Пророчеството на гарвана

Шестнайсета глава

В нощта след сеанса при гадателките Ганзи бе събуден от напълно непознат за него звук. Протегна ръка за очилата си. Странният вой звучеше така, сякаш някой от съквартирантите му биваше убиван от опосум или може би като последните мигове от фатален котешки бой. Не беше много сигурен за биологичния вид, но нямаше никакво съмнение, че става въпрос за смърт.

Ноа стоеше на прага на стаята си с жалка, многострадална физиономия.

— Накарай го да спре! — изхленчи.

Стаята на Ронан се водеше свещено пространство, но ето че в рамките на само една седмица Ганзи бе принуден за втори път да отвори вратата. Завари лампата запалена, а Ронан — прегърбен на леглото, само по боксерки. Преди шест месеца си бе направил сложна черна татуировка, която покриваше по-голямата част от гърба му и се извиваше чак до врата. Сега, под клаустрофобичната светлина на лампата монохромните линии на тази татуировка бяха рязко отчетливи, по-реални от всичко останало в стаята. Беше необичайна татуировка, едновременно зловеща и прекрасна, и всеки път, когато я зърнеше, Ганзи забелязваше нещо различно във фигурите й. Тази вечер, сгушена насред мастилена долчинка от зли, красиви цветя, той видя човка на мястото, където преди бе съзирал коса.

Неравномерният вой отново се понесе из апартамента.

— Какви са тези адски звуци, човече? — подметна весело Ганзи. Ронан си бе сложил слушалките, затова Ганзи протегна ръка и ги свали около врата му. И стана ясно, че воят излиза от слушалките.

Ронан вдигна глава. При това негово движение злите цветя на гърба му се раздвижиха и се скриха зад острите му плешки. В скута си държеше недооформеното гарванче — главичката му беше кипната назад, човчицата зееше.

— Мисля, че отдавна сме си изяснили какво означава затворена врата — изръмжа Ронан. В ръката си държеше пинцети.

— Мисля, че отдавна сме си изяснили, че нощта е за сън — контрира го Ганзи.

— За теб — може би — сви рамене Ронан.

— Но не и тази нощ. Твоят птеродактил ме събуди. Защо издава тези звуци?

В отговор Ронан бръкна с пинцетите в найлонова торбичка, сложена на одеялото до него. Ганзи не беше сигурен дали иска да знае естеството на сивата субстанция, към която се бяха насочили пинцетите. В мига, в който гарванчето чу шумоленето на торбичката, издаде отново онзи призрачен звук — хъхрещ писък, който се превърна в гъргорене, докато поглъщаше следващата си порция. Тази картина събуди у Ганзи едновременно състрадание и желание за повръщане.

— Тази няма да я бъде! — отсече той. — Трябва да го накараш да престане!

— Тя трябва да бъде хранена — отговори спокойно Ронан. Гарванчето погълна още една хапка. Този път прозвуча така, сякаш прахосмукачка поглъщаше картофена салата. — През първите шест седмици трябва да бъде хранена на два часа!

— Не можеш ли да я държиш долу?

В отговор Ронан просто повдигна главичката на птицата и промърмори:

— Ти ми кажи!

Ганзи мразеше да призовават добротата му, особено когато това влизаше в противоречие с желанието му за сън. Но, естествено, за нищо на света не би изпратил гарванчето долу. Беше не по-голямо от хапка, почти невъзможно. Той не беше сигурен дали птичето е невероятно красиво или отвратително грозно, но повече го притесняваше това, че пернатото животинче успяваше да изглежда едновременно и двете.

Някъде зад него се чу жалостивият глас на Ноа:

— Не искам това нещо тук! Напомня ми на…

Не довърши, което му беше навик, а Ронан вдигна пинцетите към него и изръмжа предупредително:

— Хей, човече, да не си припарил повече в стаята ми!

— Млъкнете! — сряза ги Ганзи. — Това важи и за теб, птицо!

— Резачка!

