Пророчеството на гарвана

Трийсет и девета глава

Когато този следобед Блу пристигна в Манифактура Монмът, първоначално остана с впечатлението, че няма никого. Без нито една от двете коли на паркинга, целият район наоколо излъчваше безутешност и изоставеност. Тя се опита да се постави на мястото на Ганзи, когато е видял някогашната фабрика за първи път и е решил, че тя би била страхотно място за живеене — но някак си не й се получи. Или й се получи толкова, колкото и когато си представи, че вижда за първи път Прасето и решава, че то е страхотна кола за каране, или че вижда Ронан и си казва, че той би бил много добър приятел. Постепенно обаче картината все пак се оформи пред очите й, придружена от съответното чувство, защото бе заобичала жилището на момчетата, Ронан бе започнал да й влиза под кожата, а колата…

Е, засега би могла да мине и без колата.

Сега тя почука на вратата към стълбището и извика:

— Ноа, тук ли си?

— Тук съм.

Тя подскочи, когато гласът му прозвуча някъде зад нея, а не откъм другата страна на вратата. Когато се обърна, първо видя краката му, а после, постепенно, и останалата му част. Все още не беше много сигурна дали той беше съвсем цял и дали всъщност не е бил тук през цялото време — напоследък бе доста трудно да вземеш някакво категорично решение за съществуването на Ноа.

Позволи му да потупа косата й с ледените си пръсти.

— Не е толкова бодлива, колкото обикновено — отбеляза тъжно той.

— Не съм спала достатъчно. За качествени бодлички е необходим здрав сън. Ноа, радвам се да те видя!

Ноа скръсти ръце пред гърди, после ги отпусна, след това ги сложи в джобовете си, накрая ги извади оттам.

— Чувствам се нормален, само когато ти си наблизо — промълви притеснено. — Така де, нормален поне толкова, колкото бях преди да открият трупа ми. А това все още не е толкова, колкото, когато бях…

— Не вярвам, докато си бил жив, да си бил чак толкова по-различен от сега — отбеляза Блу. Но, от друга страна, все още не можеше да помири представата си за този Ноа, когото виждаше пред себе си с изоставения червен мустанг.

— Доколкото знам — отвърна Ноа, припомняйки си бавно своя живот, — тогава бях по-лош.

Посоката, която вземаше разговора, ставаше твърде опасна за него и Блу се изплаши да не би това да го накара да изчезне, затова побърза да смени темата, като попита:

— А къде са останалите?

— Ганзи и Адам отидоха да вземат нещата на Адам, за да може той да се пренесе тук — отговори Ноа, — а Ронан отиде в библиотеката и…

— Да се пренесе тук ли? Ама той нали каза, че… Хей, я почакай! Къде каза, че е отишъл Ронан?

С безброй паузи и въздишки и вдигане на очи към дърветата Ноа й разказа събитията от изминалата нощ, завършвайки с думите: — Ако Ронан го бяха арестували за побой над бащата на Адам, щяха моментално да го изгонят от „Алионби“, независимо от останалите причини. Управата на „Алионби“ за нищо на света не би оставила в академията ученик, срещу когото е повдигнато обвинение в побой. Обаче Адам повдигна обвинения срещу баща си, така че Ронан се отърва. Това, разбира се, означава, че сега Адам трябва да се изнесе от дома си, защото баща му го мрази.

— Но това е ужасно! — извика Блу. — Ноа, това е истинска трагедия! Нямах никаква представа за бащата на Адам.

— Защото той искаше да бъде така — поясни тъжно Ноа.

Дом, създаден за напускане. Да, тя помнеше много добре как бе описал Адам дома си. И сега, естествено, си спомни всичките му рани и синини и десетките коментари между момчетата, които навремето й изглеждаха необясними със завоалираните им подмятания за семейния живот на Адам. Първата й реакция беше крайно неприятна — че не е била достатъчно добра приятелка на Адам, за да го предразположи да сподели с нея истината. Но усещането беше мимолетно и почти автоматично заменено с осъзнаване на разтърсващия факт, че Адам вече няма семейство. Постави се за миг на негово място и се зачуди каква ли би била тя без своето семейство.

