Пророчеството на гарвана

Четвърта глава

Адам Париш бе приятел на Ганзи от осемнайсет месеца и отлично знаеше, че с това приятелство вървят и определени задължения. И по-точно: да вярваш в свръхестественото, да търпиш трудните взаимоотношения между Ганзи и парите и да съжителстваш с останалите приятели на Ганзи. Първите две се превръщаха в проблем само когато отнемаха от времето му за учене, а последното беше проблематично единствено когато ставаше въпрос за Ронан Линч.

Веднъж Ганзи бе споделил с Адам опасенията си, че повечето хора не знаят как да се справят с Ронан. Онова, което имаше предвид, бе, че се притеснява да не би някой ден някой да попадне на Ронан и да се „пореже“.

Понякога Адам се питаше дали Ронан е бил такъв и преди бащата на братята Линч да почине, но само Ганзи имаше честта да го познава от онова време. Добре де, Ганзи и Деклан, обаче Деклан вече изглеждаше неспособен да се справя с брат си — поради което бе достатъчно предпазлив да предупреди за посещението си, докато Ронан беше в час.

В сградата на Монмът №1136 Адам стоеше на площадката на втория етаж заедно с Деклан и приятелката му. Приятелката, облечена в потрепваща бяла коприна, приличаше досущ на Бриана или Кейли, или както там се казваше предишното гадже на Деклан. Всичките имаха руса коса до раменете и вежди, които бяха в тон с тъмните кожени обувки на Деклан. А самият Деклан, облечен в костюма, изискван от политическия му стаж през последната година, изглеждаше на трийсет. Адам се зачуди дали и той ще изглежда толкова официално в костюм, или бедното детство ще го издаде и ще му придаде абсурден вид.

— Благодаря, че ни посрещна — рече Деклан.

— Няма проблеми — отвърна Адам.

Всъщност причината, поради която се бе съгласил да посрещне Деклан и поредната му приятелка пред „Алионби“ и да ги придружи до мястото, където живееха приятелите му, нямаше нищо общо с любезността — причината бе по-скоро едно неприятно предчувствие. Напоследък Адам имаше чувството, че някой… наблюдава търсенето им на лей линията. Не беше много сигурен обаче как да опише усещането си с думи. Беше по-скоро втренчен поглед, уловен с периферното му зрение, следи от тътрещи се крака по стълбите, които не изглеждаха като да са на някое от момчетата, библиотекар, който им казва, че определен древен текст е бил изискан от някого непосредствено след като те са го върнали. Но Адам не искаше да тревожи Ганзи, преди да бъде напълно сигурен. И без това в момента Ганзи си имаше предостатъчно проблеми на главата.

Не че Адам се притесняваше, че Деклан ги шпионира. Всъщност бе сигурен, че това е така, но предполагаше, че шпионажът е свързан по-скоро с Ронан, отколкото с лей линията. И въпреки това си знаеше, че известна предпазливост никога не е излишна.

Приятелката вече бе започнала да се озърта по онзи потаен начин, който ставаше още по-явен именно заради потайността си. Монмът №1136 беше тухлена фабрика с гладен вид, изтърбушена и куха, издигаща се насред обрасъл с бурени парцел, който заемаше почти цяла пресечка. За първоначалното предназначение на сградата можеше да се съди по източната й стена, върху която с големи букви пишеше: МАНИФАКТУРА МОНМЪТ. Но въпреки всичките си проучвания нито Ганзи, нито Адам не бяха успели да открият какво точно е произвеждала тази манифактура. Нещо, което е изисквало шестметрови тавани и обширни пространства; нещо, което е оставяло петна по пода и дупки в тухлените стени. Нещо, от което светът повече нямаше нужда.

Докато стояха на площадката на втория етаж на някогашната фабрика, Деклан прошепна всичката тази информация в ухото на приятелката си, която се изкиска притеснено, сякаш това беше голяма тайна. Адам забеляза устните на Деклан да бръсват съвсем леко ухото на приятелката си, докато й говори, но в мига, в който Деклан вдигна очи към него, момчето се загледа настрани.

Адам го биваше много да вижда, без да го виждат. Само Ганзи като че ли бе в състояние да го улови в крачка.

Момичето посочи през счупения прозорец към паркинга долу. Деклан проследи погледа й до черните, гневни кръгове, които Ганзи и Ронан бяха оставили с колите си. Челюстта му се стегна — дори и всичките да бяха на Ганзи, той пак щеше да реши, че са дело на Ронан.

