Пророчеството на гарвана

Четирийсет и четвърта глава

Има дървета, а има и дървета през нощта. Дърветата през нощта стават безцветни, безформени, движещи се същества. Когато Адам стигна до Кабесуотър, гората сякаш беше оживяла. Вятърът между клоните звучеше като мехове при издишване, а съскането на дъжда върху листния балдахин — като вдишване. Във въздуха ухаеше на влажна земя.

Адам насочи лъча на фенерчето си към края на дърветата. Но светлината не успя да нахлуе в гората, погълната от съвсем подходящия за събитието пролетен дъжд, който започваше да прониква в косата му.

„Ще ми се да бях дошъл през деня“ — помисли си Адам.

Не че имаше фобия от тъмното. Фобията означаваше, че страхът е ирационален, а Адам подозираше, че в Кабесуотър има множество неща, които биха оправдали всеки страх след залез-слънце. „Поне сега, ако Уелк вече е пристигнал и използва фенерче, ще го видя по-лесно“ — успокои се момчето.

Това беше слаба утеха, но Адам вече беше стигнал твърде далече, за да се отказва. Огледа се още веднъж — тук човек винаги се чувстваше наблюдаван. А после прекрачи над невидимия ромон на скромното поточе и влезе в гората.

И настана светлина.

Той сведе рязко глава, затвори очи и ги заслони с фенерчето си. Клепачите му пламтяха от рязката смяна на мрак със светлина. А после много бавно ги отвори. Навсякъде около него гората проблясваше под следобедното слънце. През зеления балдахин над главата му проникваха прашни лъчи и обсипваха с игриви петна скромното поточе вляво от него. Под косия им поглед листата изглеждаха жълти, кафяви и розови. Меките като козина лишеи по стволовете на дърветата се къпеха в навъсено оранжево.

Кожата на ръката му пред него беше станала розова и приятно загоряла. Въздухът около тялото му се движеше бавно, някак си осезаем, изпъстрен със златисти прашинки, всяка от които — фенерче.

Нямаше нито следа от нощта. Нямаше следа и от жива душа между дърветата.

Над главата му изкряка птица — първата, която Адам чуваше в тази гора. Беше продължителен, тръбен звук, в рамките на около четири-пет тона. Беше като звука, който издават ловните рогове през есента. Бягай, бягай, бягай! Той предизвика в душата му едновременно благоговение и тъга — онази горчиво-сладка красота, която бе запазена марка на магическата гора Кабесуотър.

„Това място не би трябвало да съществува“ — помисли си Адам, но веднага след това побърза да си оттегли думите. Кабесуотър бе станала светла, точно когато той си бе пожелал да не бъде тъмно и точно както бе променила цвета на рибките в изворчето в мига, в който Ганзи си бе помислил, че би било по-добре да са червени. Кабесуотър беше точно толкова буквална, колкото беше и Ронан. Адам нямаше представа дали би могъл чрез мисълта си да я накара да спре да съществува, а и нямаше намерение да проверява.

Налагаше се да внимава какво си мисли.

Сега той изгаси фенерчето си, пусна го обратно в чантата си и пое срещу течението на поточето, както бяха направили при първото си посещение в магическата гора. Дъждът го беше направил доста по-пълноводно, така че сега нямаше никакви проблеми да бъде проследено до извора си, докато се виеше през сплесканите отскоро треви по склона на планината.

Пред себе си Адам забеляза бавно движещите се отражения върху стволовете на дърветата, които силните, коси лъчи на следобедното слънце извличаха от мистериозното изворче, което бяха открили първия път тук. Значи наближаваше своята цел.

Препъна се. Кракът му беше попаднал върху нещо неочаквано, нещо, което не прощаваше.

Какво е това?

В краката му лежеше празна купа с широко гърло. Беше блестящо, грозно лилава, нелепа и напълно човешка на фона на това място.

Силно озадачен, Адам плъзна поглед от празната купа в краката си към друга купа, намираща се на около десет крачки от мястото, също толкова натрапчива насред розовите и жълти листа, покрили земята. Втората купа беше напълно еднаква с тази в краката му, само дето беше пълна догоре с някаква тъмна течност.