Опомни се и попита:

— Добре, това ми е ясно. Ами Ронан? Как така е намерил входа на библиотеката?

— Нямаше избор — отговори Ноа. — Трябва да навакса с материала за изпита в понеделник.

Това беше най-хубавото нещо за Ронан, което Блу някога бе чувала.

В този момент телефонът на горния етаж иззвъня — чуваше се и в цялата празна сграда.

— Трябва да го вдигнеш! Важно е! — извика рязко Ноа. — Хайде, побързай!

Блу бе живяла твърде дълго с жените в къщата на Фокс Уей №300, за да поставя под въпрос интуицията на Ноа. Втурна се бързо по стълбите след него. Но вратата към апартамента се оказа заключена. Ноа извърши поредица неразбираеми движения, много по-развълнуван от всеки друг път. Накрая избухна:

— Бих могъл да го направя, ако…

„Ако имаш повече енергия“ — помисли си Блу. И веднага докосна рамото му. Моментално подсилен от нейната енергия, Ноа подпря вратата, надигна я, извади ключалката от пантите и отвори. Блу се втурна към телефона.

— Ало? — извика задъхано в слушалката. Телефонът на бюрото беше от стария вид — черен, масивен, с шайба, напълно в тон с любовта на Ганзи към чудатите и рядко функционални неща. След като вече го познаваше донякъде, Блу не би се изненадала той да си бе открил стационарна линия, само за да оправдае наличието на този конкретен телефон върху бюрото си.

— О! Здравейте, скъпа! — изрече непознат глас в другия край на линията. Силният, непознат за нея акцент беше осезаем. — Ричард Ганзи вкъщи ли си е?

— Не — отговори Блу. — Мога ли да му предам нещо?

Нали в общи линии тъкмо в това се състоеше ролята й в живота — или поне досега.

Ноа я бутна с ледения си пръст и прошепна:

— Кажи му коя си!

— Аз работя с Ганзи — добави Блу. — По лей линията.

— О! — достигна отново до нея изисканият глас. — В такъв случай се радвам да се запознаем! Как, казахте, е името ви? Аз съм Роджър Малъри.

Този човек извършваше някакви ужасно сложни словесни маневри с неговото „р“, което го правеше на моменти доста труден за разбиране.

— Блу Казвам се Блу Сарджънт.

— Блеър?

— Блу.

— Блейз?

Блу въздъхна и изрече:

— Джейн.

— О, Джейн, разбира се! Стори ми се, че все повтаряхте „Блу“ по някакви неясни причини. Е, радвам се да се запознаем, Джейн! Опасявам се, че имам лоши новини за Ганзи. Бихте ли го уведомили, че аз пробвах онзи ритуал с един колега — онзи приятел от Съри, за когото веднъж споменах, много мил човек всъщност, макар и с отвратителен дъх — и нещата не минаха много добре. Колегата ми, той ще се оправи, разбира се, но докторите казват, че ще минат няколко седмици, докато кожата му заздравее… Но пък посадките вървели отлично според тях…

— Момент! — извика Блу и грабна най-близкото до нея листче хартия от бюрото на Ганзи, което изглеждаше разбъркано като висша математика. На това листче той вече бе нарисувал котка, нападаща човек, затова тя реши, че няма да й се сърди, ако го използва за бележка. — Записвам онова, което ми казахте. Имате предвид ритуала за пробуждане на лей линията, нали? Какво точно се обърка?

— Трудно е да се каже, Джейн. Достатъчно е да подчертая обаче, че лей линиите се оказаха много по-могъщи, отколкото двамата с Ганзи някога сме очаквали. Магия ли е, наука ли е, не знам, но със сигурност знам, че е енергия! Та колегата ми буквално излезе от кожата си. Бях сигурен, че съм го загубил завинаги. Никога не бях допускал, че човек би могъл да изгуби толкова много кръв и да не загине. О, между другото, когато съобщавате на Ганзи тези неща, не му казвайте последното, може ли? Смъртта е доста болезнена тема за горкото момче и не искам да го разстройвам!

Блу не бе забелязала смъртта да е болезнена тема за Ганзи, но въпреки това обеща да не му казва тази част.

