито следа от Ганзи. И което бе още по-разочароващо, никакво телефонно обаждане от Адам. Блу дръпна завесите, за да огледа улицата наляво и надясно, но не забеляза нищо друго освен обичайния трафик след края на работното време. Маура веднага започна да му търси извинения.

— Може да не си е записал правилно часа — каза.

Блу не смяташе, че той не си е записал правилно часа.

Минаха десет минути. Маура каза:

— Може да е претърпял катастрофа с колата.

Блу не смяташе, че той е претърпял катастрофа.

Кала грабна романа, който четеше, и се запъти към стълбите. На излизане подвикна:

— Което ми напомня, че трябва да закараш форда на ремонт, за да видят ремъка! Виждам катастрофа в бъдещето. Близо до онзи чудат магазин за мебели. Много грозен мъж с мобилен телефон ще спре и ще ти се притече на помощ!

Много бе възможно тя наистина да виждаше катастрофа в бъдещето на Маура, но също така бе възможно и да хиперболизира. За всеки случай обаче Маура си отбеляза в календара, че трябва да закара колата на ремонт.

— Може случайно да съм му казала утре вместо днес — изрече по едно време.

— Това винаги е възможно — прошепна загадъчно Персефона, а след това добави: — Може пък аз да направя пай.

Блу я изгледа притеснено. Приготвянето на пай бе продължителен процес, пълен с много търпение и любов, и Персефона никак не обичаше да я прекъсват, докато се занимава с това. И не би започнала да прави пай, ако смяташе, че пристигането на Ганзи ще я прекъсне.

Маура също изгледа продължително Персефона, след което извади от хладилника торбичка със стъргана тиква и пакетче краве масло. Оттук нататък Блу вече знаеше как ще протече останалата част от деня. Персефона ще приготви нещо сладко. Маура ще приготви нещо с краве масло. Накрая ще се появи и Кала и ще приготви нещо със салам или бекон. Така минаваше всяка вечер, ако вечерята не бе планирана предварително.

Блу не мислеше, че майка й е записала Ганзи за утре, а не за днес. Мислеше си по-скоро, че Ганзи е погледнал часовника на таблото на своя мерцедес-бенц или на радиото на астън мартина си и е решил, че ходенето по гадателки нарушава графика му за скално катерене или голф. А после е духнал нанякъде, точно както Адам й бе духнал под опашката и не й се бе обадил. Не че беше особено изненадана. Просто те са постъпили така, както може да се очаква от момчетата гарвани.

Но тъкмо когато се готвеше да се цупи в стаята си в компанията на бродерията и домашните си, откъм телефонната стая се чу воят на Орла, който след известно време премина в членоразделна реч:

— Пред къщата спря един шевролет „Камаро“ от 1973 година! Цветът му е точно като на ноктите ми!

Последния път, когато Блу бе зърнала ноктите на Орла, те бяха с някакъв много модерен лак пейсли, като десен на индийски плат. Не беше много сигурна точно как изглежда камаро от 1973 г., но прецени, че щом е цвят пейсли, значи е много впечатляваща кола. От друга страна, беше сигурна, че Орла е още на телефона — в противен случай отдавна щеше да се е изтърсила при тях, за да следи развитието на нещата.

— Така, започваме! — извика Маура и безцеремонно изостави стърганата си тиква в мивката.

В този момент в кухнята се материализира и Кала и размени многозначителен поглед с Персефона.

Сърцето на Блу падна в краката й.

Ганзи. Това е всичко, което е.

Звънецът иззвъня.

— Готова ли си? — обърна се Кала към Блу.

Ганзи бе момчето, в което тя или щеше да се влюби, или да убие. Или и двете. За подобно нещо нямаше как да си готов. Просто го приемаш. Такова, каквото е.

Маура отвори вратата.

На прага стояха три момчета, осветени отзад от залязващото слънце — точно както се бе появила и Нийви преди известно време. Три чифта рамене — единият квадратен, вторият стегнат, третият жилав.

— Извинявайте много за закъснението — изрече момчето в средата, с квадратните рамене. От него се понесе аромат на мента, точно както в църковния двор. — Ще ви бъде ли възможно да ме приемете сега?

Блу познаваше този глас.

Протегна ръка, за да се хване за парапета на стълбището до нея, и в този момент в къщата им пристъпи Президент Мобилен телефон.

