Пророчеството на гарвана

Четирийсет и трета глава

Само на километър и половина от Монмът, на Фокс Уей №300, на вратата на стаята на Блу се почука. Тя вдигна глава.

— Спиш ли? — попита майка й.

— Да — отговори момичето, което четеше.

Маура се намъкна безцеремонно в стаята й с думите:

— Лампата ти светеше.

А после се отпусна с въздишка в долния край на леглото й. Изглеждаше нежна като стих под меката светлина на нощната лампа. В продължение на няколко дълги минути не каза абсолютно нищо — само преглеждаше книгите на Блу, натрупани върху масичката за карти. В това мълчание, настанило се между тях, нямаше нищо непознато — откакто Блу се помнеше, майка й бе влизала вечер в стаята й и двете се бяха отдавали на четене на книги в двата края на леглото й. Когато Блу беше малка, двойният й матрак й бе изглеждал по-уютен, но сега, когато бе достигнала човешки размери, за тях бе невъзможно да седят в двата края на леглото, без да докосват колене или лакти.

След още няколко минути суетене около книгите на Блу Маура отпусна ръце в скута си и огледа стаичката на дъщеря си. Беше осветена в мътнозелено от нощната лампа. На отсрещната стена Блу бе поставила дървета от брезент, върху които бе направила колаж от листа, изработени от различни парчета изхвърлена хартия. Върху цялата врата на гардероба си бе залепила изсушени цветя. Някои от тях все още изглеждаха добре, но други отдавна бяха преминали най-хубавите си дни. От вентилатора на тавана висяха оцветени пера и дантели. Блу бе прекарала тук всичките шестнайсет години от живота си и това си личеше.

— Мисля, че е крайно време да ти се извиня — изрече накрая Маура.

Блу, която четеше и препрочиташе за кой ли път една от задължителните си книги по американска литература, но без особен успех, остави книгата и попита:

— За какво?

— Може би, защото не бях напълно откровена с теб. Знаеш ли, не е никак лесно да бъдеш родител. И затова е виновен Дядо Коледа! Посвещаваш толкова много усилия и време да не позволиш на детето си да разбере, че той е измислен, че накрая просто не знаеш кога да спреш.

— Мамо, заварих ви с Кала да опаковате подаръците, още когато бях на… като че ли на шест, нали?

— Говорех метафорично, Блу!

Блу почука върху книгата си по литература и отбеляза назидателно:

— Метафората би трябвало да изясни нещата, като предостави пример. А ти не си изяснила нищо.

— Знаеш ли какво искам да кажа, или наистина не се сещаш?

— Искаш да кажеш, че съжаляваш, задето не ми каза навреме за Орехчо.

Маура изгледа на кръв вратата, сякаш зад нея стоеше Кала, и промърмори:

— Бих искала да не го наричаш така.

— Ако ти ми бе разказала първа за него, нямаше да използвам името, което ми каза Кала!

— Имаш право.

— Е, как се казваше всъщност?

Майка й се излегна на леглото й. Но тъй като легна напряко, й се наложи да свие крака, за да не се удари в ръба, а на Блу й се наложи да свие крака, за да не бъдат премазани.

— Артемус — отговори накрая.

— В такъв случай няма нищо чудно, че си предпочитала да го наричаш „Орехчо“ — отбеляза спокойно Блу. Но преди майка й да е успяла да каже каквото и да било, тя допълни: — Хей, я почакай! Артемус не е ли римско име? Искам да кажа — латинско?

— Да, такова е. И не го смятам за грозно. Освен това никога не съм те учила да съдиш хората по такива повърхностни характеристики.

— Нищо подобно! — възрази Блу. Зачуди се дали е съвпадение, че в момента в живота й има толкова много латински. Като че ли постепенно започваше да придобива гледната точка на Ганзи съвпаденията вече не й се струваха случайни.

— Е, може и да си права — кимна след няколко секунди Маура.

— Та ето какво мога да ти кажа по този въпрос. Мисля, че баща ти има нещо общо с Кабесуотър или лей линията. Много преди ти да се родиш, ние с Кала и Персефона се бяхме забъркали в неща, в които вероятно не трябваше да се забъркваме, но…

— Наркотици? — изгледа я Блу.

— Не, ритуали. Ти да не би да си се забъркала в нещо с наркотици?

— Не. Но може би донякъде в ритуали.

— Наркотиците може би са за предпочитане.

— Не са ми интересни. Ефектите им са доказани, следователно тръпката липсва. Така. Разказвай, слушам те!

