Пророчеството на гарвана

Десета глава

Уелк не можеше да заспи.

Някога, когато беше ученик в „Алионби“, сънят идваше лесно. И защо да не идва? Също като Черни и останалите си съученици, през седмицата той спеше по два, четири до шест часа на денонощие, лягаше късно, ставаше рано, а след това, в събота и неделя, се отдаваше на продължителен сън. А когато заспеше, спеше непробудно и безпаметно. Не, всъщност това беше фалшиво усещане. Всички сънуваха, само че някои забравяха сънищата си.

Сега обаче рядко успяваше да затвори очи за повече от няколко часа. Въртеше се в леглото си. Ставаше рязко, стреснат от някакъв шепот. После отново задрямваше на коженото си канапе — единствената мебел, която правителството не му беше отнело. Сънят и енергията му като че ли се диктуваха от нещо много по-голямо и по-могъщо от него самия, идвайки и оттегляйки се на неравномерни приливи и отливи. Опитите му да дефинира този цикъл оставаха незадоволително разочароващи — знаеше, че при пълнолуние и след буря не може да заспи, но извън това му бе невъзможно да предвиди състоянието си. Понякога си мислеше, че това се дължи на магнитните излъчвания на лей линията, сдобила се по някакъв начин с пропуск към тялото му чрез смъртта на Черни.

Нуждата от сън превръщаше живота му в игра на въображението, дните му — в панделка, носеща се безцелно по водата.

Тази нощ имаше пълнолуние и съвсем доскоро бе валяло, така че Уелк бе отново буден.

Седеше по тениска и боксерки пред екрана на компютъра и движеше мишката с безцелната и съмнителна продуктивност на безкрайно уморените. Изведнъж безбройните гласове отново нахлуха в главата му, шептящи и съскащи. Звучаха като атмосферните смущения, които жужаха в телефонните линии в близост до лей линиите. Като вятър, предхождащ буреносен фронт. Като заговорничещи дървета. Както винаги Уелк не успя да различи отделните думи и да разбере разговора. Но му беше ясно едно — в Хенриета току-що се бе случило нещо странно и гласовете се надпреварваха да приказват за него.

За първи път от години насам Барингтън Уелк извади старите си карти на региона, скрити в миниатюрния му дрешник в коридора. Тъй като нямаше маса, а кухненският плот беше отрупан с празни кутии от полуготова лазаня и мръсни чинии, той се принуди да разтвори картите в банята. Подплашен паяк побърза да избяга от ваната, когато Уелк разстла в нея една от картите.

Черни, надявам се, че си на по-добро място от мен.

Не че вярваше особено в това. Нямаше никаква представа какво се бе случило с душата или духа на Черни, или както там се наричаше онова, което някога беше Черни, ала щом той бе прокълнат непрекъснато да чува шептящи гласове само след тази част на ритуала, съдбата на приятеля му би трябвало да е била далеч по-лоша.

Уелк отстъпи назад, кръстоса ръце пред гърди и огледа десетките бележки и знаци, които бе оставил върху картите в процеса на търсенията си. С невъзможния си почерк и винаги в червено Черни бе отбелязал енергийните нива по протежение на предполагаемата лей линия. В онези години за тях това бе игра, търсене на съкровища. Битка за чест и слава. Дали беше реално? Тогава нямаше никакво значение. Това беше просто скъпо упражнение по стратегия, в което тренировъчният терен беше цялото Източно крайбрежие. В търсене на модели, Уелк старателно бе очертал кръгове около интересните региони на една от топографските карти. Един от кръговете бе около стара ясенова горичка, където енергийните нива бяха особено високи. Друг ограждаше порутена църква, избягвана както от дивите животни, така и от растенията. Трети беше около мястото, където бе загинал Черни.

Тази кръг, разбира се, бе начертан преди смъртта на Черни. Мястото — зловеща група стари дъбове, бе забележително заради древните думи, издълбани в един от стволовете. Бяха на латински. Изразът изглеждаше непълен, много труден за превод и най-доброто, до което успя да стигне Уелк, бе „вторият път“. Въпреки непоследователността си обаче, енергийните нива там бяха доста обещаващи. Следователно тази горичка би трябвало да се намира върху лей линията.

Черни и Уелк се бяха връщали там няколко пъти — правеха измервания (точно до кръга имаше шест различни числа с почерка на Черни), копаеха в търсене на евентуални артефакти, провеждаха нощни бдения за признаци за свръхестествена активност. Уелк бе създал най-сложната и най-чувствителна пръчка, която можеше да се измисли — две метални жици, извити под ъгъл от деветдесет градуса и напъхани в метална тръба, за да могат да се движат свободно. Бяха проучили и района около горичката, опитвайки се да определят със сигурност пътя на линията.

Ала тя си остана непостоянна, влизайки и излизайки от обхват като далечна радиостанция. Леите трябваше да бъдат пробудени, честотите им да бъдат пречистени, силата на звука — отново настроена. Черни и Уелк започнаха да кроят планове за провеждане на ритуала в дъбовата горичка. Но не бяха много сигурни относно процеса. Единственото, което Уелк успя да открие, бе, че лей линията държи на взаимност и саможертва, но това беше разочароващо неясно като насока. И тъй като не се появяваше никаква друга информация по въпроса, те все отлагаха ритуала. За зимната ваканция. За пролетната ваканция. За края на учебната година.

А после майката на Уелк му се бе обадила и му бе казала, че баща му е арестуван за неетични бизнес практики и укриване на данъци. Оказа се, че компанията му била търгувала с военнопрестъпници — факт, който майката на Барингтън знаеше, самият той подозираше, а ФБР следеше от години. И така само за една нощ семейство Уелк изгубиха всичко.

Още на другата сутрин вестниците гръмнаха с феноменалния крах на фамилията Уелк. И двете приятелки на Уелк го напуснаха. Добре де, втората на теория беше на Черни, така че сигурно не се брои. Аферата стана публично достояние. Плейбоят на Вирджиния, наследникът на богатствата на Уелк бе изгонен от общежитието в „Алионби“, лишен от социален живот, ограбен от всяка надежда за влизане в някой от университетите от Бръшляновата лига и принуден да гледа как товарят колата му на камион и изнасят от стаята му всички мебели и черна техника.

Последният път, когато Барингтън Уелк бе поглеждал тази карта, бе денят, в който, докато стоеше прав в някогашната си стая в общежитието и се озърташе, осъзна, че десетте долара в джоба му са единствените пари, с които разполага. Кредитните му карти вече бяха без покритие, до една.

После Черни спря червения си мустанг насред горичката, но не излезе. Само попита:

— И това сега превръща ли те в бял боклук?

Черни нямаше чувство за хумор. Просто понякога казваше неща, които по една случайност се оказваха смешни. Застанал насред останките от живота си, този път Уелк не се засмя.

Лей линията вече не беше просто игра.

— Отвори си вратата — бе казал. — Започваме ритуала!