О, не! Само той не! И през всичкото това време да се притеснява как Ганзи ще умре, а то да се окаже, че ще умре удушен от нейните ръце! В пицарията силната музика бе успяла да скрие по-фините нюанси в гласа му, а повсеместната воня на чесън се бе оказала по-силна от уханието на мента.

Но сега, събирайки две и две, това й се стори очевидно.

Застанал в антрето на къщата им, той бе позагубил част от президентския си вид, но само защото горещината навън го бе накарала да навие ръкавите на скъпата си риза и да свали вратовръзката си. Пепелявокестенявата му коса пък беше разрошена, по онзи специфичен начин, който само вирджинският пек бе в състояние да постигне. Но часовникът си беше все още там, на ръката му, достатъчно голям, за да събори на земята всеки банков обирджия. Все така на място си бе и красивото му излъчване, онова излъчване, което подсказваше, че не само той никога не е бил беден, но че никога не са били бедни нито баща му, нито бащата на баща му, нито бащата на бащата на баща му. Блу не можеше да прецени дали той всъщност е невероятно привлекателен, или просто невероятно богат. Вероятно двете бяха едно и също нещо.

Ганзи. Значи това беше Ганзи.

А това означаваше, че дневникът принадлежи на него.

Означаваше също така, че Адам също му принадлежи.

— Е, не мисля, че е твърде късно — изрече Маура. Беше повече от ясно, че любопитството й се оказа по-силно от правилата й за приемане на клиенти. — Заповядайте в стаята за гадаене. Може ли да ми дадете някакви имена?

Защото Президент Мобилен телефон бе довел, разбира се, по-голямата част от антуража си, с който беше и в „Нино“, всъщност всички освен неугледното момче. И те буквално изпълниха антрето на къщата им догоре, макар и само трима на брой — шумни, мъжествени, чувстваха се толкова удобно един с друг, че не позволяваха на никого другиго да се чувства уютно с тях. Бяха като глутница животни с лъскава кожа, въоръжени с часовниците си, скъпите си топсайдери6 и шитите по поръчка униформи. Дори татуировката на жилавото момче, пронизваща пространството между плешките му над яката, изглеждаше като оръжие, насочено срещу Блу.

— Ганзи — представи се отново Президент Мобилен телефон. — А това са Адам и Ронан — кимна към останалите. — Къде ни искате? Там ли?

И посочи с ръка към гадателската стая с разтворена длан, като че ли бе регулировчик.

— Да, там — кимна Маура. — Между другото, това е дъщеря ми. Ако нямате нищо против, тя също ще присъства на сеанса.

Погледът на Ганзи се насочи към Блу. До този момент усмихнат учтиво, лицето му изведнъж се скова.

— О, здравей отново — изрече. — Неловка ситуация.

— Вие се познавате?! — изгледа Маура на кръв дъщеря си. Блу се почувства несправедливо обвинена.

— Да — отговори Ганзи с достойнство. — Имахме дебат относно алтернативните професии за жените. Нямах представа, че тя е ваша дъщеря. Адам?

И той на свой ред изгледа на кръв Адам, който се бе опулил срещу тях. Той бе единственият, който не беше с униформа и бе поставил ръка върху гърдите си, като че ли се опитваше да скрие избелялата си тениска.

— Аз също нямах никаква представа — изрече Адам. Ако Блу знаеше, че ще идва и той, за нищо на света не би си сложила блузката в бебешкосиньо с пришити в яката перца. Той се бе втренчил точно в тях. И именно към нея повтори: — Нямах представа, кълна се!

— Какво се е случило с лицето ти? — запита Блу.

Адам сви тъжно рамене. Или той, или Ронан миришеха на гаражно масло. Със самокритичен тон той отговори на въпроса с въпрос:

— Не мислиш ли, че така изглеждам по-мъжествен?

Всъщност с тези рани той изглеждаше някак си още по-крехък и мръсен, подобно на чаша, изкопана от пръстта. Но Блу не го изрече на глас.

— Прави те да изглеждаш като загубеняк — обади се Ронан.

— Ронан! — сряза го Ганзи.

— Всички веднага да седнат! — изкрещя Маура.

Да чуеш Маура да крещи, беше толкова стресиращо, че моментално всеки се заозърта и се хвърли или приседна на първото свободно място, което намери, и постепенно разнородните мебели в стаята бяха заети. Адам потърка с ръка бузата си, като че ли се надяваше да изтрие раната оттам. Ганзи се настани във фотьойла начело на масата, отпуснал ръце върху подлакътниците, като същински председател на борд, оглеждайки заинтригувано снимката на Стив Мартин.