Адам вече беше почукал, но реши да почука пак — едно продължително и две кратки почуквания, неговият сигнал.

— Извинявам се за бъркотията вътре — промърмори.

Това беше отправено по-скоро към гаджето на Деклан, отколкото към самия него, защото той отлично знаеше в какво състояние се намира жилището, обитавано от брат му и двама от неговите приятели. Адам имаше усещането, че Деклан намира тяхната бъркотия за очарователна за външни лица. Каквото и да бе мнението му обаче, едно бе сигурно — че бе изчислил всичко. Целта му, както винаги, беше девствеността на Ашли, така че всяка стъпка от тази вечер беше планирана с оглед на това, включително и краткото им посещение във фабрика Монмът.

Все така никакъв отговор.

— Да извикам ли? — попита Деклан.

Адам натисна бравата. Беше заключено. Подпря я с коляно и я надигна от пантите. Вратата се залюля и се отвори от другата страна. Приятелката на Деклан издаде звук на одобрение, но успехът на това проникване с взлом се дължеше не толкова на силата на Адам, колкото на слабостта на самата врата.

Пристъпиха в жилището и приятелката надигна глава и после още, и още. Таванът се издигаше високо над тях, чак до железните греди, които поддържаха покрива. Измисленият апартамент на Ганзи беше лаборатория за мечтатели. Пред тях се простираше целият втори етаж, десетки квадратни метра площ, чак до другия край на сградата. Две от стените представляваха поредица от стари прозорци — десетки миниатюрни, мътни стъкла, с изключение на няколко нови, които Ганзи лично бе поставил, а другите две стени бяха покрити с карти: планините на Вирджиния, на Уелс, на Европа. По всички тях бяха начертани линии с маркери. В средата на обширното помещение бе поставен огромен телескоп, обърнат към небето, а в подножието му бяха разположени купища странна електроника, предназначена да измерва магнитната активност.

И навсякъде, буквално навсякъде имаше книги. Но не изрядно подредените купчинки на интелектуалеца, държащ да впечатли някого, а разхвърляните купища на обсебен от науката учен. Някои от книгите не бяха дори на английски. Други пък бяха речници за езиците, на които бяха въпросните книги. А трети купчини съдържаха даже редки броеве на „Спортс илюстрейтид“.

Адам долови позната болка в гърдите си. Не ревност. Просто желание. Един ден и той щеше да има достатъчно пари, за да притежава местенце като това. Местенце, което отвън изглеждаше така, както Адам изглеждаше отвътре.

Едно тихичко гласче в душата на Адам попита дали някога ще успее да изглежда толкова величествен и отвътре, или това е нещо, с което просто се раждаш. Ганзи беше такъв, какъвто беше, защото още откакто се помнеше, бе живял с пари, подобно на виртуоз, поставен на пейката пред пианото още от момента, в който се е научил да седи седнал. А Адам — появил се в този свят на богатите твърде късно, натрапник и узурпатор, все още се препъваше с непохватния си акцент от Хенриета и пазеше рестото, което му връщаха, в кутия от зърнена закуска под леглото си.

Застанала до Деклан, приятелката му притисна ръце към гърди в несъзнателна реакция спрямо мъжката голота. В дадения случай обаче голият обект беше не човек, а предмет — леглото на Ганзи, състоящо се от нищо друго освен два матрака върху гола метална рамка, разположено дръзко по средата на стаята, почти неоправено. Изглеждаше по някакъв странен начин интимно с пълната си липса на уединение.

Самият Ганзи седеше пред старо бюро с гръб към тях, взираше се в източния прозорец пред себе си и почукваше с химикалка по плота. Пред него лежеше отворен дебелият му дневник — страниците потрепваха със залепените върху тях изрезки от книги, потъмнели от бележките в полетата. За кой ли път Адам се изуми от невъзможността да определи възрастта на Ганзи — би могъл да бъде както старец в младежко тяло, така и младеж в тялото на старец.

— Ние сме — изрече.

Когато Ганзи не отговори, Адам поведе гостите към отнесения си приятел. Приятелката издаде потпури от звуци, до един започващи с буквата „О“. С помощта на кутии от зърнени закуски и блажна боя Ганзи бе издигнал в средата на огромното помещение макет, който бе точно копие на градчето Хенриета, така че тримата бяха принудени да минат по главната улица, за да стигнат до бюрото на домакина. Само Адам знаеше истината — всички тези сгради бяха резултат от безсънието на Ганзи. По една стена за всяка безсънна нощ.

