Пророчеството на гарвана

Двайсет и трета глава

В мига, в който хеликоптерът докосна земята, Ганзи изскочи от кабината и закрачи собственически във високата до кръста трева, следван плътно от Ронан. През отворената врата Блу го чу да изрича името на Ноа в телефона, преди да повтори координатите на полето, които сочеше джипиес системата. Излъчваше енергия и могъщество, същински крал в своя замък.

Блу, от друга страна, се движеше малко по-бавно, поради ред причини. След полета краката й бяха станали като желе. Не беше много сигурна дали решението й да не каже на Ганзи цялата истина около навечерието на Деня на свети Марко е правилно. И се тревожеше да не би Ронан да се опита отново да я заговори.

Но насред тази горска поляна ухаеше божествено — на свежа трева и дървета, както и на вода, която не се виждаше, но беше в изобилие. Блу си каза, че би живяла на подобно място до края на живота си. Застанал до нея, Адам заслони очи с ръка. Тук изглеждаше като у дома си, косата му беше в същото безцветно кафяво като връхчетата на старата трева и май беше много по-красив, отколкото Блу си го спомняше. Припомни си как преди да се качат в хеликоптера, бе хванал ръката й и се замисли дали би й харесало той пак да го направи.

— Оттук линиите са почти невидими! — възкликна с известна изненада той. И беше прав, разбира се. Въпреки че и Блу продължаваше да вижда гарвана, дори докато се приземяваха, истината бе, че каквато и географска особеност да образуваше тази форма, оттук бе напълно скрита от тях. — И все така мразя да летя. Извинявам се за Ронан.

— Това с летенето не беше чак толкова лошо — отговори Блу. Всъщност, като се изключи Ронан, полетът й беше харесал — особеното усещане, че се носиш в много шумен балон, в който всички посоки бяха възможни. — Мислех си, че ще бъде по-зле. Може би просто трябва да се отпуснеш, не мислиш ли? Що се отнася до Ронан…

— Той е питбул — каза Адам.

— Познавам и сладки питбули — отбеляза тя. Едно от кучетата, които разхождаше всяка седмица, беше бял питбул на черни петна, който имаше такава сладка усмивка и благ нрав, че би разтопил сърцето на всеки.

— Обаче той е от онзи вид питбули, които влизат във вечерните новини. Ганзи се опитва да го превъзпита.

— Колко благородно!

— Така се чувства по-добре със себе си.

Блу не се и съмняваше.

— Понякога се държи адски високомерно — отбеляза.

Адам сведе очи към земята и промърмори:

— Не го прави нарочно. Всичко е от тази негова проклета синя кръв.

Канеше се да каже още нещо, когато из полето се понесе възторжен вик.

— ЧУВАШ ЛИ МЕ, ГЛЕНДОУЪР? ИДВАМ ДА ТЕ ОТКРИЯ!

Звънкият, наелектризиран от вълнения глас на Ганзи се понесе над покритите с гори склонове, обграждащи полето. Адам и Блу го завариха застанал в средата на разчистена, почти бяла пътека, с разперени встрани ръце и отметната назад глава, крещящ във въздуха. Устните на Адам изобразиха беззвучната форма на смеха.

Ганзи се ухили и на двамата. Беше невъзможно да му се устои, когато изглеждаше по този начин — блестящи редици красиви, снежнобели зъби, обичайно лице за скъпа колежанска брошура.

— Черупки от стриди — отбеляза, след което се наведе и вдигна един от бледите предмети, които покриваха пътеката. Фрагментът беше чисто бял, с изтъркани, изтъпени ръбове. — Ето какво образува гарвана! Същото, което използват за пътищата долу, в региона на прилива. Черупки от стриди върху гола скала. Какво ще кажете за това, а?

— Бих казал, че да донесеш толкова много черупки от стриди от брега не е никак лесна работа — отговори Адам. — Освен това смятам, че Глендоуър също трябва да е дошъл откъм брега.

Вместо отговор Ганзи насочи пръст към Адам.

