Пророчеството на гарвана

Втора глава

— Аз съм — каза Ганзи.

Обърна се и застана с лице към колата. Яркият оранжев капак на камарото беше вдигнат, но по-скоро като знак за поражение, отколкото по някакви практични причини. Адам — приятел на всички коли, сигурно щеше да открие какво не е наред този път на тази негова любима модификация на шевролет, но Ганзи определено не бе в състояние да открие повредата. Бе успял да отбие на около два метра встрани от магистралата и сега широките гуми на колата стояха килнати върху неравните туфи трева сред полето. По пътя премина с рев камион с ремарке и едва не отвя камарото, което продължи да се полюшва доста след отминаването му.

В другия край на телефонната линия съквартирантът му Ронан Линч отговори:

— Пропусна часа по световна история. Реших, че вече лежиш мъртъв в някоя канавка.

Ганзи завъртя китката си, за да си погледне часовника. Бе пропуснал много повече от часа по световна история. Беше единайсет часът и вледеняващият мраз на предишната нощ вече изглеждаше като сън. Едно насекомо лежеше размазано върху потната част на кожата му под каишката на часовника и той го блъсна с пръст. Ганзи нямаше голям опит с живота сред природата — бе ходил на къмпинг само веднъж, когато беше много малък. Помнеше, че имаше палатки. Спални чували. И един рейндж роувър, паркиран наблизо, за когато на него и на баща му им писне да се правят на планинари. Но като преживяване онова изобщо не можеше да се сравни с изминалата нощ.

— Сети ли се да водиш записки и заради мен? — попита.

— Не — отговори безразлично Ронан. — Казах ти — реших, че лежиш мъртъв в някоя канавка.

Ганзи издуха боклуците, полепнали по устните му, и намести телефона на ухото си. Ако беше на мястото на Ронан, щеше да се сети да води записки за съквартиранта си.

— Прасето спря — рече. — Ела да ме вземеш!

На пътя се появи един седан и намали, докато минаваше покрай него. Хората вътре го зяпнаха. Ганзи не беше никак неприятен на вид, а и камарото хващаше окото, но това внимание надали се дължеше толкова на красивата гледка, колкото на факта, че едно момче от „Алионби“ е закъсало насред ливадите с безсрамно оранжевата си кола. Ганзи бе пределно наясно, че ако за жителите на градчето Хенриета, щата Вирджиния, имаше нещо по-приятно от това да видят момчетата от „Алионби“ унизени, то бе да видят унизени богатите им родители.

Ронан рече:

— Стига бе, човече!

— Не е като да влизаш в час, нали? И без това обедната почивка наближава — контрира го Ганзи, а после, за протокола, добави: — Моля те!

Ронан млъкна. За доста дълго време. Много го биваше да мълчи — знаеше, че така кара хората да се чувстват неудобно. Но Ганзи вече беше имунизиран срещу това негово мълчание — познаваше го от твърде дълго време, за да се впечатлява. Докато чакаше Ронан да проговори отново, реши да надникне в жабката на колата, за да провери дали няма да намери нещо за хапване. Забеляза парче сушен бут, чийто срок на годност бе изтекъл преди две години. Сигурно си е вървяло с камарото, когато го купи.

— Къде си? — изрече накрая Ронан.

— Точно до табелата на Хенриета на шосе 64. Донеси ми и един бургер. И няколко галона бензин.

Бензинът на колата не беше свършил, но никога не беше излишно да има и още малко.

— Ганзи! — изръмжа с леден тон Ронан.

— Доведи и Адам.

Ронан затвори. Ганзи си съблече пуловера и го хвърли отзад. Тясната задна седалка на камарото буквално се губеше под купчина всевъзможни предмети — учебник по химия, зацапана с фрапучино тетрадка, калъф за сидита с наполовина отворен цип, от който се подаваха няколко голи диска, както и всички неща, с които се бе сдобил през осемнайсетте месеца, откакто живееше в Хенриета. Оръфани и изпомачкани карти, разпечатки от интернет, вечният дневник, фенерче, радиестезична багета — пръчка за търсене на вода и енергийни точки. Когато Ганзи измъкна от тази бъркотия дигиталния си диктофон, от ръката му изпадна една касова бележка за пица (голяма, със салам и авокадо), която след кратък полет безшумно се присъедини към десетината подобни на нея върху седалката, различаващи се само по датата.

