Пророчеството на гарвана

Двайсета глава

В същия момент, в който цветята му бяха доставяни в къщата на Фокс Уей №300, Адам пристигна в Манифактура Монмът на своя доста жалък велосипед. Завари Ронан и Ноа в затревената част на двора — изграждаха дървени рампи за някаква крайно съмнителна цел.

Опита два пъти да накара ръждясалата стойка да задържи велосипеда му изправен, но накрая се отказа и го остави легнал на земята. През спиците на колелата щръкна трева.

— Кога, според теб, ще се върне Ганзи? — попита накрая.

Ронан не му отговори веднага. Беше легнал под беемвето си и измерваше широчината на гумите с жълта рулетка.

— Двайсет и пет сантиметра, Ноа!

Ноа, застанал до купчина парчета шперплат и тухли четворки, възкликна:

— Само толкова? Не ми изглежда особено много.

— Бих ли те излъгал за такова нещо? Двайсет и пет. Сантиметра! — измъкна се изпод колата си и се вторачи в Адам. Бе оставил еднодневната си набола брада да се превърне в многодневна такава, вероятно за да дразни Ганзи с неспособността му да си отгледа косми по лицето. Сега вече изглеждаше като онези мъже, от които жените моментално криеха чантите и децата си. — Кой да ти каже? Кога каза той, че ще се върне?

— В три.

Ронан се изправи на крака и двамата се обърнаха да гледат как Ноа работи с шперплата за рампата. Всъщност „работи“ бе малко пресилено, защото той по-скоро го съзерцаваше. Бе вдигнал ръцете си на двайсет и пет сантиметра разстояние и гледаше през тях към шперплата пред себе си с крайно озадачена физиономия. Наоколо не се виждаха никакви инструменти.

— Какво точно си решил да правиш с тези неща? — обади се Адам.

Ронан се ухили ехидно и отговори:

— Рампа! Беемве! Проклетата луна!

Типично в стила на Ронан. Стаята му в Монмът бе пълна със скъпи играчки, но като всяко разглезено дете и на него накрая му доскучаваше и излизаше навън да си играе с пръчки.

— Траекторията, която подготвяш, не предполага луната — отбеляза Адам. — Предполага само края на окачването на колата.

— Нямам нужда от съветите ги, умнико!

И може би наистина нямаше. Ронан не се нуждаеше от физика. Можеше да накара дори парче шперплат да прави това, което той иска от него. Затова Адам се отказа да се меси и приклекна до велосипеда си, за да провери дали няма да може все пак да вдигне стойката, без да я счупи окончателно.

— Какъв ти е проблемът, човече? — попита Ронан.

— Опитвам се да реша дали да се обадя на Блу — изричайки го на глас, той знаеше, че си проси присмеха на Ронан, но това беше едно от онези неща, които трябваше да бъдат споделени с приятелите.

— Той й изпрати цветя — обади се Ноа.

— Ти откъде знаеш?! — възкликна възмутено Адам по-скоро от унижение, отколкото от любопитство.

В отговор Ноа просто се усмихна и зарея поглед в далечината. Накрая, с триумфално изражение на лицето срита едно от парчетата шперплат.

— Къде, при онези психарки ли? Ти знаеш ли какво е онова място, а? — извика Ронан. — Място за кастрация, човече! Ако си решил да излизаш с това момиче, по-добре й изпрати топките си вместо цветя!

— Ти си истински неандерталец.

— Понякога звучиш точно като Ганзи — сопна му се Ронан.

— А ти понякога не звучиш — не му остана длъжен Адам.

Ноа се изсмя със своя придиханен, почти беззвучен смях. Ронан се изплю до гумите на беемвето си и промърмори:

— Нямах представа, че Адам Париш си пада по джуджета.

Той не говореше сериозно, разбира се, но на Адам изведнъж му писна от Ронан и неговата безполезност. През дните след юмручния бой на паркинга до пицарията Ронан бе получил вече няколко предупреждения в ученическата си кутия в „Алионби“, заплашващи го с крути мерки, които предстоят да му се стоварят на главата, ако не започне да получава по-добри оценки. Стига изобщо да направеше някакъв опит да получава оценки. А ето че Ронан просто се мотаеше по двора и строеше рампи.

Някои хора завиждаха на парите на Ронан. Адам обаче завиждаше на свободното му време. Да бъдеш богат колкото Ронан, означаваше да можеш да ходиш само на училище и нищо друго, да разполагаш с изобилни порции от свободно време, през които да учиш, да пишеш есета и да спиш. Адам не би си признал пред никого, а най-малко пред Ганзи, но истината е, че беше вече много уморен. Беше уморен да вмъква домашните си между почасовата си работа на какви ли не места, да вмъква съня си, да вмъква издирването на Глендоуър. Работата му изглеждаше като напълно пропиляно време — след пет години никой нямаше да се интересува от това, че е работил във фабрика за каравани. Всички щяха да го питат единствено дали е завършил „Алионби“ с отличен успех, дали е открил Глендоуър или дали е все още жив. А на Ронан изобщо не му се налагаше да се тревожи за подобни неща.

