Пророчеството на гарвана

Трийсет и трета глава

Вечерта бе отдавна влязла в правата си, когато Ганзи напусни къщата на родителите си. Беше изпълнен с безпокойство и неудовлетворение, които напоследък като че ли винаги се настаняваха в сърцето му, след като им бе гостувал. Тази необичайна енергия като че ли имаше нещо общо с усещането, че къщата на родителите му вече не е негов дом в истинския смисъл на думата — ако въобще някога е бил — както и с осъзнаването, че той се бе променил, а те не.

Ганзи свали прозореца си и извади през него ръка, докато шофираше. Радиото отново бе решило да спре, така че единствената музика, която се носеше наоколо, бе ревът на двигателя — след залез-слънце камарото по традиция ставаше още по-шумно.

Разговорът с Пинтър го разяждаше отвътре. Подкуп. Ето до какво се бе стигнало в крайна сметка. Чувството, което усещаше дълбоко в себе си, беше може би срам. Колкото и усилия да полагаше, в крайна сметка продължаваше да се превръща в типичен наследник на фамилията Ганзи.

Ала как иначе би могъл да задържи Ронан в „Алионби“ и в Манифактура Монмът? Прехвърли за пореден път в ума си основните опорни точки от бъдещия си разговор с Ронан, но всичките за пореден път му прозвучаха все като неща, в които Ронан за нищо на света не би се вслушал. Толкова ли му беше трудно да влезе в час? Толкова ли трудно щеше да му бъде да изтика само още една учебна година?

Все още му оставаше половин час, докато пристигне в Хенриета. В миниатюрно градче, състоящо се само от изкуствено осветена бензиностанция, Ганзи попадна на светофар, който внезапно светна червено за невидимия трафик на кръстовището.

Единственото, което се изискваше от Ронан, бе да влиза в часовете, да си учи уроците и да получава оценки. А после щеше да бъде свободен, да си прибере своя дял от парите от Деклан и оттам нататък да прави каквото си пожелае.

Ганзи погледна телефона си. Никакъв сигнал. Искаше му се да поговори с Адам.

Ветрецът, който нахлуваше през отворения прозорец, насищаше вътрешността на колата с ухание на листа и вода, на растящи неща, на тайни неща. Най-голямото желание на Ганзи бе да прекарва колкото му бе възможно повече време в Кабесуотър, но си знаеше, че през предстоящата седмица училището щеше да отнема по-голямата част от времето му (след разговора с Пинтър за него и Ронан нямаше мърдане), а след края на часовете трябваше да следи Ронан дали си пише домашните. Светът бе започнал най-сетне да се отваря пред Ганзи, Ноа се нуждаеше от него, а Глендоуър отново се бе превърнал в реална възможност, но вместо да излезе навън и да се възползва от невероятния шанс, Ганзи трябваше да се прави на бавачка. Да го вземат мътните Ронан!

Светофарът светна зелено. Ганзи натисна толкова силно педала на газта, че гумите изсвириха и запушиха. Прасето експлодира от бялата линия. Да го вземат мътните Ронан! Ганзи започна да сменя скоростите — бързо, по-бързо, светкавично. Ревът на двигателя заглушаваше бесните удари на сърцето му. Да го вземат мътните Ронан! Стрелката на километража скочи и не след дълго достигна до червената предупредителна ивица.

Ганзи достигна максимално разрешената скорост за този участък. Но колата можеше много повече. Двигателят се справяше много добре в хладния въздух, беше бърз и не особено претенциозен, а той отчаяно мечтаеше да види какво ще се случи с останалите скорости.

Но после се овладя и издиша дълбоко, неравномерно.

Ако Ганзи беше Ронан, щеше да продължи да вдига скоростта. Проблемът при Ронан бе в това, че той нямаше ограничения, нямаше страхове, нямаше граници. Ако Ганзи беше Ронан, щеше да натисне газта до ламарината, докато не го спре било пътят, било някое ченге, а нищо чудно и дърво. И утре щеше да пропусне училище, за да отиде в гората. А на Ронан ще каже, че ако го изхвърлят, това си е само негов проблем — ако изобщо някога му е пукало.