През цялата предишна нощ той бе седял пред чудовищно модерната църква на Спасителя, с включен диктофон и наострени уши. Чакаше. Нещо. Атмосферата нямаше нищо общо с магическото. Това вероятно не беше най-доброто място да се опитва да осъществи контакт с бъдещите мъртъвци, но Ганзи бе хранил големи надежди за навечерието на Деня на свети Марко. Не че очакваше да види с очите си мъртвите. Литературата по въпроса изрично подчертаваше, че църковните наблюдатели трябва да притежават „второ зрение“, а Ганзи едва наскоро бе успял да се сдобие с първото, когато си сложи лещи. Просто се бе надявал на…

Нещо. И ето с какво се бе сдобил. Просто не бе напълно сигурен какво точно е това нещо.

Със звукозаписния уред в ръка, Ганзи се отпусна до задната гума и остави колата да го скрие от преминаващите по пътя превозни сродства. От другата страна на мантинелата се простираше раззеленяващо се поле, което достигаше чак до гората. А отвъд нея се издигаше загадъчното синьо било на планината.

Върху прашната предна част на обувката си Ганзи очерта извивката на обещаната линия на свръхестествена енергия, която го бе довела тук. Вятърът, който планината запрати покрай ушите му, звучеше като приглушен вик — не шепот, а силен вик, но идващ от твърде далече, за да бъде чут.

Проблемът бе, че Хенриета определено изглеждаше като място, пълно с магия. Долината сякаш шептеше някакви древни тайни. На Ганзи му бе много по-лесно да повярва, че тези тайни няма да му се дадат лесно, отколкото, че изобщо не съществуват.

Моля те, просто ми подскажи къде си!

Желанието му беше толкова голямо, че чак сърцето го болеше, а невъзможността да обясни тази болка ни най-малко не отнемаше от силата й.

Остроносото като акула беемве на Ронан Линч спря зад камарото. Обикновено лъскавата му черна броня сега бе посипана със зеленикавия прашец на напълващата пролет. Ганзи усети баса на тонколоните още преди да разпознае песента. Когато се изправи, Ронан тъкмо отваряше вратата си. На седалката до него седеше Адам Париш — третият член на четворката, която представляваше най-близкият приятелски кръг на Ганзи. Възелът на вратовръзката на Адам седеше както винаги точно в центъра на деколтето на пуловера му. Една нежна ръка притисна тънкия мобилен телефон на Ронан плътно към ухото му.

През отворената врата на колата Адам и Ганзи си размениха многозначителни погледи. Свитите вежди на Адам питаха: „Откри ли нещо?“, а ококорените очи на Ганзи отговаряха: „Може би“.

С леко смръщено чело Адам намали музиката в колата и каза нещо в телефона.

Ронан трясна вратата на беемвето — той тряскаше всичко след себе си — и се насочи към багажника. После изрече троснато:

— Шибаният ми брат ще ни чака довечера в „Нино“. С Ашли.

— За това ли говори в момента по телефона Адам? — възкликна Ганзи. — И коя е Ашли?

Ронан извади от багажника мръсна туба с бензин, без да полага никакви усилия да я държи далече от дрехите си. И той като Ганзи бе облечен в униформата на „Алионби“, но както му бе обичаят, се стараеше да я поддържа колкото му е възможно по-дискредитираща академията. Вратовръзката му бе завързана по начин, който можеше да се опише най-добре като презрителен, а разнищените краища на ризата му висяха небрежно изпод пуловера му. Усмивката му беше тънка и присмехулна. И ако беемвето му приличаше на акула, то сигурно бе научило този номер от стопанина си.

— Поредната бройка на Деклан. От нас се очаква да се напудрим заради нея.

На Ганзи не му бе никак приятно да прави мили очички на по-големия брат на Ронан, който бе в последния клас на академията, но пък разбираше прекрасно защо се налага. Свободата в семейство Линч бе комплицирано понятие, а в момента ключовете към нея се намираха у по-големия брат Деклан.

Ронан му подаде тубата, пое дигиталния диктофон и допълни:

— Иска да го направи тази вечер, защото знае, че съм на училище.