Ноа се оттегли, тътрейки скръбно крака, но Ганзи остана. В продължение на няколко минути наблюдаваше как гарванчето поглъща сива гнус, докато Ронан му гукаше. Това не беше онзи Ронан, с когото Ганзи беше свикнал, но не беше и онзи Ронан, с когото някога се бе запознал. Вече му беше ясно, че инструментите, които буквално виеха откъм слушалките, бяха ирландски гайди. Ганзи не си спомняше кога за последен път приятелят му бе слушал келтска музика. Музиката на Нийл Линч. И изведнъж усети, че харизматичният баща на Ронан липсва и на него. Но много повече му липсваше онзи Ронан, който съществуваше, докато Нийл Линч бе все още жив. Това момче, сега седящо на леглото пред него с крехката птица в скута си, изглеждаше като някакъв компромис със стария Ронан.

След цяла вечност Ганзи се осмели да попита:

— Ронан, какво искаше да каже ясновидката? Имам предвид за баща ти?

Ронан не вдигна глава, но Ганзи видя как мускулите на гърба му се свиват и стягат, сякаш изведнъж някой бе метнал отгоре им огромен товар.

— Това е въпрос изцяло в стила на Деклан — промърмори накрая.

Ганзи се замисли, но накрая отвърна:

— Не, не мисля, че е в негов стил.

— Онази просто говореше глупости.

Ганзи обмисли и това твърдение и накрая отсече:

— Не съм съгласен и с това.

Ронан напипа музикалния плейър някъде из леглото си и го сложи на пауза. А когато отговори, гласът му излезе безстрастен и оголен.

— Тя просто е една от онези психарки, които влизат в главата ти и започват да се ебават с мозъка ти. Каза го само защото знаеше, че ще причини проблеми.

— Например какви?

— Например ти да ми задаваш въпрос, какъвто би ми задал Деклан — отговори Ронан. Поднесе на гарванчето още една сива порция, но птицата просто го съзерцаваше като хипнотизирана. — Или да ме накара да мисля за неща, за които не желая да мисля. Такъв тип проблеми. И не само такива, разбира се. Хей, какво става с лицето ти, между другото?

Ганзи разтри замислено бузата си. Кожата му вече пищеше неистово от наболата брада, която той й бе оставил. Знаеше, че с този въпрос Ронан се опитва да отвлече вниманието му, но го позволи, като отговори:

— Вижда ли се вече?

— Пич, нали няма наистина да си пускаш брада, а? Като го каза, реших, че се шегуваш. Нали си наясно, че това излезе от мода още през четиринайсети век или когато там е било, когато е живял Пол Бъниън?! — обърна се и го погледна през рамо. Отново бе с еднодневната си набола брада, която всъщност бе в състояние да се покаже по всяко време на деня. — Просто престани! Приличаш на мръсен бедняк!

— И без това няма смисъл. Брадата ми просто не расте! Очевидно съм орисан до края на живота си да си остана кьосе!

— Ако продължаваш да ръсиш подобни глупости, с теб е свършено! — възкликна Ронан. — Стига, човече! Не позволявай на тази брада да те съсипе! Ще видиш, че след като топките ти паднат, брадата сама ще се покаже! Ще стане като вълна. Когато ядеш супа, тя ще ти филтрира картофите. В териерски стил. Имаш ли косми на краката? Не съм ти обръщал внимание.

Ганзи не удостои с реакция нито едно от твърденията на Ронан. Отдръпна се с въздишка от стената и посочи към гарвана.

— Връщам се в леглото. Постарай се това нещо да пази тишина! Да знаеш, че си ми голям длъжник, Линч!

— Все тая — сви рамене Ронан.

Ганзи се върна при леглото си, макар че не легна. Протегна ръка за дневника си, но той не беше на мястото си — беше го забравил в пицарията онази вечер, когато братята Линч се сбиха. Зачуди се дали да не се обади на Малъри, но нямаше представа какво да го пита. Нещо дълбоко в него се усещаше като нощ — гладна, търсеща, черна. Това го подсети за мрачните орбити вместо очи в черепа на картата на Смъртта.