Прави останаха единствено Кала и Ронан, които се гледаха подозрително.

И отново сякаш в тази къща никога не бе имало толкова много хора, което бе напълно невярно. Доста по-вярно обаче бе, че тук никога не бе имало толкова много мъже едновременно. Или най-малкото момчета гарвани.

Блу имаше чувството, че дори самото им присъствие я ограбва по някакъв начин. Бяха направили семейството й да изглежда дрипаво само с влизането си тук.

— Тук е адски шумно! — изрече Маура. Но от начина, по който го каза, притиснала пръст към пулса си точно под челюстта, подсказа на Блу, че не техните гласове са тези, които са твърде шумни. Беше нещо друго, което майка й чуваше в главата си. Персефона също бе започнала да примигва.

— Да изляза ли? — обади се Блу, макар това да бе последното, което искаше.

Разбрал погрешно въпроса й, Ганзи изрече:

— Защо трябва да излизаш?

— Тя усилва нещата за нас — поясни Маура, докато оглеждаше смръщено гостите си и се опитваше да осмисли новото усещане, което получаваше. — А вие тримата… сте и без това прекалено шумни!

Кожата на Блу вече пареше. Имаше чувството, че се загрява като електрически проводник, през който минават искри от всички присъстващи. Какво толкова ставаше под кожата на тези момчета гарвани, че да оглуши по този начин майка й? И дали идваше от тримата заедно, или само от Ганзи, чиято енергия отброява последните мигове преди смъртта му?

— Какво искате да кажете с това, че сме много шумни? — попита Ганзи. За Блу беше ясно, че именно той е водачът на тази малка глутница. Всички останали го гледаха в очите за насоки как да тълкуват ситуацията.

— Искам да кажа, че в енергията на всички ви има нещо, което е много… — Маура не довърши, губейки интерес към собственото си обяснение. После се обърна към Персефона. Блу веднага схвана значението на погледите, които си размениха: „Какво изобщо става тук?“. — Но как изобщо ще го направим?

От начина, по който майка й зададе този въпрос, стомахът на Блу се сви притеснено. Майка й беше изчерпана. За втори път едно гледане като че ли я тласкаше към място, в което тя не се чувстваше никак удобно.

— Един по един? — предложи Персефона с едва доловим гласец.

— Всеки по една! — намеси се Кала. — Налага се. В противен случай някой от тях трябва да излезе. Твърде шумни са заедно.

Адам и Ганзи се спогледаха. Ронан започна да опъва кожените каишки на китката си.

— Какво означава „всеки по една“? — попита Ганзи. — С какво това е по-различно от обичайното гледане?

Кала заговори на Маура така, като че ли той не бе казал нищичко.

— Няма значение какво искат те. Нещата са такива, каквито са. Ако не искат, няма да получат нищо.

Все така притиснала пръст под челюстта си, Маура поясни за Ганзи:

— „Всеки по една“ означава, че всеки от вас тегли само по една карта от тестето таро, а ние я тълкуваме.

Ганзи и Адам проведоха някакъв таен разговор с очите си. Същото нещо Блу бе виждала да се случва между майка й и Персефона или Кала, но до този момент не смяташе, че някой друг е способен на това. Видяното я изпълни със странна ревност — и тя искаше нещо подобно, връзка, която да е толкова силна, че да няма нужда от думи.

Адам кимна с глава в отговор на неизречения въпрос на Ганзи и той отговори:

— Както е удобно за вас.

Персефона и Маура си размениха няколко думи, но като че ли точно в този момент нищо не би им помогнало да се почувстват удобно.

— Почакай! — изрече Персефона, когато Маура извади своето тесте. — Нека Блу ги размеси!

Това не беше първият път, когато молеха Блу да размеси картите. Понякога, при трудни или много важни гледания, жените искаха от нея първа да докосне картите, за да изчисти максимално посланията, които те се канеха да предадат. Този път обаче усети върху себе си впитите любопитни погледи на момчетата, докато поемаше тестето от майка си. Заради тях започна да размесва картите малко театрално, прехвърляйки ги умело от ръка в ръка. Много я биваше в номера с карти, които не изискваха никакви ясновидски дарби. И докато крайно впечатлените момчета наблюдаваха като хипнотизирани как картите летят насам-натам в ръцете й, тя си каза, че спокойно може да си изкарва хляба, мамейки хората, че им гледа.