Адам спря точно до Ганзи. Около него се носеше силно ухание на мента — от листото, което той разсеяно дъвчеше.

Адам извади тапата от дясното ухо на приятеля си и той се стресна. Скочи на крака и извика:

— Хей, здравейте!

Както винаги, излъчването му беше като на американски герой от войната — плод на комбинацията от разрошена кестенява коса, присвити лешникови очи и прав нос, който древните англосаксонци щедро му бяха предали. Всичко в него говореше за храброст, сила и здраво ръкостискане.

Приятелката го зяпна.

Адам си спомни, че при първата си среща с Ганзи го бе помислил за страховит. В него съществуваха двама души — единият Ганзи, който живееше под кожата му, и другият, когото Ганзи навличаше сутрин, когато пъхваше портфейла си в задния джоб на памучните си панталони. Първият беше объркан и страстен, без никакъв конкретен акцент за ухото на Адам, а вторият кипеше от едва сдържана сила, докато поздравяваше хората с гладкия, красив вирджински акцент на стари пари. За Адам и до днес бе пълна мистерия защо никога не вижда двамата Ганзи едновременно.

— Не ви чух да чукате — изрече напълно излишно Ганзи. После поздрави Адам с докосване на юмрук в юмрук. Идващ от Ганзи, жестът бе едновременно чаровен и стеснителен, като заемка от чужд език.

— Ашли, запознай се с Ганзи — изрече Деклан с приятния си, безстрастен глас. С такива гласове съобщаваха за поражения от торнадо и настъпване на студени фронтове. Разказваха за страничните ефекти от малките сини хапчета. Обясняваха процедурите за безопасност в „Боинг 747“. Той допълни: — Дик Ганзи.

Дори и да смяташе, че приятелката на Деклан е еднодневка, нещо като възобновяем източник, Ганзи с нищо не го показа. Просто поправи Деклан с леко хладен тон:

— Както Деклан много добре знае, баща ми е този, на когото викат Дик. А аз съм просто Ганзи.

По-скоро шокирана, отколкото развеселена, Ашли възкликна:

— Дик?!4

— Традиционно име в нашия род — отбеляза Ганзи и въздъхна като човек, на когото му е писнало да повтаря изтъркан виц. — Полагам усилия да не му обръщам внимание.

— Ти си от „Алионби“, нали така? Но това място е същинска лудост! Защо не живееш в кампуса на академията? — продължи Ашли.

— Защото аз съм собственикът на тази сграда — отговори спокойно Ганзи. — Тя е много по-добра инвестиция, отколкото да плащам за общежитие. След като завършиш училище, не можеш да продадеш общежитието си, нали? И къде тогава са отишли парите ти? Никъде.

Дик Ганзи III мразеше да му казват, че звучи като Дик Ганзи II, но точно в този момент това бе точно така. И двамата бяха в състояние да предложат логическо обяснение на всичко, което правеха — сякаш си водеха логиката на къса каишка, облечени в елегантните си карирани сака.

— Божичко! — възкликна Ашли и насочи очи към Адам. Погледът й не трепна, но той все пак си спомни за посипаните с пърхот рамене на пуловера си.

Не се опитвай да го чистиш! Тя не гледа към него. Никой друг не го забелязва.

С огромно усилие на волята Адам изпъна рамене и се опита да изпълни униформата си така небрежно, както го правеха Ганзи и Ронан.

— Ашли, направо няма да повярваш защо Ганзи е дошъл точно тук! — намеси се Деклан. — Хайде, Ганзи, кажи й!

Ганзи не бе в състояние да устои на изкушението да разказва за Глиндур. И никога нямаше да може да устои. Затова веднага попита:

— Какво знаеш за кралете на Уелс?

Ашли сви устни, щипна замислено кожата на гърлото си и изрече:

— Мммм… Лиуелин? Глиндур? Английските марчър лордове?5

Усмивката, която се разля по лицето на Ганзи, би могла да взриви и въглищна мина. Когато се бе запознал с Ганзи, Адам не бе успял да каже имената нито на Лиуелин, нито на Глиндур. И приятелят му се бе почувствал длъжен да му разкаже как Оуайн Глиндур — или Оуен Глендоуър в английската му версия — е бил уелски крал от Средновековието, който се е бил срещу англичаните за свободата на Уелс, а после, когато попадането в плен изглеждало неизбежно, той изчезнал внезапно и от острова, и от историята.