Маура започна да потропва с пръсти върху корема си. Блу бе залепила на тавана над леглото едно стихотворение, така че бе много възможно майка й да се опитваше да го прочете.

— Ами, той се появи след един ритуал. Мисля, че беше приклещен в Кабесуотър, а ние го освободихме.

— И ти не си го попитала?!

— Ние… връзката ни не беше от този характер.

— Не искам да знам от какъв характер е била, щом не е включвала общуване като нормални хора!

— О, но ние разговаряхме! Той беше много свестен човек! — възкликна Маура. — Беше много мил. Хората го притесняваха. Смяташе, че трябва да бъдем по-загрижени за света около нас и за последиците от нашите действия за бъдещето и за природата. Много харесвах тази негова черта. Не че беше тип проповедник — просто си беше такъв.

— И защо ми казваш всичко това? — попита Блу, леко притеснена от издайнически потреперващите устни на майка си.

— Ти каза, че искаш да знаеш повече неща за него. И сега ти ги разказвам, защото много приличаш на него. Щеше много да се зарадва да види стаята ти с всичките тези глупости, които си налепила по стените и гардероба си.

— Много благодаря! — изгледа я свъсено Блу. — Но защо си тръгна?

В мига, в който зададе този въпрос, момичето си даде сметка, че е бил твърде директен и груб. Но Маура веднага отговори:

— Той не си тръгна. Той изчезна. Веднага след като ти се роди.

— На това му се вика напускане на дома.

— Не мисля, че го направи нарочно. Е, добре де, в началото си го мислех. Но после почнах да размишлявам, а и научавах все повече неща за Хенриета, а освен това смятам, че… ти си много странно дете. Никога досега не съм срещала човек, който помага на ясновидците да чуват и виждат по-добре. Не съм много сигурна обаче дали неволно не сме изпълнили някой ритуал, когато ти се раждаше. Имам предвид ритуал, в който раждането ти е бил просто завършекът му. Нищо чудно това просто да го е върнало обратно там.

— Смяташ, че за това съм виновна аз? — извика възмутено Блу.

— Не говори глупости! — сряза я Маура, изправяйки се в леглото. Косата й беше разрошена от лежането. — Та ти беше просто едно бебе! Как би могла да носиш някаква вина?! Просто предположих, че е станало така. И тъкмо затова се обадих на Нийви и я помолих да го потърси. Казвам ти го, за да знаеш защо се свързах с нея.

— А ти всъщност познаваш ли я добре?

— Не — поклати глава Маура. — С нея не сме израснали заедно, но после, през годините се събирахме от време на време, по ден-два тук, ден-два там. Но никога не сме били приятелки, а още по-малко — истински сестри. Всъщност обадих й се заради репутацията й. Не бях допускала обаче, че е стигнала до такива нива на магията.

По коридора отвън се чуха тихи стъпки, а малко след това на прага на стаята застана Персефона. Маура въздъхна и сведе очи към скута си, като че ли бе очаквала този развой на нещата.

— Не исках да ви прекъсвам — изрече Персефона, — но след три или седем минути момчетата гарвани на Блу ще спрат с колата си до тротоара пред къщата ни и ще седнат на стъпалата, за да обсъдят как да я убедят да се измъкне заедно с тях.

Маура разтри кожата между веждите си и промърмори:

— Знам.

— Но това звучи стряскащо конкретно! — възкликна Блу с разтуптяно сърце.

Персефона и майка й се спогледаха и Маура каза:

— Това е другото нещо, за което не бях напълно откровена с теб. Понякога Персефона, Кала и аз сме много добри в конкретизирането.

— Но само понякога — припя Персефона. А после, с известна тъга, добави: — Напоследък обаче все по-често.

— Настъпва промяна — прошепна Маура.

На вратата се появи още един силует. И Кала изрече:

— Освен това Нийви още не се е върнала. И е направила нещо на колата — не иска да запали.

Веднага след това всички едновременно обърнаха глави към прозореца, когато чуха пред къщата им да паркира кола. Блу погледна умолително майка си.

Вместо да й отговори, Маура погледна към Кала и Персефона и извика:

— Кажете ми, че грешим!

— Знаеш, че не мога да ти кажа подобно нещо, Маура — отвърна Персефона с тихия си, спокоен глас.

Маура се изправи на крака и се обърна към дъщеря си:

— Ти тръгваш с тях! А ние ще се погрижим за Нийви. Надявам се, че си наясно в каква сериозна работа се забъркваш, нали?

Блу отговори:

— Имам известна представа.