И отново бе поразен от това колко не на място изглежда този сътворен от човешката ръка предмет насред магическите дървета. А после се озадачи още повече, когато осъзна, че повърхността на черната течност е напълно гладка, неопетнена от нито едно клонче, насекомо или листо. Което означаваше, че купата е била напълнена съвсем скоро.

Което означаваше…

Адреналинът нахлу в тялото му секунда преди да чуе гласа.

Докато си лежеше завързан в колата, Уелк нямаше как да прецени кога би могъл да предприеме полета си към свободата. Нямаше съмнение, че Нийви определено има някакъв план, което беше много повече, отколкото Уелк би могъл да каже за себе си. И изглеждаше крайно невероятно тя да се опита да го убие, докато не подготви и последната подробност от ритуала. Затова Уелк си позволи да бъде откаран в собствената си кола, вече воняща на чесън и пълна с трохи, до края на гората. Нийви не беше достатъчно смела да продължи с колата му и по черните пътища — за което той й беше особено благодарен — затова я паркира на малко, покрито с чакъл обръщало. Останалата част от пътя трябваше да извървят пеша. Все още не се беше стъмнило напълно, но въпреки това Уелк се препъна няколко пъти в туфичките трева.

— Съжалявам — обади се Нийви. — Но наистина потърсих в Гугъл Мапс по-близко място за паркиране.

Уелк, когото всичко в Нийви го дразнеше — от меките й, пухкави ръце, през намачканата й дълга пола до къдравата й коса, изобщо не си направи труда да бъде любезен, когато отговори:

— Защо изобщо си правите труда да се извинявате? Нали и без това планирате да ме убиете?

Нийви примигна и отбеляза:

— Ще ми се да не го определяте по този начин. Вие сте предвиден да бъдете пожертван. А да бъдеш жертвоприношение, е доста хубаво нещо, с прекрасни, хилядолетни традиции. Освен това го заслужавате. Така е справедливо.

— Ако ме убиете — подметна Уелк, — това ще означава ли, че в името на справедливостта някой някога ще трябва да убие и вас? В бъдеще?

Препъна се в поредната туфа трева, но този път Нийви нито се извини, нито отговори на въпроса му. Вместо това впи в него очи и това продължи неопределено време. Погледът й не беше толкова проницателен, колкото изчерпателен. Накрая изрече:

— Барингтън, не мога да не призная, че за един кратък миг изпитах известно съжаление, че съм избрала точно теб. Изглеждаше ми много приятен човек, преди да те зашеметя с електрошоковия си пистолет.

Поддържането на учтив разговор се оказа доста трудна работа, след като участниците в него си припомниха, че единият е зашеметил другия с електрошок, затова и двамата предпочетоха да довършат разходката си в мълчание. За Уелк беше много странно да се върне отново в гората, където някога за последно бе видял Черни жив. До този момент смяташе, че горите са си гори и че връщането няма да му се отрази по никакъв начин, особено по друго време на деня. Но нещо в атмосферата на това място го оттласна моментално към онзи момент, към скейтборда в ръцете му, към тъжния въпрос, прорязал предсмъртното дихание на Черни.

Шептящите гласове съскаха и припукваха в главата му, подобно на пожар, който бе започнал да се разгаря, но Уелк не им обръщаше внимание.

Старият живот му липсваше. Липсваше му всичко в него — безгрижието, екстравагантните Коледи у дома, педалът на газта под крака му, свободното време, което беше като благословия, а не кухо проклятие. Липсваше му пропускането на часове и влизането в часове, и изписването със спрей на знака на изхода на Хенриета на шосе 64 след безпаметния запой на рождения му ден.

Но най-много му липсваше Черни.

Не си бе позволил да мисли за това нито веднъж през последните седем години. Вместо това се бе опитал да се самоубеди, че Черни е бил безполезен. Бе се опитал да си напомня за практичния аспект на смъртта.

Но вместо това си спомняше непрекъснато звука, който бе издал Черни, когато го удари за първи път.