Но Ганзи никога не се уморяваше да разказва тази история. Разказваше събитията така, сякаш се бяха случили вчера, неизменно изпълнен с вълнение от магическите знаци, придружавали раждането на Глиндур, от слуховете за способността му да става невидим, от невъзможните на пръв поглед победи срещу далеч по-големи армии от неговата и накрая — от мистериозното му изчезване от света. Когато Ганзи заговореше, Адам сякаш виждаше зелените вълни на уелските хълмове, широката блестяща повърхност на река Дий, безмилостните северни планини, в които Глиндур беше изчезнал. В разказите на приятеля му Оуайн Глиндур никога нямаше да умре.

Но сега, докато слушаше този разказ за пореден път, Адам осъзна, че за Ганзи Глиндур — Глендоуър беше нещо много повече от историческа фигура. Той беше всичко, което приятелят му би искал да бъде — мъдър и храбър, уверен в избрания път, докоснат от свръхестественото, уважаван от всички, вечно жив чрез оставеното от него наследство.

Ганзи, вече порядъчно набрал скорост и за кой ли път обсебен от мистерията, вплетена в него, запита Ашли:

— Чувала ли си легендите за спящите крале? Легендите, които разказват, че герои като Лиуелин, Глиндур и Артур всъщност не са мъртви, а спят в различни гробници и очакват да бъдат събудени?

Ашли примигна объркано и накрая отвърна:

— Звучи ми като метафора.

Може би тя не беше чак толкова тъпа, за колкото я мислеха.

— Може и така да е — кимна Ганзи, а после замахна театрално с ръка към картите на стената, покрити с лей линиите, по които, според него, е пътувал Глиндур. После протегна ръка към дневника зад себе си, разлисти го и потърси карти и бележки, за да даде примери.

— Но според мен тялото на Глиндур или Глендоуър е било донесено в Новия свят. И по-точно тук, във Вирджиния. И аз искам да открия къде е погребан.

За огромно облекчение на Адам Ганзи пропусна частта за това как всъщност вярва напълно в легендите, че Глиндур е все още жив, макар и столетия по-късно. Пропусна и частта за това как е убеден, че дълбоко спящият Глиндур ще изпълни едно желание на онзи, който го събуди. Пропусна и частта за това как тя го преследва — необходимостта да открие този отдавна изгубен крал. Пропусна и среднощните телефонни обаждания до Адам, когато не можеше да заспи, болезнено пристрастен към мисията си. Пропусна микрофиша и музеите, вестникарските статии и металните детектори, бонусите за множество прелетени мили със самолетните компании и изпокъсаните разговорници на чужди езици.

Пропусна също така и всичко за магията и лей линията.

— Това е същинска лудост! — възкликна Ашли, без да отлепя очи от дневника. — Защо, според теб, е тук?

Отговорът на този въпрос имаше две версии. Едната се основаваше изцяло на историята и беше безкрайно удобна за масова консумация. Другата добавяше към уравнението магически жезли и вълшебства. Някои дни, обикновено в гадните, Адам вярваше на първата версия, но само донякъде. Ала в битността си на приятел на Ганзи по-често се надяваше на втората версия. За огромно негово раздразнение точно там Ронан го превъзхождаше — неговата вяра в свръхестественото обяснение на този проблем беше непоклатима. А Адам просто нямаше достатъчно силна вяра.

Може би, защото беше поредната бройка, а може би, защото беше преценена като скептик, Ашли получи историческата версия. С най-добрия си професорски глас Ганзи нахвърли информация за уелските топоними в региона, за артефакти от XV век, открити в земята на Вирджиния, и за историческата подкрепа на хипотезата за ранно, предколумбово пристигане на уелсци в Америка.

Някъде към средата на лекцията от перфектно подредената стая, намираща се точно до офиса, който Ронан си бе заплюл за спалня, се появи отшелникът Ноа — третият обитател на Манифактура Монмът. Леглото му споделяше тясното пространство с някаква мистериозна апаратура, за която Адам предполагаше, че е вид печатарска преса.

Пристъпвайки към средата на огромната зала, Ноа не толкова се усмихна на Ашли, колкото се опули срещу нея. Не беше в най-добрата си форма, когато се изправеше пред непознати.