Никой не предложи доброволно да бъде първи, затова тя подаде тестето първо на Адам. Той я погледна в очите и задържа погледа й. В този жест имаше нещо силно и настойчиво, много по-агресивно, отколкото предишната вечер, когато я бе заговорил.

Избирайки си карта, Адам я подаде на Маура.

— Двойка мечове — изрече тя.

Блу осъзна, че неочаквано е станала свръхчувствителна към тежкия местен акцент на майка си, за първи път звучащ селски и необразовано за ушите й. Така ли говореше и самата тя?

Маура продължи:

— Избягвате труден избор. Действате, като изобщо не действате. Амбициозен сте, но имате усещането, че някой иска от вас нещо, което нямате желание да дадете. Настоява да направите компромис с принципите си. Някой много близък до вас според мен. Може би баща ви?

— Не, може би брат ви? — обади се Персефона.

— Аз нямам брат, госпожо — отговори Адам. Но Блу го видя как стрелва с очи Ганзи.

— Искате ли да зададете някакъв въпрос? — попита Маура.

Адам се замисли и накрая попита:

— Какъв е правилният избор?

Маура и Персефона се посъветваха. Накрая отговори Маура:

— Няма такъв. Има само избор, с който ще можете да живеете. Възможно е да има и трети вариант, който ще ви допадне повече, но точно сега не го виждате, защото сте прекалено потънали в другите два. От това, което виждам, бих могла да кажа, че всеки един друг път би изисквал да направите крачка встрани от настоящите два варианта за действие и да си създадете собствен вариант. Освен това долавям, че сте силно аналитичен ум. Посветили сте много време от живота си на ученето, за да потиснете емоциите си, но не мисля, че сега е моментът точно за това.

— Благодаря — изрече Адам. Може би не беше най-подходящата реакция за настоящата ситуация, но и не беше най-лошата. Блу много харесваше учтивостта му. Изглеждаше по-различна от учтивостта на Ганзи. Когато Ганзи беше учтив, ставаше по-могъщ. А когато Адам беше учтив, някак си отдаваше силата си.

Изглеждаше й правилно да остави Ганзи последен, затова се насочи към Ронан, въпреки че мъничко се страхуваше от него. Макар да не бе изрекъл и думица, от него сякаш бликаше отрова. А най-лошото според нея бе, че във враждебността му имаше нещо, което я караше да се стреми към благоволението му, да спечели одобрението му. Одобрението на някого като него, на когото очевидно не му пукаше за никого на този свят, и изглеждаше по-ценно от това на всички останали.

За да предложи тестето на Ронан, Блу трябваше да се изправи, защото той продължаваше да стои край вратата близо до Кала. Двамата изглеждаха готови да започнат да си разменят боксови удари.

Когато Блу разтвори пред него картите като ветрило, той огледа жените в стаята и отсече:

— Няма да тегля нищо, докато първо не ми кажете нещо, което е вярно!

— Моля? — изрече сковано Кала, отговаряйки вместо момичето.

Гласът на Ронан беше като стъкло, студено и чупливо, когато заговори:

— Всичко, което казахте на него, би могло да важи за всеки човек. Всеки, който диша, си има съмнения. Всеки, който е жив, спори с брат си или баща си. Затова ми кажете нещо, което никой друг не би могъл да ми каже! Не си въобразявайте, че ще ми подхвърляте карта, а после ще ме заливате с глупости в стил Карл Юнг! Кажете ми нещо конкретно!

Блу присви очи. Персефона изплези връхчето на езика си — навик, роден от вътрешната й несигурност, а не от липса на възпитание. Маура се помести раздразнено в стола си и започна:

— Ние не казваме конкретни…

Кала я прекъсна безцеремонно и отсече:

— Някаква тайна е убила баща ви и само вие знаете каква е тя!

В стаята се възцари гробно мълчание. Персефона и Маура обърнаха едновременно изумени погледи към Кала. Ганзи и Адам зяпнаха сащисано Ронан. Блу се втренчи в ръката на Кала.

Маура често викаше Кала за съвместно редене на карти таро, а Персефона понякога я търсеше, за да тълкува сънищата й, но рядко, много рядко някой се осмеляваше да моли Кала да използва най-странната си и трудно срещана дарба — психометрията. Кала притежаваше удивителната способност да хваща предмет и така да разбира неговия произход, да чува мислите на собственика му и да вижда местата, където този предмет е бил.