— Но все още не сте ми казали какво всъщност сте пробвали! — напомни деликатно тя.

— Не съм ли? О, боже!

— Не, не сте. Което означава, че и ние бихме могли да го направим случайно, ако не знаем.

Малъри се изкиска. Но това бе звук, който прозвуча по-скоро като изсмукване на бита сметана от повърхността на горещ шоколад.

— Напълно сте права, госпожице! Е, станалото беше доста логично и ако трябва да бъда честен, се базираше на една от по-старите идеи на Ганзи. Направихме нов каменен кръг с помощта на камъни с отлични енергийни стойности при замерването им и… Това са, разбира се, все специфични термини, Джейн, не знам колко добре сте запозната с тях, но е приятно да видиш и момиче, посветило се на нашата мисия… Лей линиите обикновено са мъжка игра, така че е приятно да чуя, че дама като вас…

— Да, благодаря — прекъсна го Блу. — Страхотно е наистина. Много се забавлявам. Е, значи направихте нов каменен кръг и…?

— О, да, така. Та подредихме седем камъка в кръг върху мястото, за което се надявахме да е центърът на лей линията, и после ги обърнахме в съответната позиция, докато не получихме доста високи показания за енергията в средата. Нещо подобно на позициониране на призма за фокусиране на светлината.

— Тогава ли се свлече кожата на вашия колега?

— Някъде по това време. Той тъкмо отчиташе показанията в средата и… С прискърбие съобщавам, че не си спомням точните му думи, защото бях твърде разтърсен от случилото се после… но той като че ли направи някаква забележка или шега, или нещо от този род… нали знаете какви са младите хора, самият Ганзи на моменти би могъл да бъде доста лекомислен…

Блу не бе много сигурна какво точно означава „лекомислен“ и дали Ганзи би могъл да бъде точно такъв, но мислено си напомни да провери за какво става въпрос.

— … и после каза нещо за това да излезеш от кожата си или да си хвърлиш кожата, или нещо подобно. И както стана ясно, тези неща се оказаха доста буквални, та… Не съм много сигурен как точно думите отключиха тази реакция и не мисля, че сме пробудили линията, или поне не истински, но ето какво стана. Да, крайно разочароващо.

— С изключение на това, че колегата ви все пак е оживял, за да разказва, нали? — изрече Блу.

— Всъщност аз съм този, който трябва да разказва — отбеляза Малъри.

Тя предположи, че това е шега. Не беше много сигурна, но предпочете за всеки случай да се засмее. И не се почувства виновна за това. Накрая благодари на Малъри, размениха си задължителните любезности за довиждане и разговорът приключи.

— Ноа? — обърна се Блу към стаята, защото Ноа беше изчезнал.

Никакъв отговор. Но отвън се чу тряскане на врати на коли и гласове.

Блу си припомни думите на Малъри: „Колегата ми буквално излезе от кожата си“. И макар че за нея смъртта не бе толкова „болезнена тема“, картината, която изрисуваха тези думи пред очите и, беше твърде ярка и крайно стресираща.

Миг по-късно чу, че вратата на първия етаж се трясва, а после по стълбите затрополиха мъжки крака.

Първи се появи Ганзи. Безсъмнено не бе очаквал да завари тук никого, защото изражението на лицето му изобщо не бе подредено така, че да скрие нещастието му. Но когато зърна Блу, моментално, сякаш от нищото, успя да измъкне една сърдечна усмивка.

При това ужасно убедителна усмивка. И въпреки че тя бе видяла лицето му само секунда преди това, и макар да бе разчела съвсем точно изражението му, сега й се наложи да си напомни, че усмивката е фалшива. Само че не можеше да разбере защо едно момче с безметежния живот на Ганзи е било принудено да се научи толкова бързо да си слага маска на щастие.

— Джейн! — изрече той и на Блу й се стори, че все още долавя нотка на нещастие във ведрия му глас, въпреки че лицето му вече не го издаваше. — Съжалявам, че си била принудена да стоиш сама.

В ухото на Блу се появи единствено гласът на Ноа като студен, почти леден шепот: Скарали са се!