Капачето на резервоара на камарото се намираше под покритата с цветен прашец регистрационна табела и Ронан безмълвно прикова очи в Ганзи, който се зае да се справи едновременно с табелата, капачето и тубата с бензин.

— Можеше да го направиш ти — промърмори му Ганзи. — И без това не ти пука дали ще си изцапаш ризата, или не.

Напълно безчувствен, Ронан почеса зарастващата рана под кожените каишки с пет възела, които носеше на ръката си. Миналата седмица двамата с Адам се бяха редували да се возят върху ремонтна количка, теглена от беемвето, и сега и двамата си имаха съответните белези, с които да го докажат.

— Питай ме дали съм открил нещо — обади се Ганзи.

Ронан въздъхна, размаха диктофона и попита:

— Откри ли нещо?

Не звучеше особено заинтересован, но това поведение си бе запазена марка на Ронан Линч. Никой никога не би могъл да бъде сигурен колко сериозна е тази негова липса на интерес.

Бензинът се стичаше бавно върху скъпите памучни панталони на Ганзи — вторият чифт, съсипан в рамките на един месец. Не че бе нарочно небрежен (както Адам често обичаше да му повтаря: „Нещата струват пари, Ганзи!“) — просто осъзнаваше последиците от действията си едва когато вече беше твърде късно.

— Да, нещо. Имам четири часа запис и там има… нещо. Но нямам представа какво означава — махна към диктофона. — Включи го!

Ронан се обърна с лице към магистралата и включи диктофона. Известно време не се чуваше абсолютно нищо друго освен смразяващия писък на щурците. А после — гласът на Ганзи.

— Ганзи — каза той.

Отново продължителна пауза. Ганзи прокара бавно пръст по хромираната повърхност на калника на камарото. Все още му беше странно да чуе собствения си глас на този запис, макар изобщо да не помнеше да е изричал каквото и да било.

А после, сякаш от много далече, женски глас. Думите едва се различаваха.

— Това ли е всичко?

Очите на Ронан се стрелнаха притеснено към Ганзи.

Ганзи повдигна пръст към устните си, за да го накара да замълчи. Мърморещи гласове, по-тихи и отпреди, съскаха от записа. Не се различаваше почти нищо освен интонацията — въпроси и отговори. А после — отново неговият безтелесен глас изрече странната фраза:

— Това е всичко, което е.

Ронан хвърли поглед към Ганзи, все още стоящ зад колата си, и извърши онова, което Ганзи определяше като негово пушаческо дишане — продължително вдишване през разтворени ноздри, бавно издишване през леко раздалечени устни.

Ронан не пушеше. Предпочиташе навиците си, които му докарваха махмурлук.

Спря диктофона и отбеляза:

— Изливаш бензин върху панталоните си, старче.

— Няма ли да ме питаш какво ставаше, докато записвах това нещо?

Ронан не попита. Просто продължи да съзерцава Ганзи, което си бе практически същото.

— Нищо не ставаше. И толкова. Просто си стоях и зяпах към паркинг, пълен с буболечки, които не би трябвало да бъдат живи в толкова студена нощ, и нищо друго не се случи.

Ганзи изобщо не беше сигурен дали ще улови нещо на онзи паркинг, макар да се намираше на правилното място. Според ловците на лей линии2, с които бе говорил, енергийните канали понякога предаваха гласове по цялата си дължина, запращайки звуци на стотици километри и десетки години от времето и мястото, когато всъщност са били чути. Това беше нещо като лов на аудиосигнали, непредсказуема радиотрансмисия, при която почти всичко върху лей линията би могло да бъде приемател — диктофон, стереоуредба, чифт добре тренирани човешки уши. Тъй като нямаше никакви екстрасензорни способности, Ганзи си бе донесъл диктофон, защото знаеше, че много често търсените звуци се чуваха едва при пускане отзад напред. Странното обаче в случая бяха не другите гласове от записа. Странното беше неговият собствен глас — Ганзи беше повече от сигурен, че не е бил никога дух.

— Аз не съм изричал нищо, Ронан! — натърти сега той. — През цялата нощ от устата ми не е излязла и думица! Тогава какво прави гласът ми на този запис?

— Ти как разбра, че те има на записа?