Но Ганзи нямаше представа как да бъде такъв човек.

Под него камарото внезапно се разтресе. Ганзи вдигна крак от газта и впи очи в не особено добре осветените джаджи по таблото. Но нищо не му направи впечатление. След миг колата отново се разтресе и Ганзи разбра, че това й е краят.

Имаше време само колкото да намери относително равно място, за да отбие, когато двигателят внезапно угасна, точно както беше направил в Деня на свети Марко. Ганзи завъртя рязко ключа, но нищо. Камарото беше замлъкнало.

Ганзи си позволи съмнителното удоволствие да изсумти тихичко една псувня (най-мръсната, която бе по силите му), а после излезе от колата и вдигна капака. Адам го бе научил на някои основни неща — да сменя свещи, да проверява маслото. Ако имаше някой разхлабен ремък или маркуч, стърчащ от недрата на колата, той би могъл да го върне на мястото му. Но в този случай двигателят бе решил да си остане пълна загадка.

Извади телефона от задния си джоб и установи, че има съвсем слабо покритие на сигнала. Достатъчно, за да му се надсмива, но не достатъчно, за да му позволи да се обади на някого. Ганзи започна да обикаля колата, вдигнал телефона високо над главата си като Статуята на свободата. Пак нищо.

И с известна горчивина Ганзи си спомни за предложението на баща му на връщане да вземе събърбъна.

Не беше много сигурен какво разстояние бе изминал от осветената бензиностанция насам, но при всички случаи вече бе доста по близо до покрайнините на Хенриета, отколкото тогава. Ако тръгнеше пеша по посока на града, можеше да намери по-добро покритие на телефона и преди да се е добрал до друга бензиностанция. От друга страна, можеше просто да остане тук. Понякога, когато камарото спреше по този начин, му трябваше просто да се охлади, за да поеме отново напред.

Ала той беше твърде неспокоен, за да стои на едно място.

Тъкмо приключваше със заключването на колата, когато зад камарото в тъмнината изплуваха фарове и го заслепиха. Обръщайки глава, Ганзи чу затръшването на врата, а после стъпки, които хрущяха по ситния чакъл на банкета край пътя.

За момент фигурата, която се изправи пред него, му се стори непозната — човекоподобно, а не човек. А после Ганзи го позна.

— Господин Уелк? — възкликна сащисано.

Барингтън Уелк носеше тъмно яке и маратонки, а несъразмерно големите за лицето му черти излъчваха странно, особено напрежение. Сякаш искаше да зададе някакъв въпрос, но не можеше да намери подходящите думи.

Но той не изрече: „Проблеми с колата?“ или „Господин Ганзи?“, или нещо от този род, както беше логично.

Вместо това учителят по латински облиза устни и изсъска:

— Искам онзи твой дневник! И по-добре ми дай и телефона си!

На Ганзи му се стори, че не е чул правилно. Затова каза само:

— Моля?

Уелк бръкна в джоба на тъмното си сако и извади оттам малък, невъзможно реален на вид пистолет.

— Онзи твой дневник, дето непрекъснато го мъкнеш в клас! И мобилният телефон! Побързай!

Беше му някак си трудно да осмисли реалността на този пистолет. Беше му трудно да превключи от мисълта, че Барингтън Уелк е зловещ по начин, който го превръщаше в шега между него и приятелите му, на представата, че Барингтън Уелк е зловещ, защото има пистолет и при това го е насочил към Ганзи.

— Ами… — примигна момчето, — добре.

Като че ли не можеше да се каже нищо повече. Ганзи предпочиташе живота си пред почти всичките си вещи, с изключение вероятно на камарото, а за щастие Уелк не беше поискал камарото. Сега той подаде телефона си на учителя и добави:

— Дневникът ми е в колата.

— Извади го! — изръмжа Уелк и раздвижи пистолета пред лицето му.

Ганзи отключи камарото.

Последният път, когато бе видял Уелк, учителят връщаше контролни върху латинските съществителни от четвърто склонение.

— И въобще не си и помисляй да се измъкваш с тази таратайка! — подхвърли Уелк.