Сега Кала свали ръката си — ръката, която бе поставила върху татуировката на Ронан точно там, където излизаше над яката му. Той извърна леко глава, опитвайки се да види мястото, където бе усетил пръстите й.

И изведнъж в стаята сякаш останаха само Ронан и Кала. Макар и с цяла глава по-висок от нея, той изглеждаше по-млад, като дива котка с дълги крака, все още недостигнала мускулите на зрелостта. А тя беше лъвица.

— Но какво си ти? — изръмжа лъвицата.

От усмивката на Ронан по гърба на Блу пролазиха тръпки. В нея имаше нещо кухо.

— Ронан? — обади се Ганзи с нескрита тревога в гласа.

— Ще ви чакам в колата!

И без думица повече Ронан напусна къщата, като трясна вратата толкова силно, че чиниите в кухнята отново се раздрънчаха.

Ганзи погледна обвинително Кала и каза:

— Баща му е мъртъв.

— Знам — отговори Кала. Очите й бяха станали като цепки.

Гласът на Ганзи беше достатъчно напевен, за да премине за броени секунди от любезност към грубост.

— Нямам представа как сте разбрали, но не можете да говорите такива неща на хлапе!

— Имате предвид на змия! — изръмжа в отговор Кала. — И за какво изобщо сте дошли, ако не вярвате в истинността на онова, за което си плащате? Той искаше нещо конкретно. Е, аз му дадох нещо конкретно. Съжалявам, че не бяха пухкави кученца!

— Кала! — изрече предупредително Маура в същия момент, в който Адам изрече: — Ганзи!

Адам прошепна нещо право в ухото на приятеля си, а после се облегна назад. Челюстта на Ганзи се раздвижи. Блу буквално го видя как отново се превръща в Президент Мобилен телефон. И най-странното бе, че до този момент тя не си бе давала сметка, че той би могъл да бъде и нещо друго. Сега й се прииска да му бе обърнала по-голямо внимание, за да схване какво е различното в него.

Ганзи изрече:

— Много съжалявам! Ронан е откровен до грубост, пък и по принцип не искаше да идва с нас. И изобщо не съм намеквал, че вие сте нещо по-различно от съвсем истински. Можем ли сега да продължим, ако обичате?

„Звучи като старец“ — помисли си Блу. Толкова официален в сравнение с приятелите си, които беше довел. В него имаше нещо крайно смущаващо, сходно на начина, по който тя се чувстваше длъжна да впечатли Ронан. Нещо в Ганзи я караше толкова силно да се чувства друга, че й се прииска да може да опази емоциите си от него. Блу си знаеше, че не би могла да хареса нито него, нито излъчването на тези момчета — излъчване, което изчерпваше ясновидските способности на майка й и изпълваше стаята толкова много, че имаше опасност да ги удави.

— Няма проблеми — изрече Маура, макар че, докато го казваше, гледаше Кала.

Докато се насочваше към фотьойла, на който бе седнал Ганзи, Блу зърна колата му до тротоара — проблясък невъзможно оранжево, от онова оранжево, в което само Орла би лакирала ноктите си. Колата не беше точно онова, което би очаквала от момче от „Алионби“ — те предпочитаха нови блестящи неща, а това беше старо блестящо нещо — но определено бе кола на момче гарван. И внезапно Блу се изпълни с пропадащото усещане, че нещата се развиват твърде бързо, за да успее да ги асимилира. Да, в тези момчета определено имаше нещо много странно и объркано — странно и объркано по начина, по който изглеждаше дневникът. Животът на всички тях представляваше нещо като паяжина, а тя бе сторила неизвестно какво, за да се заплете в самия й край. Дали това беше сторено в миналото, или щеше да бъде сторено в бъдещето, вече нямаше никакво значение. В стая, в която се намираха едновременно Маура, Персефона и Кала, времето преставаше да съществува.

Спря точно пред Ганзи. Намираща се толкова близо до него, тя отново усети аромата на мента и това накара сърцето й да претупа сконфузено.

Ганзи сведе очи към разтворените като ветрило карти в ръцете й. Когато го видя в този вид, когато зърна приведените му рамене и тила му, тя бе пронизана от спомена за духа му, за момчето, в което се страхуваше, че ще се влюби. Онази сянка обаче не бе носила нито част от спокойната самоувереност на това момче гарван пред нея.