— Това е Ноа — каза Деклан. Каза го по начин, който потвърди подозренията на Адам — че Манифактура Монмът и момчетата, които живееха в нея, бяха просто туристическа спирка за Деклан и Ашли, удобна тема за разговор по време на вечерята, която щеше да последва.

Ноа протегна ръка.

— Ох! Ръката ти е много студена! — извика Ашли и пъхна ръка под блузката си, за да я стопли.

— Че какво искаш? От седем години съм мъртъв! — изрече невъзмутимо Ноа. — По-топъл от това няма как да стана.

За разлика от безупречната си стая Ноа винаги изглеждаше малко неугледен. И в дрехите му, и в сресаната му предимно назад руса коса имаше нещо не на място. Размъкнатата му униформа винаги помагаше на Адам да не се чувства толкова изпъкващ сред останалите в училище. Защото беше трудно да се чувстваш като част от тълпата на „Алионби“, когато стоиш до Ганзи, на когото само колосаната му като на Джордж Вашингтон риза струваше повече от велосипеда на Адам (ако някой твърди, че няма никаква разлика между риза от търговския център и риза, ушита от умел италианец, значи не е виждал втората), или дори до Ронан, който бе пръснал деветстотин долара за татуировка, само за да вбеси брат си.

Учтивият кикот на Ашли бе прекъснат от рязкото отваряне на вратата към стаята на Ронан. Върху лицето на Деклан надвисна такъв облак, сякаш слънцето никога повече нямаше да може да се покаже.

Никой не можеше да отрече, че Ронан и Деклан Линч са братя — имаха идентична тъмнокестенява коса и остри носове, но там, където Деклан беше як, Ронан беше чуплив. Широката челюст и усмивката на Деклан казваха: „Гласувайте за мен!“, докато бръснатата глава и тънките устни на Ронан подсказваха, че този екземпляр е отровен.

— Ронан — промърмори Деклан. По телефона с Адам той бе попитал: „Кога Ронан няма да си бъде вкъщи?“. — Мислех, че си на тенис.

— Бях — отговори Ронан.

Настъпи тишина, в която Деклан се замисли какво би могъл да му каже пред Ашли, а Ронан се наслаждаваше на ефекта, който неловката тишина имаше върху брат му. Двамата по-големи братя Линч (в „Алионби“ учеха общо трима) бяха скарани, откакто Адам ги познаваше. За разлика от по-голямата част от света обаче Ганзи предпочиташе Ронан пред по-големия му брат, така че разделителните линии бяха ясни. Адам подозираше, че предпочитанията на Ганзи се дължаха на факта, че Ронан беше искрен дори тогава, когато беше непоносим, а за Ганзи честността беше най-важното качество.

Деклан помълча една идея повече, с което неволно даде възможност на брат си да се развихри. Ронан кръстоса ръце пред гърди и отбеляза:

— Със страхотен тип си се уредила, Ашли. Ще прекараш една страхотна нощ с него, така че утре някое друго момиче да може да прекара с него страхотна нощ.

В прозорците високо над главите им бръмна муха. Вратата зад Ронан, покрита с ксерокопия от глобите му за превишена скорост, се затвори бавно.

Устата на Ашли изобрази не толкова изумление, колкото безмълвна ругатня. Малко закъснял, Ганзи удари Ронан по рамото и промърмори:

— Той се извинява.

Устата на Ашли започна бавно да се затваря. Примигна по посока на картата на Уелс, а после обратно към Ронан. Той бе подбрал оръжието си добре — само грубата истина, неизлъскана от любезността.

— Брат ми е… — започна Деклан, но не довърши. Не можеше да каже нищо повече от онова, което Ронан вече беше казал. Затова просто рече: — Тръгваме! Ронан, мисля, че трябва да преосмислиш твоето… — но пак не намери думи да довърши изречението си. Брат му си бе присвоил всички саркастични фрази.

Дръпна Ашли за ръката, за да откъсне вниманието й от тях и да я насочи към вратата.

— Деклан… — започна Ганзи.

— Не се опитвай да изглаждаш нещата! — предупреди го Деклан. И докато дърпаше Ашли към тясната стълба и надолу, Адам чу началото на речта по контрол на щетите: Казах ти, че той си има проблеми! Постарах се да подбера време, когато няма да е тук, но той откри татко и това обърка главата му, затова какво ще кажеш да хапнем морска храна, не смяташ ли, че тази вечер е точно за омари? Да, именно.