Блу сложи ръце на кръста си и подметна:

— Значи вие мислите, че в Уелс са сложили тялото на Глендоуър в лодка, преплували са целия океан, за да стигнат до Вирджиния, а после са го донесли в планината. Но защо?

— Заради енергията — отговори Ганзи. Бръкна в раницата си и извади оттам малка черна кутия, която приличаше на много малък акумулатор за кола.

— Какво е това? — попита Блу. — Изглежда скъпо.

Докато се занимаваше с бутоните и ключовете на уреда, Ганзи отговори:

— Това е уред за измерване на електромагнитното поле. Следи енергийните нива. Някои използват подобни неща при лов на духове. Предполага се, че в близост до призрак или дух показанията на уреда скачат. Същото става и в близост до всеки друг енергиен източник, примерно лей линия.

Блу се загледа смръщено в машинката. Според нея кутия, която регистрира наличието на магия, обиждаше както притежателя на кутията, така и магията.

— И ти, разбира се, няма как да не притежаваш такава електромагноретична джаджа. Защото всички си имат такива.

Без да обръща внимание на сарказма й, Ганзи вдигна уреда над главата си, като че ли викаше извънземни.

— Смяташ, че не е нормално ли? — попита.

Тя усещаше, че той очаква от нея да му каже, че не е нормално, затова отговори:

— Е, сигурна съм, че е нормално или поне в някои кръгове.

Той като че ли се пообиди, но като цяло вниманието му бе съсредоточено върху уреда, на който скоро проблеснаха леко две червени лампички. После изрече:

— Нямам нищо против да съм част от тези кръгове. Та както вече казах — енергия. Едно от имената за лей линиите е пътят на…

— Мъртвите — прекъсна го Блу. — Да, знам.

Той я изгледа доволно и покровителствено, сякаш тя бе най-добрата му ученичка.

— Е, слушам те! Очевидно знаеш повече от мен.

Както винаги, говореше с царствения си, образован акцент на стари пари от Вирджиния и Блу усети речта си като твърде непохватна в сравнение с неговата.

— Знам само, че мъртвите пътуват в прави линии — изрече. И че някога са носели труповете в прави линии към църквите, за да ги погребат. По протежение на онова, което вие наричате леи. Смятало се е за много лоша поличба да ги отнасят по някакъв друг път, по който те не са избрали да пътуват като духове.

— Точно така — кимна той. — Значи логичното заключение е, че в линията има нещо, което подсилва или защитава мъртвия. Душа на Неговия… анимус. Същината му.

— Ганзи, престани! — намеси се Адам за голямо облекчение на Блу. — Надали много хора знаят какво е „същина“.

— Онова, което е, Адам! И толкова. Онова, което прави човека такъв, какъвто е. Мисля, че ако преместят Глендоуър от пътя на мъртвите, магията, която го държи заспал, ще бъде разрушена.

— Искаш да кажеш — вметна Блу, — че ако го изместят от линията, той вече завинаги ще умре.

— Точно така — кимна Ганзи.

Мигащите светлинки на машинката бяха започнали да стават по-ярки, водейки ги към човката на гарвана и към линията от дървото, където вече ги чакаше Ронан. Блу вдигна ръце нагоре, защото на места тревата й стигаше почти до гърдите.

— И защо просто не са го оставили в Уелс? — попита. — Не е ли там мястото, където биха искали той да се събуди и да бъде отново герой?

— Имало е въстание и той е бил смятан за предател на английската корона — поясни Ганзи. Лекотата, с която започна историята, докато крачеше през високата трева, вдигнал уреда високо над главата си, подсказа на Блу, че я е разказвал множество пъти. — Глендоуър, или Глиндур на уелски, се е борил срещу англичаните години наред. Цялата онази битка между благородни фамилии, всяка от които вярна на различни господари, е била много грозна. Накрая английският крал сложил край на уелската съпротива. И Глендоуър изчезнал. Ако англичаните са знаели къде е той, независимо дали жив или мъртъв, със сигурност не биха се отнесли към тялото му така, както биха искали уелсците. Чувала ли си за наказанието да те обесят, одерат и нарежат на парчета?