„Какво ще стане с теб, Ганзи? — запита се тя. — Кога се превръщаш в онзи човек?“

Ганзи вдигна очи към нея, сбърчил чело.

— Нямам представа как да избера. Би ли го направила вместо мен? Така става ли?

С периферното си зрение Блу забеляза Адам да се помества неудобно на стола си, смръщил лице.

Иззад гърба на Блу отговори Персефона:

— Става, ако ти го пожелаеш!

— Всичко е в намерението — добави Маура.

— Да, искам го! — кимна той. — Ако обичаш!

Блу разстла картите на масата. Те се разпръснаха лесно, професионално. Плъзна пръсти над тях. Веднъж Маура й бе казала, че над правилните карти пръстите се затоплят или се усещат с леко щипене. Ала за Блу всички карти бяха еднакви. Все пак една от тях се бе плъзнала по-далече от останалите и тя избра именно нея.

Обръщайки я, не успя да се сдържи и се засмя безпомощно.

Пажът чаши я гледаше със собственото й лице. Сякаш някой й се присмиваше, но в случая не можеше да вини за този избор никого другиго освен себе си.

Когато Маура зърна картата, отсече с далечен, неразгадаем глас:

— Не тази! Накарай го да избере друга!

— Маура — намеси се меко Персефона, но Маура й махна с ръка, без да й обръща внимание.

— Друга карта! — повтори рязко.

— Какво й имаше на първата? — попита Ганзи.

— Просто носи енергията на Блу — отговори Маура. Не е била предвидена да бъде твоя. Ще трябва да избереш сам!

Персефона раздвижи устни, но в крайна сметка не каза нищо. Блу върна картата в тестето и пак размеси картите, но този път не чак толкова театрално.

Когато му поднесе отново картите, Ганзи извърна лице, сякаш теглеше победител в томбола. Пръстите му се плъзнаха съзерцателно по ръбовете на картите. Накрая избра една карта и я обърна, за да я покаже на останалите.

Беше паж чаши.

Той се загледа в лицето от картата, а после в лицето на Блу и тя разбра, че веднага е забелязал приликата.

Маура се приближи, дръпна грубо картата от ръката му и пак отсече:

— Избери друга!

— Сега пък защо? — изуми се Ганзи. — Какво не й е наред на тази карта? Какво толкова означава?

— Всичко й е наред — отговори Маура. — Просто не е твоята.

И в този момент за първи път момичето забеляза в изражението на Ганзи признаци на искрено раздразнение, което я накара да го хареса малко повече. Значи под маската на този гарван все пак имало и нещо друго.

Този път Ганзи подходи с очевидно пренебрежение и дръпна карта като човек, на когото търпението му се е изчерпало. Обърна картата и я плесна на масата.

Блу преглътна.

Маура отсече:

— Това вече е твоята карта!

На картата, лежаща на масата, се виждаше черен рицар, яхнал бял кон. Шлемът на рицаря беше вдигнат и съвсем ясно се виждаше, че лицето му е просто гол череп с огромни очни кухини. Слънцето зад гърба му залязваше, а под копитата на коня му лежеше труп.

В дърветата навън съвсем ясно изсъска ветрец.

— „Смърт“ — прочете Ганзи в долната част на картата. Не прозвуча нито изненадано, нито уплашено. Прочете думата така, сякаш бе „яйца“ или „Синсинати“.

— Браво на теб, Маура! — намеси се Кала, скръстила сърдито ръце пред гърди. — Е, сега ще разтълкуваш ли тази карта на хлапето?

— Може би просто трябва да му върнем парите — обади се Персефона, макар че Ганзи все още не беше платил.

— Мислех си, че гадателките не предсказват смърт — изрече тихо Адам. — Чел съм, че картата на Смъртта се тълкува само символично.

Маура, Кала и Персефона издадоха някакви нечленоразделни звуци. Блу, която бе напълно наясно със съдбата на Ганзи, усети, че й прилошава. Независимо дали учеше в „Алионби“ или не, той все пак беше едва на нейната възраст и очевидно имаше приятели, които държаха на него, и живот, включващ яркооранжева кола, и въобще бе отвратително, като си помисли човек, че след по-малко от дванайсет месеца ще бъде мъртъв.

— Всъщност на мен въобще не ми пука — обади се Ганзи.

Всички очи в стаята се насочиха автоматично към него, докато изправяше картата, за да я разгледа по-внимателно.