На Ганзи дори не му беше хрумнало, че ако камарото работеше нормално, би могъл да избяга с него.

— Освен това искам да знам къде сте ходили през последната седмица! — добави Уелк.

— Моля? — попита любезно Ганзи. В момента ровеше из задната седалка за дневника и от шумоленето на хартията не бе успял да чуе добре гласа на Уелк.

— Не ме предизвиквай! — сряза го Уелк. — От полицията се обаждаха в училището. Направо не мога да повярвам! След седем години! И сега ще завалят милиони въпроси. Ще им отнеме не повече от две секунди, за да осъзнаят, че отговорите на повечето от тях носят моето име. И всичко това — само заради теб! Седем години и аз си мислех, че съм… А сега съм прецакан! И ти си този, който ме прецака!

Ганзи се измъкна от камарото с дневника си в ръка и едва след секунда осъзна за какво всъщност говори Уелк — Ноа. Този човек пред него бе убил Ноа!

Някъде дълбоко в себе си той започваше да усеща нещо. Като че ли все още не беше страх. Беше нещо, опънато като въжен мост, едва издържащо на по-голяма тежест. Беше подозрението, че нищо друго в живота на Ганзи не е било реално, с изключение на този момент.

— Господин Уелк…

— Кажи ми къде ходихте!

— В планините край Недърс — отговори тихо той. Това беше вярно, пък и във всеки случай нямаше никакво значение дали ще излъже или не — отдавна бе записал координатите на мястото в дневника, който всеки момент щеше да му поднесе.

— Какво открихте? Да не би да сте намерили Глендоуър?

Ганзи се сепна и това сепване го изненада. Някак си бе успял да се самоубеди, че всичко това е заради нещо друго, заради нещо по-логично, и затова сега произнасянето на името на Глендоуър го стресна.

— Не — отговори. — Открихме само една фигура, издълбана в земята.

Уелк протегна ръка за дневника. Ганзи преглътна.

— Уелк… сър… сигурен ли сте, че това е единственият възможен начин?

Чу се меко, но непогрешимо прищракване. Това беше звук, който бе лесно разпознаваем благодарение на стотиците екшъни и кримки, които Ганзи бе гледал, на видеоигрите, които бе играл. Въпреки че никога не го беше чувал наяве, той познаваше отлично звука, който пистолетът издава, когато му свалят предпазителя.

Уелк опря дулото на пистолета в челото на момчето и изсъска.

— Не. Това е другият възможен начин!

И Ганзи изведнъж излезе от себе си по същия начин, както му се бе случило в Манифактура Монмът, когато бе наблюдавал осата. Едновременно обхвана реалността — пистолет, опрян в средата на челото му, толкова студен, че се усещаше като острие, и вероятността — пръстът на Уелк натиска спусъка, куршумът пробива черепа му и вместо да намери обратния път към Хенриета, той намери смъртта си.

Дневникът в ръцете му натежа. Той нямаше нужда от него. Знаеше всичко наизуст.

Но все пак този дневник бе самият той. Прощавайки се с него, той се прощаваше с всичко, за което бе работил толкова време.

Ще си направя нов дневник.

— Ако просто ме бяхте попитали — изрече, — щях да ви кажа всичко, което е написано тук. Щях да бъда щастлив да го споделя с вас. То никога не е било тайна!

Пистолетът, опрян в челото на Ганзи, потрепна. Уелк промърмори:

— Не мога да повярвам на онова, което казваш, когато съм опрял до главата ти пистолет. Не мога да повярвам също така, че изобщо си правиш труда да го казваш!

— Само така можете да разберете, че е истина — отговори Ганзи и позволи на Уелк да измъкне дневника от ръката му.

— Отвращаваш ме! — изръмжа Уелк, притиснал дневника до гърдите си. — Мислиш се за недосегаем. Е, аз също се мислех някога за такъв!

Когато чу това, Ганзи разбра, че Уелк се кани да го убие. Нямаше начин човек, който е изпълнен с такава омраза в сърцето си и с такава горчивина в гласа си и държи пистолет, да не дръпне спусъка.

Лицето на Уелк се смръщи.