— Колкото разговор с Ронан ли е болезнено? — подметна Блу.

Ганзи хвърли поглед на Ронан, който едва се различаваше между дърветата. Адам едва успя да преглътне смеха си.

— Зависи от това дали Ронан е трезвен — отговори Ганзи.

— Но какво прави той там все пак? — попита Адам.

— Пикае.

— Кой, ако не един Линч, може да оскверни подобно място само минути, след като се е появил! — промърмори Адам.

— Да оскверни ли? О, не! Той просто си маркира територията!

— В такъв случай притежава по-голяма част от Вирджиния, отколкото баща ти.

— Знаеш ли? Сега, като се замисля, не си спомням някога да е използвал вътрешна тоалетна — отбеляза Ганзи.

Всичко това звучеше много мъжествено и в стил „Алионби“, това обръщение един към друг с фамилните имена и подхвърляне на закачки относно уринарните им навици. Но на Блу вече й идваше в повече, затова реши да ги върне на темата за Глендоуър, като попита:

— Наистина ли са били готови да положат толкова много труд, за да го скрият?

— Естествено — отговори Ганзи. — Да не забравяме Нед Кели!

Изрече това безсмислено твърдение толкова спокойно и прозаично, че Блу изведнъж се почувства като пълна глупачка, сякаш държавната образователна система действително не беше на нивото на частните училища.

А после, поглеждайки Блу, Адам подхвърли:

— Никой няма представа кой е този Нед Кели, Ганзи!

— Така ли? — възкликна Ганзи толкова невинно, че Блу най-сетне повярва на Адам, че високомерното му държание не е нарочно. — Ами, Нед е бил австралийски престъпник. Когато британците го заловили, сторили ужасни неща с тялото му. Доколкото ми е известно, началникът на полицията доста дълго държал главата му на бюрото си в ролята на преспапие. Та представете си само какво биха сторили враговете на Глендоуър с тялото му! Следователно, ако са искали да имат някаква надежда, че великият им крал някой ден ще бъде събуден, уелсците надали биха позволили някой да се гаври с тялото му!

— Но защо точно в планините? — продължи да разпитва Блу. — Защо не директно на брега?

Този въпрос като че ли напомни на Ганзи за нещо, защото, вместо да й отговори, се обърна към Адам.

— Обадих се на Малъри за ритуала, да разбера дали се е опитал да го направи. Според него ритуалът не може да бъде изпълнен където и да е по лей линията. Трябва да се направи в „сърцето“ й, там, където енергията е най-силна. Та това ме наведе на мисълта, че вероятно именно на такова място са оставили и Глендоуър.

— Ами твоята енергия? — обърна се Адам към Блу.

— Моля? — изгледа го изненадано тя.

— Каза, че усилваш нещата за останалите екстрасенси — поясни Адам. — За енергия ли става въпрос?

Блу се изпълни с идиотско задоволство, че той си спомня, и с още по-идиотско задоволство, че се бе обърнал към нея, а не към Ганзи, който в момента размахваше ръце, за да прогони насекомите от лицето си, и чакаше отговора й.

— Да, мисля, че е точно това — отговори тя. — Като че ли усилвам нещата, които имат нужда от енергия. Аз съм нещо като ходеща батерия.

— Ти си масата в „Старбъкс“, на която всеки иска да седне — отбеляза замислено Ганзи, продължавайки напред.

— Моля? — запримигва неразбиращо Блу.

— Масата до контакта — поясни през рамо Ганзи. После постави уреда си до ствола на едно от дърветата и започна да следи с интерес резултата.

Адам погледна Блу и поклати глава, а на Ганзи рече:

— Онова, което имам предвид, е, че тя може да превърне всяка една част от лей линията в място, подходящо за ритуала. Хей, да не би да влизаш в гората? Ами Хелън?