— Картите са много интересни — изрече „картите са много интересни“ като човек, който би казал „това е много интересно“ за някакъв чудат сладкиш, който няма желание да довърши. — И в никакъв случай не омаловажавам онова, което правите. Но аз не дойдох тук, за да ми предсказвате бъдещето. Нямам нищо против да го разбера сам.

При тези думи хвърли бърз поглед към Кала, очевидно давайки си сметка, че върви по много тънката линия между „учтивост“ и „Ронан“.

— Дойдох, защото се надявах да мога да ви задам един въпрос за енергията — продължи. — Знам, че и вие се занимавате с енергия, а от известно време се опитвам да открия една лей линия, за която знам, че е някъде близо до Хенриета. Знаете ли нещо по този въпрос?

Дневникът!

— Лей линия ли? — възкликна Маура. — Може би. Но не съм сигурна дали я знам под това име. Какво представлява?

Блу определено бе шокирана. Винаги бе считала майка си за най-откровения човек на света.

— Леите са прави енергийни линии, които пресичат цялото земно кълбо — поясни Ганзи. — Предполага се, че свързват важните светилища и духовни места. Адам предположи, че вие би трябвало да знаете за тях, защото се занимавате с енергията.

Беше повече от очевидно, че той има предвид пътя на мъртвите, ала Маура не благоволи да му предложи никаква информация. Само стисна устни и погледна към Персефона и Кала.

— Това напомня ли ви за нещо?

Персефона вдигна пръст във въздуха и след малко изрече:

— Забравих коричката на пая си!

И излезе от стаята.

Кала изрече:

— Ще трябва да си помисля. Не ме бива много с подробностите.

По лицето на Ганзи се разля лека, закачлива усмивка, с което им даде да разберат, че е наясно, че го лъжат. Изражението му беше необичайно мъдро — Блу отново остана с впечатлението, че той изглежда много по-възрастен от момчетата, които бе довел със себе си.

— Ще потърся нещо по въпроса — каза Маура. — Ако ми оставиш номера си, мога да ти се обадя, ако открия нещо.

— Много добре — изрече Ганзи, внезапно възвърнал си хладната учтивост. — Е, колко ви дължим за гадаенето?

Докато се изправяше, Маура отговори:

— О, само двайсетачка.

Блу реши, че тази цена е престъпно ниска. Дори само връзките на топсайдерите на Ганзи струваха много повече от двайсет долара.

Той изгледа смръщено Маура над ръба на отворения си портфейл. В него се виждаха много банкноти. Биха могли да бъдат и еднодоларови, но Блу се съмняваше да е така. Освен това в портфейла му зърна и шофьорската му книжка, поставена зад прозрачното фолио на първото джобче. Не беше достатъчно близо, за да види подробности, но достатъчно, за да установи, че името на нея бе доста по-дълго от обикновеното „Ганзи“.

— Двайсетачка? — изгледа ги неуверено той.

— За всеки от вас — поясни Блу.

Кала се изкашля в свитата си в юмрук ръка.

Лицето на Ганзи се проясни и той доволно подаде на Маура шейсет долара. Беше повече от очевидно, че тази сума бе по-голяма, отколкото той се бе надявал да плати, което поставяше всичко в неговия свят обратно на мястото му.

Но след това Блу забеляза изражението на Адам. Той я гледаше изпитателно и тя се почувства прозрачна и виновна. Но не заради това че им бе поискала повече, а заради лъжата на Маура. Блу бе зърнала духа на Ганзи да върви по пътя на мъртвите и бе узнала името му много преди да се появят в този дом. Но също като майка си и тя не каза нищо. Значи беше съучастничка в нейната лъжа.

— Ще ви изпратя — каза Маура.

Очевидно нямаше търпение да ги види от другата страна на вратата. За момент изглеждаше така, като че ли и Ганзи е обзет от същото нетърпение, но после той спря. Отдаде излишно количество внимание на портфейла си, докато го затваряше и го връщаше на мястото му в джоба си. Когато вдигна отново очи към Маура, устните му се бяха превърнали в тънка линия.

— Вижте какво, тук всички сме зрели хора — започна.

Физиономията, която направи Кала, подсказваше несъгласието й.

Ганзи изпъна рамене и продължи:

— Затова смятаме, че заслужаваме истината. По-добре ми кажете, че знаете нещо, но не желаете да ми помогнете, отколкото да ме лъжете!

Изказването беше смело или може би арогантно, или може би разликата между двете не беше достатъчно, за да има някакво значение. Всички глави в стаята се обърнаха по посока на Маура.