На Нийви не й бе необходимо да напомня на Уелк да седи мирно, докато подготвя елементите от ритуала. Приготви спокойно петте лъча на пентаграма с една незапалена свещ, една запалена, празна купа, пълна купа и три малки костици, подредени в триъгълник. И през цялото това време той седеше, отпуснал глава върху свитите си колене, със завързани на гърба ръце, и му се искаше да може да се разплаче. Нещо, което да облекчи непоносимия товар в душата му.

По едно време Нийви го погледна и си помисли, че той е уплашен от приближаващата смърт.

— О, не бъди толкова тъжен! — изрече меко. — Няма да боли много — обмисли казаното и се поправи: — Или поне не за дълго.

— Как смяташ да ме убиеш? Как протича този ритуал?

Нийви го изгледа смръщено и отговори:

— Въпросът не е никак лесен. Все едно да питаш художника защо избира цветовете, които избира. Понякога ритуалът не е процес, а чувство!

— Хубаво — промърмори Уелк. — Тогава какво чувстваш?

Нийви докосна устни с перфектно оформения си, лакиран в бледомораво нокът, и отбеляза:

— Направих пентаграм. Той е много силна фигура за всякакъв вид заклинания, а аз работя добре в него. Някои го намират за твърде предизвикателен или твърде ограничаващ, но мен лично ме удовлетворява. Разполагам със запалената си свещ, за да излъчва енергия, както и с незапалената си свещ, за да я привлича. Разполагам с купата си за гадаене, за да виждам другия свят, както и с празната купа, която другият свят да може да изпълни. Кръстосах костите на три гарвана, които убих, за да покажа на пътя на мъртвите характера на заклинанието, което възнамерявам да направя. Затова смятам, че най-вероятно ще ти пусна кръвта в центъра на пентаграма, докато призовавам линията да се събуди.

Вторачи се с присвити очи в Уелк, а после добави:

— По време на самия ритуал може и да променя нещо. Нещата обикновено не са фиксирани. Хората рядко проявяват интерес към техниките на моята работа, Барингтън.

— Но аз проявявам — отговори той. — Понякога най-интересната част е самият процес.

И когато тя му обърна гръб, за да си вземе ножовете, той се измъкна от въжетата. После грабна един паднал наблизо клон и с все сили го стовари върху главата й. Клонът надали щеше да бъде достатъчен, за да я убие, тъй като все още беше зелен и гъвкав, но поне я свали на колене на земята.

Нийви започна да стене и да движи бавно глава, и за да се подсигури, Уелк стовари клона отгоре й още веднъж. После я завърза с въжетата, които бе свалил от собствените си ръце — но след като се бе поучил от нейните грешки, този път ги стегна по-здраво и завлече отпуснатото й, изпаднало в безсъзнание тяло в средата на пентаграма.

После вдигна глава и видя на няколко крачки пред себе си Адам Париш.

Днес за първи път Блу си даваше сметка, че за нея е особено опасно да навлиза в Кабесуотър — опасно, защото тя усилваше нещата. Правеше ги по-могъщи. Към момента, когато стигнаха до гората, нощта вече се усещаше като наситена с особено осезаема енергия. Дъждът бе заменен от нескончаем ръмеж. Комбинацията от усещането за енергийна наситеност и дъжда накара Блу да хвърли тревожен поглед на Ганзи, докато излизаше от колата си — но раменете му не бяха влажни и не беше облечен в униформата си от „Алионби“. Когато го бе видяла в църковния двор, той със сигурност бе облечен с пуловера с гарвана, а раменете му със сигурност бяха подгизнали от вода. Нямаше как да бе успяла да промени бъдещето му достатъчно, за да превърне точно тази нощ в нощта на неговата смърт, нали така? Нали открай време й беше предречено, че ще го срещне, тъй като от нея се очакваше да се влюби в него и да го убие?! Освен това Персефона за нищо на света не би ги пуснала да тръгнат, ако беше доловила, че тази нощ е нощта, в която Ганзи умира.

Осветявайки си пътя с фенерчета, те откриха Прасето, паркирано близо до мястото, където преди бяха открили мустанга на Ноа. Следите от колата към гората вървяха в няколко посоки, сякаш Адам не е можел да реши откъде иска да влезе.

При вида на камарото лицето на Ганзи, което и без това си бе мрачно, буквално се вкамени. Никой не отрони и думица, докато пресичаха границата на дърветата.