И тогава в стаята влязоха Адам и Ронан. Ронан бе превит одве под тежестта на огромна платнена торба и раница на гърба му, а Адам носеше очукана кутия от сладки, от която се подаваше един от трансформърите.

— Хубав трансформър — отбеляза Блу. — Това полицейската кола ли беше?

Адам вдигна към нея очи, напълно безизразен, като че ли всъщност не я виждаше. А после, една идея по-късно от нормалното, отговори:

— Да.

Ронан, все така превит под тежестта на багажа, се насочи към стаята на Ноа и започна на всяка крачка да повтаря: „Ха, ха, ха!“. Беше от онзи вид смях, който би могъл да се чуе, само когато си единственият човек в групата, който се смее.

— Обади се един човек — каза Блу и показа листчето хартия, където си бе записала. Беше го надраскала точно пред нарисуваната котка и някой би могъл да си помисли, че това го казва котката.

— Малъри — изрече Ганзи, когато погледна листчето, но с далеч по-малка доза ентусиазъм от обичайното.

После проследи с присвити очи как Адам се насочва с кутията си след Ронан. Едва след като вратата на стаята на Ноа се затвори след тях, Ганзи откъсна очи от приятелите си и ги насочи към Блу. Изведнъж апартаментът стана някак си пуст без другите, сякаш те бяха преминали в друг свят, а не просто в друга стая.

Ганзи я попита:

— Какво каза Малъри?

— Пробвал ритуала върху лей линията и каза, че нещо се объркало и че другият човек с него… ммм, неговият колега… пострадал.

— Как?

— Просто пострадал. Много тежко. От енергията — отговори предпазливо Блу.

Ганзи изрита с ярост обувките си. Едната прелетя над макета на Хенриета, а другата се приземи чак от другата страна на бюрото му. Отскочи от старите дъски и се плъзна по пода. Ганзи промърмори под носа си:

— Йо-хо-хо!

— Изглеждаш разстроен.

— Така ли? — погледна я той.

— За какво се скарахте с Адам?

Ганзи хвърли един поглед към затворената врата на Ноа.

— Откъде знаеш? — простена уморено и се хвърли по очи върху неоправеното си легло.

— О, я стига! — махна с ръка Блу, защото, дори и Ноа да не й беше казал, тя пак щеше да се досети.

Той изломоти нещо в чаршафите си и размаха неопределено ръка във въздуха. Блу се отпусна на колене до главата му и се облакъти на ръба на леглото.

— Я пак! — го подкани — Но този път с по-малко възглавница в уста!

Ганзи не обърна глава към нея и гласът му остана приглушен, когато изрече:

— Думите ми са безпогрешни оръдия на унищожението, но се оказвам неекипиран с възможността да ги обезоръжавам! Можеш ли да си представиш, че съм жив, само защото Ноа е умрял? Каква е тази саможертва? Какво добро на света мога да донеса аз? — и направи още едно неопределено движение с ръката си, без да вдига лице от възглавницата. Сигурно беше предназначено да превърне думите му просто в шега. После продължи: — О, не! Стига толкова! Стига самосъжаление! Не ми обръщай внимание. Значи Малъри смята, че събуждането на лей линията не е много добра идея, така ли? Ама, разбира се! Какво по-хубаво на този свят от задънения край!

— Ти наистина се самосъжаляваш! — възкликна Блу, но установи, че това донякъде й харесва. Никога не бе виждала истинския Ганзи за толкова дълго време в един ден. Жалко само, че той трябваше да бъде нещастен, за да позволи на истинското си „аз“ да се покаже.

— Почти свърших. Няма да ти се наложи да ме търпиш още дълго такъв.

— Всъщност така повече ми харесваш.

По някаква неясна причина след тези думи лицето й моментално пламна. Беше добре, че той все още не бе вдигнал глава от възглавницата, а останалите момчета бяха все така в стаята на Ноа.

— Съсипан и напълно разбит — простена Ганзи. — Да, точно такива най-много ни обичат жените. Та казваш, че онзи човек пострадал тежко, така ли?

— Да.

— Е, значи това е краят! — въздъхна той и се обърна по гръб. Гледаше право в очите на Блу, която се оказа точно над него. — Не си струва риска.