На прозореца жужеше насекомо, от онзи вид тропотливо жужене, което идва от насекомо със значителни размери. Това го подсети за неговата епипен — автоматичната му спринцовка с епинефрин, намираща се далече от него, в жабката на колата, твърде далече, за да бъде полезна, когато алергията му имаше най-голяма нужда от нея. Насекомото беше най-вероятно муха или миризливка, или поредният бръмбар, но колкото по-дълго го слушаше как жужи, толкова повече се изпълваше с опасения, че е пчела или оса.

Може би не беше.

Но все пак реши да действа. Стана тихичко от леглото си и се приведе, за да вземе една от обувките си на пода. Приближавайки се предпазливо към прозореца, Ганзи се огледа, ориентирайки се по жуженето. Сянката на телескопа беше като елегантно чудовище в средата на помещението зад него.

Въпреки че жуженето изведнъж престана, отне му само миг, докато фиксира насекомото на прозореца — беше оса, пълзяща по тясната дървена рамка, поклащаща се напред-назад. Ганзи не помръдна. Загледа се в нея как се катери — нагоре, пауза, нагоре, пауза. Уличните лампи отвън превръщаха тялото на осата в сенки с дебелината на косъм, осветявайки тялото му, завършващо с едва видимото острие на жилото.

В главата на Ганзи се родиха едновременно два сюжета. Единият беше реалният — осата, катереща се по дървената дограма, в пълно неведение за присъствието му. Вторият беше измислен, просто възможност — осата бръмва във въздуха, надушва кожата на Ганзи, забива жилото си в него и превръща алергията му в смъртоносно оръжие.

Преди много години по тялото му бяха плъзнали стършели, продължаващи да махат с крилца дори тогава, когато сърцето му вече бе спряло да бие от алергичния шок.

Гърлото му се стегна болезнено.

— Ганзи?

Зад него долетя гласът на Ронан, със странен, първоначално неразпознаваем тембър. Ганзи не се обърна. Осата току-що бе помръднала с крила и почти бе полетяла.

— По дяволите, човече! — изръмжа Ронан.

Последваха три стъпки, много бързо една след друга, подът изскърца, а после обувката от ръката на Ганзи бе дръпната. Ронан го избута настрани и залепи обувката върху прозореца с такава сила, че едва не счупи стъклото. След като свитото вече тяло на осата падна на пода, Ронан го откри въпреки мрака и го размаза още веднъж с обувката.

— По дяволите, човече! — повтори. — Да не си откачил?

Ганзи нямаше представа как да опише състоянието си, какво е да видиш смъртта, пълзяща на сантиметри от теб, да знаеш, че само след няколко секунди можеш да се превърнеш от „обещаващ ученик“ в „неподлежащ на реанимация“. Обърна се към Ронан, който бе вдигнал много внимателно осата за счупените крила, за да не може приятелят му да стъпи върху нея.

— Какво искаше? — попита.

— Моля? — изгледа го Ронан.

— Очевидно си дошъл за нещо.

Ронан подхвърли дребното тяло на осата в коша за боклук до бюрото. Той обаче беше пълен догоре със смачкани листи, така че тялото отскочи и пак падна на пода, и го принуди да потърси някоя дупка между листите.

— Вече не си спомням — отговори.

Ганзи просто си стоеше и чакаше Ронан да каже нещо. Но той продължи да се суети още известно време с осата, а когато най-сетне се увери, че тя е на безопасно разстояние, се изправи и без да поглежда Ганзи в очите, смотолеви:

— Каква е тази работа за теб и Париш? Тръгвате ли си оттук?

Не това бе очаквал Ганзи. И не знаеше какво да каже, без да нарани Ронан. Но и не можеше да го лъже.

— Кажи ми какво си чул, а аз ще ти кажа кое е вярно.