В мига, в който вратата на апартамента се затвори, Ганзи изрече:

— Хайде, Ронан, споко, братле!

Но изражението на Ронан си беше все така убийствено. Неговият код на честта не оставяше никакво място за изневери, за случайни връзки и бройкане. Той не само не ги одобряваше — той просто не можеше да ги разбере.

— Добре де, той си е мъжка курва. И това не е твой проблем — продължи Ганзи.

Според Адам Ронан също не беше проблем на Ганзи, но вече не му се връщаше към този спор.

Една от веждите на Ронан се надигна, остра като бръснач.

Ганзи затвори дневника си и отбеляза:

— Знаеш, че тези твои физиономии на мен не ми минават. Тя няма нищо общо с теб и Деклан — изрече „теб и Деклан“ така, сякаш бяха предмети, неща, които можеш да вдигнеш и да разгледаш отдолу. — А ти се отнесе зле към нея. И изложи всички ни в очите й.

Ронан като че ли се засрами, но не успя да измами Адам. Той не съжаляваше за поведението си, съжаляваше единствено, че Ганзи го е видял да се държи така. Онова, което съществуваше между братята Линч, бе достатъчно мрачно, за да пренебрегне чувствата на всички останали.

Но Ганзи също бе наясно с това не по-зле от Адам. Сега той плъзна палец по долната си устна — навик, който като че ли изобщо не съзнаваше, а Адам никога не си бе направил труда да му посочи. Улавяйки погледа на Адам, извика:

— За бога, вече се чувствам мръсен! Хайде, стига! Отиваме в „Нино“. Ще вечеряме пица, аз ще се обадя на онази ясновидка и после всичко ще се върне отново на мястото си!

Ето защо Адам бе в състояние да прости на празноглавата, лъскава версия на Ганзи, с когото се бе запознал в началото. Благодарение на парите и името си, благодарение на красивата си усмивка и безгрижния си смях — защото харесваше хората и те, противно на собствените му опасения, също го харесваха — Ганзи можеше да избере за приятел всеки, когото си пожелаеше. Но вместо това той бе избрал само тях тримата — тримата единствени, които, макар и по различни причини, иначе биха останали без приятели.

— Аз няма да дойда — промърмори Ноа.

— Имаш нужда от още време със себе си ли? — подметна Ронан.

— Ронан! — намеси се Ганзи. — Прибери оръжията в оръжейната, става ли? Ноа, няма да те караме да ядеш, ако не искаш. Адам?

Адам вдигна разсеяно поглед. Мислите му се бяха отнесли от невъзпитаното поведение на Ронан към интереса на Ашли към дневника. Запита се дали този интерес не е породен от нещо много повече от обикновеното любопитство, което обхващаше хората, когато се сблъскваха с Ганзи и неговите маниашки аксесоари. Знаеше, че Ганзи би го нарекъл прекалено подозрителен и ненужно собственически настроен към едно проучване, което самият той бе повече от готов да сподели с повече хора.

Но Ганзи и Адам търсеха Глиндур по различни причини. Ганзи копнееше за него така, както Артур е копнял за Граала, воден от отчаяна, но дълбоко вродена необходимост да бъде полезен на света, да се увери, че смисълът на живота му не приключва с коктейлите и белите якички, тласкан от някакъв трудно обясним копнеж да разреши някакъв спор, стаен твърде дълбоко в него.

Адам, от друга страна, имаше нужда от кралското благоволение.

А това означаваше, че именно те трябваше да бъдат хората, които ще събудят Глендоуър. Именно те трябваше да стигнат до него първи.

— Париш! — повтори Ганзи. — Хайде!

Адам се намръщи. Дълбоко се съмняваше, че пицата би успяла да подобри поведението на Ронан.

Обаче Ганзи вече грабваше ключовете си за Прасето и заобикаляше своята миниатюрна Хенриета. И въпреки че Ронан ръмжеше, Ноа въздишаше, а Адам се колебаеше, той изобщо не се обърна, за да се увери дали идват, или не. Знаеше, че те са след него. По три различни начина той ги бе печелил дни, седмици и месеци наред, затова беше сигурен, че каквото и да става, те щяха да го последват и накрай света.

— Екселсиор! — изрече Ганзи и затвори вратата зад всички тях.