— Не са минали две секунди — промърмори Ганзи, въпреки че вече бяха минали много повече. — Но тази идея за енергията определено ми харесва. Обаче има един проблем — възможно ли е енергията на твоята батерия да се изчерпи, Блу? Имам предвид от неща, различни от разговорите за проституция?

Тя не удостои коментара му с непосредствен отговор. Мислеше си за думите на майка си, че няма защо да се страхува от мъртвите, и за това, че Нийви не беше много убедена. Наблюдението в църквата определено й бе отнело нещо, така че бе много вероятно да има и по-лоши последици, които тепърва й предстои да открие.

— Хмм, интересно — промърмори Ганзи и обкрачи миниатюрен поток в края на горичката. Беше по-скоро малко вода, избила на повърхността от някакъв подземен източник, от която тревата беше подгизнала. Но вниманието на Ганзи беше приковано изцяло върху уреда за отчитане на електромагнитни честоти, който държеше директно над водата. Стрелката му бе отхвръкнала до най-високата стойност.

— Хелън! — изръмжа предупредително Адам. Ронан се бе присъединил отново към тях и сега и двете момчета гледаха по посока на хеликоптера.

— Казах, че това е много интересно! — повтори Ганзи.

— А аз казах „Хелън“!

— Само още два метра!

— Ще се ядоса!

По лицето на Ганзи заигра пакостлива усмивка и Блу веднага разбра, че Адам не е в състояние да се противопостави на приятеля си.

— Предупреден си! — изрече само той.

Поточето се процеждаше лениво откъм дърветата, извирайки между два големи храста кучешки дрян. Водени от Ганзи, всички тръгнаха по течението му и навлязоха в гората. Още на втората крачка температурата падна с няколко градуса. Блу не си бе давала сметка колко силно е жуженето на насекомите, докато то не бе заменено от инцидентен писък на птица откъм клоните на дърветата. Това беше красива, стара гора от масивни дъбове и ясени, впили корени сред напукани каменни плочи. Между скалите извираше буйна папрат, по кората на дърветата растеше свеж мъх. Въздухът бе напоен с аромат на зеленина, растеж и вода. Между листата в короните на дърветата играеше златиста светлина. Всичко бе живо, пълно с живот.

— Прекрасно! — възкликна Блу, поемайки си дълбоко дъх.

Коментарът бе отправен към Адам, не към Ганзи, но с периферното си зрение тя забеляза, че Ганзи я поглежда през рамо. Ронан вървеше до него необичайно утихнал, застанал някак си в отбранителна позиция.

— Какво търсим всъщност? — обади се Адам.

С уреда, който го водеше по посока на разширяващия се поток, Ганзи беше като хрътка. Движещата се вода вече бе станала твърде широка, за да бъде обкрачена, и течеше в корито от дребни камъчета, остри парчета скала и, колкото и да не бе за вярване, тук-там черупки от стриди.

— Каквото сме търсили винаги — обади се Ганзи.

— Хелън ще побеснее! — предупреди го Адам.

— Ако толкова побеснее, ще ми изпрати есемес — отсече Ганзи. И за да му докаже, извади телефона от джоба си. А после: — О, не! Няма сигнал!

Предвид планинската местност, в която се намираха, липсата на мобилен сигнал не бе изненадваща, обаче Ганзи се закова на място. И докато четиримата се подредиха в неравен кръг, той започна да преглежда менюто на телефона си. Уредът в другата му ръка вече светеше в кървавочервено. Гласът му прозвуча почти неземно, когато попита:

— Някой от вас носи ли часовник?

За Блу почивните дни от седмицата не бяха време за следене на точния час, така че тя не носеше. Ронан носеше единствено вечните си кожени каишки. Само Адам вдигна ръката си — той носеше евтин на вид часовник с още по-евтина каишка.

— Аз нося — изрече замислено, — но като че ли е спрял.

Без да казва нищо повече, Ганзи обърна дисплея на телефона си към тях. Беше поставен на часовник и на Блу й отне известно време, докато си даде сметка, че нито една от стрелките на този часовник не помръдва. После дълго време четиримата просто стояха и не отлепяха погледи от стрелките на този часовник. Сърцето на Блу отброяваше всяка секунда, която часовникът пропускаше.