Адам бе взел решение да се запише в „Алионби“ преди две години, според него — отчасти заради Ронан. Веднъж майка му го бе изпратила до бакалията с банковата си карта. Единственото, което имаше на лентата за покупки, беше една паста за зъби и четири кутийки равиоли за микровълнова печка, но касиерката му беше казала, че в картата на майка му няма достатъчно средства за покриване на сметката по тази покупка. И макар че вината изобщо не беше негова, беше невероятно унизително да стои с приведена глава в началото на опашката и да преравя джобовете си, като че ли там можеше да открие сумата, необходима за доплащане на сметката. Докато стоеше и се мотаеше, едно момче с бръсната глава от опашката на съседната каса се шмугна пред него, хвърли кредитната си карта и набързо събра покупките си.

Дори начинът, по който се движеше непознатото момче, спомни си Адам, беше зашеметяващ — уверено и безгрижно, с гордо изпънати рамене и вирната брадичка, същински императорски син. И докато касиерката отново плъзгаше картата на Адам през четеца, преструвайки се заедно с него, че машинката може и да е разчела погрешно магнитната лента, Адам наблюдаваше как другото момче се насочва към тротоара, където го чакаше блестяща черна кола. Когато момчето отвори вратата, Адам видя, че другите две момчета вътре носеха пуловери с гарвани на гърдите и вратовръзки. И после с презрително безгрижие надигнаха кутийките си с безалкохолни.

А той беше принуден да остави кутийките и пастата за зъби на касата, с очи, зачервени от срам и сълзи, които отказваха да паднат.

Никога до този момент не бе искал толкова страстно да бъде някой друг.

В спомените му това момче беше Ронан, но като се замислеше, си даваше сметка, че може и да е било друго. По онова време Ронан нямаше как да е бил достатъчно голям, за да притежава шофьорска книжка. Бил е просто някой друг ученик от „Алионби“ с редовна кредитна карта и скъпа кола. Онзи паметен ден, разбира се, не бе единствената причина, която го бе накарала да се бори със зъби и нокти за място в „Алионби“. Но беше катализаторът — въображаемият спомен за Ронан, безгрижен и кух, но с непокътната гордост, и Адам, уплашен и унизен, докато зад него чакат цяла опашка възрастни дами.

Все още не се бе превърнал в онова момче от съседната опашка, но беше близо.

Сега Адам сведе очи към очукания си стар часовник, за да види с колко закъснява Ганзи, а после се обърна към Ронан:

— Дай ми телефона си.

Повдигайки вежди, но без да казва нищо, Ронан грабна телефона си, намиращ се на покрива на беемвето, и му го подаде.

Без да се замисля нито секунда повече, Адам набра номера на ясновидката. Телефонът звънна два пъти, след която един тих гласец изрече:

— Адам?

Стреснат от изричането на името си, Адам отговори:

— Блу?

— Не — отговори гласът. — Персефона — а после към някого до нея: — Десет долара, Орла. Такъв ни беше облогът! Не, името на обаждащия се не е изписано, виждаш ли? — след това отново към Адам: — Много се извинявам, Адам. Ужасна съм, когато става въпрос за съревнование. Ти си момчето с тениската на „Кока-кола“, нали?

На Адам му бяха необходими няколко секунди, докато си даде сметка, че тя има предвид тениската, с която бе облечен на сеанса.

— О! Ами… да.

— Прекрасно! Отивам да извикам Блу.

Настъпи кратка, сконфузена пауза, през която единственото, което се чуваше, бяха гласовете в далечината. Адам усети, че по тялото му започват да се лепят насекоми — паркингът пак се нуждаеше от окосяване. На някои места асфалтът вече не се виждаше.

— Не вярвах, че ще се обадиш — изрече Блу.

Сигурно дълбоко в себе си Адам изобщо не беше очаквал да чуе Блу, защото изненадата, която изпита, чувайки гласа й, беше толкова голяма, че почувства отново познатата буца в корема си. Близо до него Ронан се подсмихваше подигравателно така, че му идваше да забие юмрук в рамото му.

— Казах, че ще се обадя.

— Благодаря за цветята! Много са красиви! — каза тя, а после изсъска: — Орла, махай се оттук!

— Там при вас май е пълно с народ, а?

— Тук винаги е пълно с народ. Тук живеят сигурно към триста четирийсет и двама души и всичките до един се бутат в момента в тази стая. Какво ще правиш днес?

Зададе въпроса съвсем естествено, като че ли бе най-логичното нещо в света да водят разговор по телефона, сякаш вече бяха приятели.

Което значително улесни Адам, за да отговори:

— Ще ходя на изследователска експедиция. Искаш ли да дойдеш с мен?

Ронан го зяпна шокирано. Значи, независимо какво щеше да каже тя оттук нататък, телефонният разговор си бе струвал само заради физиономията на Ронан.

— Какъв вид изследване?

Засланяйки очи с ръка, Адам вдигна поглед към небето. Стори му се, че чува приближаването на Ганзи.

— В планината. Какво мислиш за хеликоптерите?

Продължителна пауза.

— Какво имаш предвид? В етичен смисъл ли?

— Като транспортно средство.

— По-бързи от камилите, но не толкова издръжливи. Да не би днес да има и хеликоптер?

— Аха. Ганзи иска да потърси лей линията, а от въздуха тези неща обикновено се забелязват по-лесно.

— И просто така е наел… хеликоптер?

— Той е Ганзи.

Втора продължителна пауза. Според Адам това бе пауза за обмисляне, затова не я прекъсна. Накрая Блу изрече:

— Окей, ще дойда. Това да не би да е… Всъщност какво е?

— Нямам никаква представа — отговори напълно искрено Адам.