— Докато карах насам, реших да прослушам записаното. Часове наред нищо, а после — моят глас. И тогава Прасето спря.

— Съвпадение, а? — изгледа го Ронан. — Не мисля.

Изказването беше предназначено да излъчи сарказъм. Ганзи толкова често бе казвал: „Не вярвам в съвпадения“, че вече не му се налагаше да го озвучава. Другите сами се досещаха.

— Добре де, тогава какво мислиш? — попита Ганзи.

— Светият Граал! Най-сетне! — отговори Ронан, ала твърде саркастично, за да бъде от каквато и да е полза за приятеля му.

Но нещата стояха по следния начин — Ганзи бе прекарал последните четири години в търсене и на най-нищожните доказателства, които биха могли да се открият, така че за него надали имаше нещо по-окуражаващо от гласовете от този запис, макар и едва доловими. А последните осемнайсет месеца в Хенриета бяха най-трудните в неговото издирване на местната лей линия — перфектно права пътека свръхестествена енергия, свързваща духовните места — и на вечно убягващата му гробница, която се надяваше да открие върху нея. Най-големият риск на професията, свързана с търсене на невидими енергийни линии, беше, че те са… ами, невидими.

И може би хипотетични, но Ганзи категорично отказваше да приеме тази идея. През седемнайсетте си години живот на тази земя той вече бе открил десетки неща, за които хората нямаха представа, че могат да бъдат намерени, така че сега твърдо бе решил да добави лей линията, гробницата и царския обитател на тази гробница към списъка с намерените от него неща.

Един уредник на музей в Ню Мексико веднъж беше казал на Ганзи: „Синко, имаш невероятната способност да откриваш разни странни неща“. Изумен римски историк бе отбелязал: „Хей, хлапе, ти търсиш под камъни, за които на никого не би му хрумнало дори да повдигне!“ А един много стар британски професор бе допълнил: „Светът обръща джобовете си за теб, момче“. Самият Ганзи отдавна бе установил, че ключът към успехите му се крие в това, че трябва да вярваш в съществуването на тези неща, трябва да си даваш сметки, че те са част от нещо много по-голямо. Имаше тайни на тази земя, които се разкриваха само пред онези, доказали се като достойни за тях.

А самият Ганзи смяташе следното: ако човек притежава вродена способност да открива разни неща, значи е задължен на света да ги търси.

— Хей, това не е ли Уелк? — извика Ронан.

Една кола бе забавила значително, докато минаваше покрай тях, позволявайки им да зърнат за момент прелюбопитния й шофьор. Ганзи беше принуден да се съгласи, че шофьорът действително прилича много на ненавистния им учител по латински — възпитаник на „Алионби“ с абсурдното име Барингтън Уелк3. Благодарение на официалната си титла Ричард (Дик) Кембъл Ганзи III, Ганзи бе относително имунизиран срещу надути имена, но дори и той бе принуден да признае, че надали има нещо по-пошло от Барингтън Уелк.

— Хей, недей да спираш, точно така! Не спирай и не ни помагай! — подвикна Ронан ядосано след колата. — Хей, завързак! Какво стана с Деклан?

Последните думи бяха насочени към Адам, който тъкмо се измъкваше от беемвето с телефона на Ронан в ръка. Подаде го на приятеля си, но той презрително тръсна глава. Ронан презираше всички телефони, включително и собствения си.

Адам рече:

— Ще намине довечера към пет.

За разлика от този на Ронан, униформеният пуловер на Адам беше втора ръка, но той бе положил невероятни усилия да го поддържа в безупречен вид. Момчето беше тънко и високо, с пепелява, неравно подстригана коса и лице с перфектни скули и златист тен. Изглеждаше точно като стара фотография, снимка в стил сепия.

— О, радост! — промърмори Ганзи. — Ще бъдеш с нас, нали?

— Поканен ли съм?

Адам беше същински маниак на тема маниери и любезност. Когато не беше сигурен в нещо, местният му акцент никога не пропускаше да си надигне главата. Точно това направи и сега.

Той никога не бе имал нужда от покана, но и никога не пропускаше да попита. Особено след като се бяха скарали с Ронан. Което не бе изненадващо.

— Говориш глупости — отбеляза Ганзи и с благодарност пое изпъстрената с мазни петна торбичка с бургер, която му подаде Адам.