— Ноа ми каза, че ако ти си тръгнеш оттук, Париш ще замине заедно с теб — отговори Ронан.

Бе позволил на ревността да се прокрадне в гласа му, което направи реакцията на Ганзи много по-хладна, отколкото иначе би била. Стараейки се да няма любимци сред приятелите си, той продължи строго с въпросите:

— И какво още е благоволил да ти съобщи Ноа?

С видимо усилие Ронан се стегна. Нито един от братята Линч не обичаше да изглежда по начин, различен от нападателния, ако ще и той да е неуправляемо агресивен. Затова, вместо да отговори, попита:

— Не искаш ли да дойда и аз?

В гърдите на Ганзи изведнъж се събра огромна топка.

— Бих взел всички ви със себе си, където и да отида — изрече дрезгаво.

Лунната светлина бе превърнала лицето на Ронан в чудата скулптура, ярък портрет, изваян несъвършено от скулптор, забранил да добави към лицето и състрадание. Той изпълни пушаческото си дишане — силно вдишване през носа, леко издишване през решетката на зъбите.

След известна пауза добави:

— Онази вечер. Имаше нещо…

Но после замълча, без да довърши. Това беше от онези точки, които Ганзи свързваше с тайни и чувство за вина. Точката, която правиш, когато си взел решение да си признаеш, но накрая устата ти те предава.

— Имаше какво?

Ронан промърмори нещо. После ритна кошчето за боклук.

— Имаше какво, Ронан?!

Той смотолеви:

— Тази работа с Резачка и с ясновидката, и просто… онова с Ноа, и затова смятам, че започва да става нещо странно.

— Понятието „странно“ не ми помага с нищо! — възкликна Ганзи, неспособен да скрие раздразнението в гласа си. — Нямам представа какво имаш предвид под „странно“!

— И аз нямам представа, човече, изглежда ми откачалническо. И не знам какво да ти кажа. Наистина не знам! Може би странно като твоя глас на онзи запис? — погледна го. — Или странно като дъщерята на онази ясновидка. Просто нещата изглеждат по-сериозни, отколкото се представят. И аз не знам какви ги приказвам. Мислех си, че поне ти ще ми повярваш!

— Дори не знам в какво ме молиш да повярвам!

— Започва се, човече! — прошепна Ронан.

Ганзи кръстоса ръце пред гърди. От мястото си виждаше ясно черното крило на мъртвата оса, притиснато сред хартиите в кошчето. Зачака Ронан да продължи, но единственото, което приятелят му каза, беше:

— Но ако още веднъж те хвана да се пулиш срещу някоя оса, гарантирам ти, че ще й позволя да те убие! Набий си го в тъпата глава!

И без да чака отговор, се обърна и се върна обратно в стаята си.

Много бавно Ганзи се наведе и вдигна обувката си от мястото, където я беше хвърлил Ронан. Когато се изправи, осъзна, че Ноа се бе измъкнал от стаята си и се бе озовал до него. Тревожният му поглед се плъзна от Ганзи към кошчето за боклук. Тялото на осата се бе свлякло няколко сантиметра по-надолу, но все още се виждаше.

— Какво? — тросна му се Ганзи.

Нещо в неспокойното лице на Ноа му напомни за уплашените физиономии, които го обграждаха, за стършелите по кожата му, за небето над главата му, синьо като смъртта. Преди много, много време той бе получил втори шанс, а напоследък отговорността да превърне този свой живот в нещо значимо му натежаваше все повече и повече.

Извърна поглед от Ноа и се загледа през прозорците. И до ден-днешен имаше чувството, че усеща болезненото присъствие на близките планини, сякаш пространството между него и върховете беше осезаемо. Усещането беше мъчително, подобно на въображаемото спящо изражение на Глиндур.

Ронан беше прав. Нещата започваха да стават по-сериозни. Той може и да не беше открил линията, нито сърцевината на линията, но нещо определено се случваше. Нещо започваше.

— Не го изхвърляй — прошепна Ноа.