— Дали е, защото… — започна Адам, но после спря. И пак опита:

— Да не би електричеството в него да се влияе от енергията на линията?

— А твоят часовник? — сряза го презрително Ронан. — Твоят механичен часовник?!

— Вярно — кимна Ганзи. — Иначе телефонът ми работи. Единствено времето е… Чудя се дали не е…

Ала отговори липсваха и всички знаеха това.

— Искам да продължим! — отсече изведнъж Ганзи. — Още мъничко навътре в гората.

Изчака, за да чуе дали някой няма да поиска да го спре. Никой не каза нищичко и той тръгна напред, стъпвайки върху голяма каменна плоча, следван плътно от Ронан. Адам погледна въпросително Блу, питайки я с очи: „Добре ли си?“.

Тя наистина беше добре, но по начина, по който беше, преди да се качи в хеликоптера. Не че се беше уплашила от ярко примигващите лампички на уреда за електромагнитни честоти или от отказващия да работи часовник на Адам — просто тази сутрин, докато се събуждаше, не бе очаквала в същия този ден да попадне на място, където времето вероятно бе спряло.

Блу протегна ръка.

Адам я пое без всякакво колебание, като че ли през цялото време я бе очаквал да го направи. А после тихичко и само на нея прошепна:

— Сърцето ми бие като лудо!

Странното бе, че не вплетените му в нейната ръка пръсти бяха онези, които я разтърсиха най-силно, а мястото, където топлите им китки се срещаха над дланите им.

„Налага се да му кажа, че не трябва да ме целува“ — помисли си тя.

Но все още не. Точно сега единственото й желание бе да усеща кожата му до своята кожа, пулсовете и на двамата — забързани и несигурни.

Хванати ръка за ръка, те започнаха да се катерят след Ганзи. Дърветата ставаха все по-големи и по-големи, някои от тях преплетени едно в друго, образуващи стволове като замъци, с кулички и бойници. Балдахинът на пищните корони се извисяваше високо над главите им, шумолящ и изпълнен с почитание. Всичко беше зелено, зелено, зелено. Някъде пред тях се чуваше плисък на вода.

В един кратък миг на Блу й се стори, че долавя музика.

— Ноа?

Гласът на Ганзи прозвуча безнадеждно. Беше спрял до могъщ бук и се оглеждаше неуверено. Когато го настигнаха, Блу забеляза, че бе спрял край брега на планински извор, подхранващ потока, който следваха. Изворът беше с дълбочина само няколко сантиметра, бистър като сълза. Водата беше толкова прозрачна, че просто подканяше да бъде докосната.

— Стори ми се, че чух… — започна Ганзи, но не довърши, изведнъж забелязал хванатите ръце на Адам и Блу. И по лицето му отново се изписа озадаченост от тази сцена. Адам стисна ръката й по-силно, макар, според нея, да не си даваше сметка какво прави.

Това също беше вид безсловесен разговор между момчетата, макар надали някой от тях знаеше какво се опитва да каже.

Накрая Ганзи се обърна отново към изворчето. Индикаторът на уреда в ръката му беше буквално почернял. Той приклекна и плъзна свободната си ръка по повърхността на водата. Пръстите му бяха разперени, на милиметри от повърхността. Под ръката му водата се раздвижи и потъмня и Блу осъзна, че там има хиляди миниатюрни рибки. Те проблясваха в сребристо и черно, докато се движеха, устремени към бледата сянка, която хвърляше той.

Адам изрече:

— Откъде са се взели тези риби тук?

Потокът, който бяха проследили в гората, беше прекалено плитък за риба, а изворът, до който бяха стигнали, изглеждаше като да се подхранва от дъждовете от високите части на планината. А рибата не падаше от небето.

Ганзи отговори:

— Нямам представа.