И в следващия миг вече нямаше никакво време — само пространството между изпускането на един дъх и поемането на следващия.

Преди седем месеца Ронан бе учил Ганзи как да забива кроше в противника.

Удряй с тялото си, не само с юмрука си.

Гледай къде се прицелваш.

Лакът на деветдесет градуса.

Не мисли колко ще те боли.

Ганзи, казах ти — изобщо не се замисляй колко ще те боли!

И Ганзи замахна.

За миг забрави почти всичко, на което го беше учил Ронан, но все пак си спомни да гледа целта. И само благодарение на това, а може би и на късмета, успя да избие пистолета от ръката на Уелк, изпращайки го към чакъла на банкета.

Уелк изрева.

Двамата се хвърлиха едновременно към пистолета. Ганзи се спъна, падна на коляно и започна да рита сляпо по посока на оръжието. Чу как кракът му се сблъсква с нещо. Първо ръката на Уелк, й после нещо по-твърдо. Пистолетът се плъзна към задните гуми на камарото, а Ганзи изпълзя към другия му край. Светлината от фаровете на колата на Уелк не стигаше до него. Единствената му мисъл беше, че трябва да се скрие добре и да не помръдва в мрака.

Откъм другия край на колата не се чуваше нищо. Стараейки се да овладее тежкото си дишане, Ганзи отпусна буза о топлата броня на Прасето. Палецът му пулсираше от сблъсъка с пистолета.

Не дишай!

Близо до пътя Уелк започна да псува яростно. Чакълът изхрущя под краката му, когато приклекна до колата. Не успя да открие пистолета. И пак изруга.

В далечината се чу двигател. Може би друга кола, вероятно идваща към тях. Спасител или най-малкото — свидетел.

За момент Уелк замръзна на място, но после внезапно хукна напред по посока на колата си. Стъпките му постепенно заглъхнаха.

Ганзи се приведе и надникна под купето на Прасето, което изпукваше от време на време, докато изстиваше. И зърна елегантния силует на пистолета между задните гуми, осветен от фаровете на колата на Уелк.

Ганзи не беше много сигурен дали Уелк се оттегля от полесражението, или е отишъл до колата си за фенерче. Момчето се плъзна в затревената канавка край банкета. А после просто зачака. Сърцето му биеше в ушите, тревата драскаше бузите му.

Колата на Барингтън Уелк скочи на пътя и с рев се насочи към Хенриета.

Веднага след това мина другата кола. В пълно неведение за случилото се.

Ганзи остана още дълго в тревата в канавката, заслушан в жуженето на насекомите и подобните на въздишки звуци, които издаваше Прасето, докато двигателят изстиваше. Палецът му вече започваше сериозно да го боли от сблъсъка с пистолета. Вярно, че се бе отървал леко, но от тази мисъл на ръката му не й ставаше по-добре.

И дневникът му. Чувстваше се оголен — хрониките на неговите изконни желания, откъснати от него насила.

След като установи, че Уелк не мисли да се връща, Ганзи се изправи на крака и заобиколи камарото. Падна на колене и пропълзя колкото му бе възможно по-навътре под колата, напипвайки пистолета със здравата си ръка. После внимателно вдигна предпазителя. Сякаш чуваше гласа на Блу, когато откриха трупа на Ноа — отпечатъци!

Почти като насън Ганзи отвори вратата на колата си, свлече се зад волана и захвърли пистолета на седалката зад пътника. Сякаш човекът, който си бе тръгнал от къщата на родителите му, беше друг и всичко това се бе случило в друга нощ, с друга кола.

Той затвори очи и завъртя ключа.

Прасето се разкашля, после пак, но накрая двигателят запали.

Ганзи отвори очи. Нищо в тази нощ вече не изглеждаше същото като преди.

Включи фаровете и се качи обратно на пътя. Натисна леко педала на газта, за да пробва двигателя. Този път той издържа. Колата не се разтресе.

Ганзи скочи върху газта и се изстреля към Хенриета. Уелк беше убил Ноа и вече знаеше, че е разкрит. Независимо накъде се бе запътил оттук нататък, нямаше какво повече да губи.