Тя изрече:

— Зная нещо, но не желая да ви помогна.

За втори път през днешния ден Кала беше на седмото небе от задоволство. Блу зяпна. После затвори уста.

Но Ганзи просто кимна, притеснен точно толкова, колкото и когато тя му бе изкрещяла снощи в ресторанта, ни повече, ни по-малко.

— Добре тогава — кимна. — Не, не е необходимо да ставате. Можем и сами да се изпратим.

И просто ей така си тръгнаха, Адам хвърляйки на Блу един последен поглед, който тя пак не успя да разтълкува. Миг по-късно двигателят на камарото огласи с мръсен рев настроението на собственика си. Гумите изсвириха и колата изхвърча на пътя. А после в къщата се възцари тишина. Но това беше изсмукана тишина, като че ли момчетата гарвани бяха отмъкнали със себе си всички звуци в квартала.

Блу се завъртя и изкрещя на майка си:

— Мамо! — канеше се да каже още нещо, но единственото, което успя, бе отново: — Мамо!

— Маура — обади се и Кала, — това беше много грубо от твоя страна — замълча. — Хареса ми!

Сякаш изобщо не бе чула приятелката си, Маура се обърна към дъщеря си и отсече:

— Не искам да го виждаш никога повече!

— Какво стана с твоето „на децата не трябва да се дават заповеди“, а?! — извика възмутено Блу.

— Това беше преди Ганзи — отговори майка й и обърна картата на Смъртта към нея, предоставяйки й достатъчно време да огледа черепа под шлема. — Това е все едно да ти кажа да не пресичаш пред автобус!

В съзнанието на Блу се стрелнаха няколко язвителни отговора, преди да подбере най-подходящия:

— И защо? Не мен видя Нийви на пътя на мъртвите! Не аз ще умра през настоящата година!

— Първо на първо, пътят на мъртвите е обещание, а не гаранция — отговори Маура. — Второ на второ, има и друга, много по-ужасна съдба от смъртта. Да ти напомня ли за загубата на крайници? А за парализата? За безкрайната психологическа травма? Виж какво, и тези момчета действително има нещо сбъркано! Когато твоята майка ти каже да не минаваш пред автобус, със сигурност си има основателна причина за това!

Откъм кухнята долетя гласът на Персефона:

— Ако някой бе забранил и на теб да минаваш пред автобус, Маура, Блу нямаше да я има!

Маура се обърна смръщено по посока на кухнята, а после плъзна ръка по масата за гадаене, като че ли я чистеше от трохи.

— Най-добрият сценарий в дадения случай гласи, че ти ще се сприятелиш с момче, което ще умре.

— Аха! — извика Кала многозначително. — Вече разбирам.

— Не ми излизай с твоята психоанализа! — сряза я Маура.

— Вече ти излязох! Затова ще повторя: „Аха!“.

Нетипично за себе си, Маура се изхили насмешливо, а после попита Кала:

— Какво видя, когато докосна другото момче? Гарвана?

— Всичките са момчета гарвани — вметна Блу.

— О, не! — поклати глава майка й. — Този е много повече гарван от останалите.

Кала разтри пръсти, като че ли изтриваше от тях спомена за татуировката на Ронан. После отговори:

— Все едно надникнах в онова странно пространство. От него извираха толкова много неща, че чак ме побиха тръпки! Спомняте ли си онази жена, която идва веднъж, бременната, с четирите близначета? Е, беше нещо подобно, но много по-лошо.

— Той е бременен? — изгледа я сащисано Блу.

— Той създава! — отговори назидателно Кала. — А онова пространство също създава. Не знам как да го кажа по по-ясен начин.

Блу се зачуди какво ли създаване имаха предвид. Лично тя непрекъснато създаваше разни неща — вземаше стари неща, разрязваше ги и правеше от тях по-хубави нови неща. Да вземеш неща, които вече съществуват, и да ги трансформираш в нещо друго. Поне това разбираха повечето хора под понятието „създаване“.

Но нещо й подсказваше, че Кала няма предвид точно това. Подозираше, че Кала използва истинското значение на думата „създавам“ — да правиш неща там, където преди това никога не е имало такива.

Маура забеляза изражението на дъщеря си и отбеляза:

— Блу, никога досега не съм ти заповядвала да правиш каквото и да било. Но сега го правя! И ти казвам: стой далече от тези момчета!