Рибките се гмуркаха една под друга, отдадени на непрестанно движение, миниатюрни енигми. И на Блу отново й се стори, че чува музика, но когато вдигна очи към Адам, реши, че вероятно е бил просто звукът от дишането му.

Ганзи ги погледна в очите и по изражението му тя разбра, че той е влюбен в това място. Видимото му изражение излъчваше нещо ново — не чистата и неподправена радост от намирането на лей линията или пакостливото удоволствие от това да дразни Блу. В изражението му Блу разпозна необяснимото щастие, което идваше от това да обичаш нещо, без да знаеш защо го обичаш, онова странно щастие, което понякога беше толкова могъщо, че тежеше като тъга. Същото чувство, което изпитваше и тя, когато вдигаше очи към звездите.

И изведнъж, просто ей така, той заприлича още повече на онзи Ганзи, когото тя бе зърнала в църковния двор, и Блу осъзна, че няма сили да продължи да го гледа.

Издърпа ръката си от ръката на Адам и се приближи до бука, до който бе застанал Ганзи. Прескочи много внимателно подалите се над земята преплетени корени на дървото и постави длан върху гладката, сива кора. Също като бука в задния двор на къщата й, и кората на този бук беше студена като зима и странно успокояваща.

— Адам!

Това беше гласът на Ронан и тя чу стъпките на Адам как се насочват предпазливо и бавно покрай извора в неговата посока. Звукът на счупени съчки затихна с отдалечаването му.

— Не мисля, че тези риби са реални — изрече тихо Ганзи.

Изявлението беше толкова абсурдно, че Блу се обърна, за да го погледне. Бе започнал да потапя ръката си в извора и да я вади, наблюдавайки внимателно водата.

— Мисля, че са тук, защото аз си помислих, че трябва да има риби — допълни той.

— Окей, Господи! — подметна саркастично Блу.

Той пак размърда ръка във водата и тя за пореден път видя стрелкащите се насам-натам рибки. Макар и колебливо, той продължи:

— Какво беше онова нещо, което каза онази жена на сеанса? С дългата коса? Каза, че всичко било във… възприятието? Или май беше намерението?

— Персефона. Да, намерението. Но то е за картите — отговори Блу. — Това е при гадаене, когато допускаш някого в главата си, за да виждаш модели от миналото и бъдещето. Не и за риби! Как е възможно намерението да влияе върху рибите? Животът не идва по поръчка!

— Какъв цвят бяха рибите, когато пристигнахме? — попита той.

— Бяха в сребристо и черно или поне така изглеждаха в отражението — Блу разбираше, че Ганзи бе започнал да търси знаци за необяснима магия, но не възнамеряваше да му се поддаде толкова лесно. Синьото и кафявото също биха могли да изглеждат като черно или сребристо, в зависимост от светлината. И въпреки това тя се приближи до него, прикляквайки във влажната трева край изворчето. Под сянката на ръката му рибите бяха до една тъмни и неопределени на цвят.

— Наблюдавах ги и се чудех как са се озовали тук, а после си спомних, че има един вид пъстърва, която обикновено живее в по малките планински потоци — продължи Ганзи. — Ако не се лъжа, викат й дива планинска пъстърва. Реших, че така нещата вече придобиват някакъв смисъл. Може да са били донесени от човек в този извор или в извор, който е по-нагоре по потока. Ето такива неща си мислех. Планинската пъстърва е сребриста отгоре и червена отдолу.

— Окей! — натърти тя.

Протегнатата ръка на Ганзи застина във въздуха.

— Кажи ми, че когато пристигнахме тук, в извора нямаше червени рибки!

Когато тя не отговори, той я погледна. Тя поклати глава. При пристигането им рибките със сигурност не бяха червени.

Той дръпна бързо ръката си.

Миниатюрният рибен пасат се стрелна, за да потърси убежище, но не и преди Блу да забележи, че всяка една от рибките е в сребристо и червено.

И не просто неясно червено, а яркочервено, червено като залеза, червено като сън. Като че ли никога не са били никакъв друг цвят.