В началото на гората усещането за енергийна наситеност, за възможности, автоматично стана още по-отчетливо и осезаемо. Рамо до рамо, тримата навлязоха в дебрите на магическата гора и между едно примигване на очите и следващото се оказаха обградени от сънлива следобедна светлина.

И макар да се бе подготвила психически за магията, Блу ахна.

— Какво толкова си мисли в момента Адам? — промърмори Ганзи, но към никого конкретно. — Как можеш да си играеш със… — и изведнъж загуби интерес към собствения си въпрос.

Пред тях стоеше мустангът на Ноа, още по-сюрреалистичен под неземната златиста светлина и от първия път, когато го бяха зърнали. Слънчевите лъчи нахлуваха косо през балдахина на дърветата и чертаеха светли ивици по покрития с цветен прашец покрив на колата.

Блу застана пред колата и се загледа в нея. После направи знак на момчетата да се приближат. Те пристъпиха напред и се втренчиха в предното стъкло на мустанга. От предишното им посещение тук досега някой бе изписал върху прашното стъкло една дума. Със закръглени, ръкописни букви пишеше: УБИТ.

— Ноа? — обърна се Блу към празния въздух около тях, въпреки че изобщо не го усещаше толкова празен. — Ноа, с нас ли си? Ти ли написа това тук?

— О! — възкликна тихичко Ганзи.

Възклицанието беше изречено с равен тон, но вместо да поискат от него да се изясни, Блу и Ронан проследиха погледа му до стъклото пред самия волан. В момента един невидим пръст изписваше нова буква върху него. И макар Блу да бе предположила, че вероятно Ноа е този, който е написал първата дума, все пак си го бе представяла с тяло, докато е пишел думата. И й беше доста по-трудно да наблюдава как буквите се появяват спонтанно. Това я караше да си спомня за Ноа с тъмните кухини вместо очи, за разбитата му буза, за почти нечовешката му форма. И макар че следобедът тук беше доста топъл, тя потрепери от студ.

Това е Ноа. Черпи енергия от мен. Ето това усещам!

Втората дума върху стъклото вече се очерта.

УБИТ.

Нещото започна нова дума. Между края на първата дума и началото на втората нямаше достатъчно място, затова втората дума частично изтри първата.

УБИТ.

И после пак, всяка следваща дума изтриваща предходната:

УБИТ.

УБИТ.

УБИТ.

Писането продължи, докато стъклото откъм седалката на шофьора не блесна, изчистено напълно от невидимия пръст, докато думите не станаха толкова много, че вече нито една от тях не се разчиташе. Докато стъклото не се превърна просто в прозорец към празната кола, с изоставения бургер върху седалката на пътника.

— Ноа — промълви Ганзи, — много съжалявам!

Блу изтри сълзите си и прошепна:

— Аз също!

А Ронан пристъпи напред, подпря се на предното стъкло и върху капака на колата изписа:

НЕЗАБРАВЕН.

В главата на Блу гръмна гласът на Кала, толкова ясен, че тя се озърна, уплашена, че и останалите го чуват: Някаква тайна е убила баща ти и само ти знаеш каква е тя.

А после, без какъвто и да е коментар, Ронан пъхна ръце в джобовете си и закрачи към гъстите горски дебри.

Гласът на Ноа изсъска в главата на Блу, студен и настойчив, но тя изобщо не го разбра какво иска да й каже. Помоли го да повтори, но последва единствено тишина. Изчака още няколко секунди — напразно. Адам беше напълно прав — Ноа скоростно се топеше.

След като Ронан вече бе тръгнал напред и се бе отдалечил значително от тях, Ганзи се разтревожи и й даде знак да побързат след него. Блу го разбираше много добре. Беше много важно тримата да не се изпускат от очи. Кабесуотър изглеждаше от онези места, където нещата просто изчезваха. Като дим.

— Екселсиор! — изрече мрачно Ганзи.

— Какво изобщо означава това? — попита Блу, която беше чувала вече няколко пъти тази дума.

Ганзи я погледна през рамо. И отново се оказа с една идея по-близо до момчето, което бе видяла преди време в църковния двор.

— Напред и нагоре! — отговори той.