— Благодаря!

— Купи го Ронан — поясни Адам. Когато ставаше въпрос за пари, той никога не пропускаше да отдаде дължимото на другите, както и вината.

Ганзи стрелна с очи Ронан, който се бе облегнал на камарото и разсеяно ръфаше една от кожените каишки на китката си. Подвикна му:

— Кажи ми, че не си сложил сос в този бургер!

Ронан изплю каишката и изсумтя:

— О, я стига!

— Няма и кисели краставички — припя Адам, докато приклякваше зад колата. Той бе донесъл не само две шишенца горивни добавки, но също така и чиста кърпа, която да сложи между тубата с бензин и сиво-кафявите си панталони. Действаше толкова спокойно, сякаш това се разбираше от само себе си. Колкото и упорито да се стараеше да скрие корените си, те прозираха и в най-дребния жест.

Ганзи се ухили, най-сетне осъзнал вълнението от откритието си.

— И така, един бърз тест, господин Париш! Три неща, които се появяват в близост до лей линиите?

— Черни кучета — отговори послушно Адам. — Демонични същества.

— Камаро — вметна Ронан.

— И духове — продължи Ганзи, сякаш изобщо не го беше чул. — Ронан, ако искаш, можеш да подредиш доказателствата.

Тримата стояха под късното утринно слънце, докато Адам завиваше обратно капачката на резервоара, а Ронан пренавиваше диктофона. На десетки метри от тях, над планините, се стрелна червеноопашат ястреб и изпищя. Ронан пак включи диктофона и всички чуха за пореден път как Ганзи изрича името си насред нищото. Адам се смръщи и се загледа в далечината. Топлият ден бе зачервил бузите му.

Тази сутрин приличаше на всяка друга от последната година и половина от живота им. Ронан и Адам щяха да се сдобрят до края на деня, учителите му щяха да му простят отсъствията от часовете, а после той, Адам, Ронан и Ноа щяха да отидат в пицарията, четирима срещу Деклан.

— Пробвай колата, Ганзи — подвикна Адам.

Без да затваря вратата, Ганзи се стовари на седалката зад волана. Навън Ронан отново пусна странния запис. По някаква неясна причина от това разстояние звукът на гласовете накара косъмчетата по ръцете на Ганзи бавно да се изправят. Нещо дълбоко в него му подсказа, че тези несъзнателни думи предвещават началото на нещо различно, макар засега да нямаше никаква представа какво.

— Хайде, Прасе! — изръмжа Ронан. Някой на магистралата наду клаксона си.

Ганзи завъртя ключа. Двигателят изхъхри, замря за момент, а после се върна към живот с оглушителен рев. Очевидно камарото бе решило да не се предава. Дори радиото работеше — предлагаше онази песен на Стиви Никс, която на Ганзи винаги му звучеше като гълъб с едно крило. Грабна едно пържено картофче от пликчето, които му бяха донесли заедно с бургера. Бяха изстинали.

Адам се приведе в колата и рече:

— Ще те следваме до училище. Сега Прасето ще те закара, но все още не е в най-добрата си форма. Нещо не му е наред.

— Страхотно — извика Ганзи, за да надвика двигателя на колата си. Зад тях беемвето наду почти недоловимите си оттук басове, докато Ронан изливаше онова, което бе останало от сърцето му, в електронните ритми. — Е, някакви предложения?

Адам бръкна в джоба си, извади някакво листче и му го подаде.

— Какво е това? — запита Ганзи, оглеждайки неравния почерк на приятеля си. Буквите му винаги изглеждаха така, сякаш бягат от нещо. — Номер на екстрасенс?

— Щом снощи нищо не си открил, значи сега следва това. Поне вече имаш за какво да ги питаш.

Ганзи се замисли. Екстрасенсите обикновено му казваха, че парите просто се препъват да тичат към него и че е роден за велики неща. За първото той си знаеше, че е истина, а за второто се опасяваше, че може да стане. Но може би с тази нова следа и с нова гадателка да получи нещо различно.

— Окей — кимна. — И какво да питам?

Адам му подаде дигиталния диктофон, а с другата си ръка започна да почуква замислено по покрива на камарото. Накрая изрече:

— Мисля, че е очевидно. Трябва да откриеш с кого си говорил!