— Не разбирам — прошепна тя. Но нещо в нея болеше, като че ли всъщност разбираше, но не можеше да го облече в думи, не можеше да обвие мислите си около него. Имаше чувството, че е част от съня, който сънуваше това място, или че то е част от нейния сън.

— Аз също не разбирам.

И двамата извърнаха едновременно глави към звука на гласа, който идваше вляво от тях.

— Това Адам ли беше? — попита Блу. Изглеждаше странно да пита такова нещо, но тук нищо не беше ясно определено.

И после отново чуха гласа на Адам, този път по-ясно. Той и Ронан стояха от другата страна на изворчето. Точно зад него имаше голям дъб. В ствола на дъба зееше изгнила кухина с размерите на човек. В извора в краката им се виждаше отражението на дървото и на Адам — огледалният образ беше много по-студен и дистанциран, отколкото реалният.

Адам разтри енергично целите си ръце, сякаш бяха замръзнали. Ронан стоеше до него и гледаше през рамо към нещо, което Блу не виждаше от мястото, където се намираше.

— Елате тук! — подкани ги Адам. — Застанете в кухината на това дърво и ми кажете, че не съм започнал да си губя ума!

Местният му акцент беше станал много силен, което, както Блу вече бе започнала да разбира, ставаше само тогава, когато той бе прекалено притеснен, за да успее да го скрие.

Блу надникна в хралупата на дъба. Точно както всички дупки в дървета, и тази изглеждаше влажна, неравна и черна, а дървесният лишей в нея продължаваше да дълбае кората, разширявайки кратера. Ръбовете на входа бяха тънки и назъбени, което превръщаше оцеляването на дървото толкова време в истинско чудо.

— Добре ли си? — попита Ганзи.

— Затворете очи — каза им Адам. Бе скръстил ръце пред гърди, стискайки здраво бицепсите си. Начинът, по който дишаше, напомни на Блу събуждането след кошмар — биещо като лудо сърце, невъзможност за поемане на дъх, крака, които болят от преследване, в което всъщност не си участвал. — След като влезете вътре, разбира се.

— Ти влиза ли там? — обърна се Ганзи към Ронан, който поклати глава.

— Той само ми посочи дървото — поясни Адам.

— За нищо на света не влизам там! — отсече с равен глас Ронан. Изрече го така, че прозвуча като принцип, а не като признак на слабост, точно както бе прозвучал и отказът му да си изтегли карта по време на сеанса.

— Аз нямам нищо против да вляза! — намеси се Блу.

Беше й трудно да си представи, че може да се уплаши, когато е обградена от едно дърво, независимо колко странна би могла да изглежда гората около него. Пристъпи в кухината и се обърна с лице към външния свят. Въздухът в голямата дупка миришеше на влага и затворено пространство. Беше топло и макар Блу да бе наясно, че това трябва да се дължи на процеса на гниене, не можа да се отърси от усещането, че дървото е топлокръвно същество като нея.

Отвън, пред дървото, Адам продължаваше да стои с ръце, кръстосани пред гърди. „Какво, според него, би могло да се случи тук?“.

Тя затвори очи. И почти моментално усети миризмата на дъжд — но не уханието на предстоящ дъжд, а живия, носещ се из въздуха аромат на буря, която се разразяваше точно в този момент, волното дихание на вятър, носещ се през вода. А после осъзна, че нещо докосва лицето й.

Когато отвори очи, едновременно се намираше и в тялото си, и го наблюдаваше отстрани, но изобщо не беше в близост до кухината в дъба. Онази Блу, която се намираше пред нея, стоеше на няколко сантиметра разстояние от момче в униформа на „Алионби“. Раменете му бяха леко отпуснати, подгизнали от дъжд. И именно неговите пръсти бяха онова, което бе докоснало лицето й. Той докосна бузите й с опакото на дланта си.

По лицето на другата Блу се стичаха сълзи. Но благодарение на някаква странна магия, самата Блу също ги чувстваше върху лицето си. Усещаше също така и онази болезнена скръб, която бе почувствала в църковния двор, тъгата, която беше по-силна от нея. Сълзите на другата Блу изглеждаха безкрайни. Сълзите се ронеха една след друга, всяка следваща, минаваща по пътеката на предходната по бузите й.