— Ти не ми ли каза, че имаш необходимост да откриеш Глендоуър?

— Аз, да — кимна Ганзи. — Но те, не.

— Значи ще го направиш сам?

— Не, просто ще намеря друг начин. Много би ми се искало енергията на леята да ми посочи с ярки стрелки местоположението му, но щом така стоят нещата, аз ще продължа по стария начин. И как точно е пострадал онзи човек?

Блу промърмори нещо неопределено, защото си спомни за предупреждението на Малъри да му спести детайлите.

— Блу! Как точно? — погледът му беше непреклонен, сякаш вливането на очи бе по-лесно, когато неговото лице беше точно под нейното.

— Ами… човекът изрекъл нещо за загуба на кожа, а после, както става ясно, кожата му се свлякла. Малъри ме предупреди да не ти казвам за това.

Ганзи сви устни и промърмори:

— Очевидно още помни, когато аз… Няма значение. Значи кожата му се свлякла? Зловеща картинка.

— Кое е зловеща картинка? — попита Адам, приближавайки се към тях.

Ронан с един поглед обхвана позата на Блу и тази на Ганзи под нея и подхвърли:

— Блу, ако сега се изплюеш, плюнката ти ще се приземи право в окото му!

Ганзи побърза да се премести в другия край на леглото с удивителна скорост, като междувременно не пропусна да хвърли един бърз поглед и на Адам.

— Блу каза, че Малъри се опитал да събуди лей линията, но човекът заедно с него пострадал сериозно. Затова ние няма да го правим. Не и сега! — каза.

— Изобщо не ми пука за риска! — отсече Адам.

Ронан пъхна клечка в зъбите си и промърмори:

— На мен също.

— Ти нямаш какво да губиш — каза Ганзи, сочейки Адам. После се обърна към Ронан и допълни: — А на теб изобщо не ти пука дали ще живееш, или ще умреш. Това прави преценката и на двамата крайно субективна, следователно невалидна.

— Ти пък нямаш какво да спечелиш — намеси се Блу. — А това прави и твоята преценка невалидна. Но иначе мисля, че съм съгласна с теб. Така де, вижте само какво е станало с нещастния колега на твоя британски приятел!

— Благодаря ти, Джейн, че си гласът на разума в тази стая! — каза Ганзи. — Ронан, изобщо не ме гледай така! Откога смятаме, че събуждането на лей линията е единственият начин да открием Глендоуър?

— Не разполагаме с време да намерим друг начин — обади се Адам. — Ако Уелк я събуди, ще се сдобие с голямо предимство пред нас. Освен това той говори латински. Ами ако дърветата го знаят? Ако той намери Глендоуър, ще получи правото да му сбъднат едно желание и така убийството на Ноа моментално ще му се размине. И тогава край на играта. Злодеят в тази история получава всичко.

Когато Ганзи преметна крака през леглото и се изправи, всички следи от уязвимостта му бяха изчезнали.

— Това е лоша идея, Адам! — отсече. — Ако намериш начин да го направим, без да нараним когото и да било, съм с теб. Дотогава просто ще чакаме.

— Но ние нямаме време! — не се предаваше Адам. — Персефона каза, че само след няколко дена някой със сигурност ще събуди лей линията!

Ганзи се изправи на крака и каза:

— Адам, знаеш ли какво се случва сега в другия край на света? Някой там е останал без кожа, защото си е играл с лей линията! Всички видяхме Кабесуотър, нали? Това изобщо не е игра! Това там е съвсем реално и изключително могъщо, така че за нищо на света няма да позволя някой да си играе с него!

И после, сякаш за цяла вечност, Ганзи задържа погледа на Адам. В изражението на Адам обаче имаше нещо непознато, нещо, което наведе Блу на мисълта, че изобщо не го познава.

Спомни си го как подава единствената си карта таро на майка й, а после си спомни и тълкуванието на двойката мечове, което бе направила Маура. И с тъга си помисли: „Да, майка ми наистина е много добра в работата си“.

— Понякога — изсъска Адам на Ганзи — се чудя как се понасят!