Момчето с пуловера от „Алионби“ отпусна чело върху нейното. Тя почувства допира на кожата му върху своята и внезапно долови ухание на мента.

„Всичко ще бъде наред — каза Ганзи на другата Блу. Тя разбираше, че той се страхува. — Всичко ще бъде наред!“

И колкото и невъзможно да изглеждаше, Блу си даде сметка, че другата Блу всъщност плаче, защото обича Ганзи. И че причината, поради която Ганзи я докосва така, толкова внимателно с пръстите си, е, защото той е наясно, че целувката й може да го убие. Тя усещаше колко силно копнее другата Блу да го целуне и същевременно колко се ужасява. И макар да не схващаше как става това, реалните й, настоящи спомени, с които влезе в кухината на дървото, бяха затъмнени от други фалшиви спомени за почти докосващите им се устни, за живот, който онази, другата Блу, вече е изживяла.

„Окей, готов съм! — изрече Ганзи с леко хриплив глас. — Блу, целуни ме!“

Разтърсена до дъното на душата си, Блу отвори очи — и този път наистина. И отново видя мрака на хралупата около себе си, и долови миризмата на гнило дърво. Коремът й се беше свил от призрачната скръб и копнежа, които бе изпитала във видението си. Беше объркана и смутена, а когато излезе от дървото, не успя да събере сили да погледне Ганзи.

— Е? — попита той.

— Има… нещо — смотолеви тя.

И тъй като тя не се впусна в подробности, той моментално зае мястото й в хралупата.

Преживяното там изглеждаше толкова реално! Това бъдещето ли беше? Или някакво алтернативно бъдеще? Или просто сън наяве? Блу не можеше да си представи, че от всички мъже по света ще се влюби точно в Ганзи, но в онова видение това развитие на нещата бе изглеждало не само напълно възможно, но и неоспоримо.

Когато Ганзи влезе в хралупата на дъба и се обърна, Адам хвана ръката й и я дръпна към себе си. Не беше особено мил, но според нея не бе искал и да бъде груб. Но определено се стресна, когато той изтри лицето й с опакото на дланта си — тя бе плакала с истински сълзи.

— Искам да знаеш — прошепна й напрегнато той, — че никога не бих сторил подобно нещо! Онова там не беше реално! Никога не бих му причинил подобно нещо!

Пръстите му бяха стиснали здраво ръката й и тя го усети, че трепери. Примигна срещу него и изтри сълзите си. Трябваше й известно време, докато осъзнае, че той трябва да е видял нещо съвсем различно от онова, което бе видяла тя.

Но ако го попиташе какво е видял, след това трябваше да му разкаже и своето видение.

Ронан ги гледаше втренчено и изпитателно така, като че ли знаеше какво се бе случило в дървото, въпреки че изобщо не бе прекрачвал в кухината му.

На няколко крачки от тях, в хралупата, Ганзи стоеше със сведена глава. Приличаше на статуя в църква, стиснал ръце пред гърди. Точно в този момент изглеждаше като мъдрец от древността, с арката на дървото над главата му и клепки, които бяха безцветни сред сенките. Беше самият себе си, но беше и нещо друго — онова друго, което Блу бе забелязала за първи път у него по време на сеанса на момчетата, онова усещане за отвъдност, за нещо много повече, и то личеше с невероятна сила от онзи неподвижен портрет на Ганзи, поставен в рамката на огромното дърво.

Адам извърна очи и едва сега Блу разбра какво означава изражението му — срам. Каквото и да му бе поднесло видението му в кухото дърво, той беше сигурен, че Ганзи също го вижда в момента, и не можеше да го понесе.

Очите на Ганзи се отвориха рязко.

— Какво видя? — попита веднага Блу.

Той наклони глава — бавен, мечтателен жест. И отвърна:

— Видях Глендоуър.