Пророчеството на гарвана

Двайсет и втора глава

В Летенето имаше малко неща, които Ганзи не харесваше. Обичаше аерогарите с тълпите хора, до един заети с нещо, обичаше и самолетите с техните прозорци от дебели стъкла и сгъваеми масички. Начинът, по който самолетът се спускаше напред по пистата при излитане, му напомняше за това как камарото го залепяше на седалката, когато натиснеше газта. Воят на хеликоптера звучеше заглушаващо. Той харесваше малките копчета, бутони и ключове на таблото, обичаше и техническата изостаналост на коланите с обикновени закопчалки. Голяма част от удоволствието в живота на Ганзи произтичаше от постигането на поставените цели, а още по-голяма част от тази голяма част се чувстваше най-доволна, когато целите бяха постигани ефективно. А нямаше нищо по-ефективно от това да се насочваш към целта си така, както летят гарваните.

А от хиляда метра височина, разбира се, Хенриета накара Ганзи да затаи дъх.

Далече под тях повърхността на света беше наситено зелена, а през зеленината се виеше тясна, блестяща река, огледало на небето. Можеше да я проследи с поглед чак до планината.

Сега, когато вече бяха във въздуха, Ганзи се изпълни с известна тревога. След като и Блу беше вече с тях, в съзнанието му започнаха да се прокрадват съмнения дали малко не е прекалил с този хеликоптер. Запита се дали Блу ще се почувства по-добре, ако разбере, че хеликоптерът е на Хелън и че той не е плащал абсолютно никакви пари за използването му днес. Не, може би щеше да стане по-зле. Припомняйки си обета, който даде пред себе си да се старае да не наранява хората с думи, предпочете да си държи устата затворена.

— Ето я и нея! — звънна гласът на Хелън директно в ушите на Ганзи. Всички бяха сложили слушалки, които им позволяваха да си говорят въпреки непрестанния вой на перките и двигателя. — Приятелката на Ганзи!

Презрителното изсумтяване на Ронан почти не успя да премине през слушалките, но Ганзи го бе чувал достатъчно често, за да знае, че е там.

Блу каза:

— Трябва да е доста едричка, щом се вижда дори оттук.

— Хенриета — отговори Хелън и погледна наляво, докато накланяше машината. — Решили са да се женят, само дето още не са определили дата.

— Ако смяташ да ме излагаш така пред приятелите ми, ще те изхвърля и сам ще поема управлението — обади се Ганзи от седалката до нея.

Това, разбира се, не беше сериозна заплаха. Той не само че за нищо на света не би бутнал сестра си от подобна височина, но и нямаше право да лети без нея. Освен това, ако трябваше да бъде честен към себе си, въпреки няколкото урока още не беше станал особено добър в управлението на хеликоптер. Като че ли му липсваше много важната способност да се ориентира не само хоризонтално, но и вертикално, което често водеше до спорове, свързани с дърветата. Успокояваше се със съзнанието, че поне владееше успоредното паркиране.

— Купи ли подарък за рождения ден на мама? — попита Хелън.

— Да — отговори брат й. — Ще й поднеса себе си.

— Подаръкът, който никога не спира да дава — отбеляза Хелън.

А той отговори:

— Не мисля, че от по-малките деца се изисква да дават подаръци на родителите си. Аз съм зависим от тях, все пак. Нали това беше дефиницията на зависим, а?

— Ти? Зависим? — изсмя се сестра му. Смехът на Хелън беше като на анимационен герой: „Ха, ха, ха!“. Заплашителен, презрителен смях, който обикновено караше мъжете да подозират, че тъкмо те са неговият обект. — Не си бил зависим откакто навърши четири! Премина директно от детската градина към старец с огромно студио!

Ганзи махна небрежно с ръка. Сестра му много я биваше да преувеличава.

— А ти какво й купи? — попита на свой ред.

— Изненада е! — отговори надменно Хелън, бутвайки някакъв превключвател с розово лакирания си нокът. Розовото беше единственият капризен елемент по нея. Хелън беше красива по начин, по който бе красив един суперкомпютър — грациозен, елегантен, но изцяло практичен стил, пълно техническо оборудване от най-ново поколение, твърде скъп, за да бъде притежаван от мнозина.

— Значи е стъкло!

Майката на Ганзи колекционираше редки, ръчно рисувани стъклени чинии със същата маниакална страст, с която Ганзи колекционираше факти за Глендоуър. За него беше малко трудничко да види красота в една чиния извън предназначението й, но колекцията на майка му бе снимана за толкова много списания, а застраховката й беше по-голяма и от тази на баща му, така че тя очевидно не беше сама в страстта си.

— Не искам да те слушам! — отсече Хелън с ледена физиономия. А ти не си й купил нищичко!

— Не съм казал нищо, нали?

— Напротив! Нарече я просто „стъкло“!

— А какво трябваше да кажа? — възкликна сащисано той.

— Не всичките й чинии са стъклени. Тази, която открих сега, също не е стъклена.

— Значи няма да й хареса.

Изражението на Хелън премина от ледено към каменно. Вторачи се гневно в джипиеса на хеликоптера. На Ганзи дори не му се мислеше колко време е пропиляла сестра му, докато е издирвала не-стъклена чиния. Освен това никак не обичаше да вижда нито една от двете жени в семейството си разочаровани — това съсипваше всяка прекрасна вечеря.

Хелън продължаваше да мълчи, затова Ганзи започна да мисли за Блу. Нещо в нея го притесняваше, макар все още да не разбираше какво. Извади от джоба си едно листо мента, сложи го в устата си и се загледа в познатите пътища на Хенриета, които се виеха под тях. От въздуха завоите не изглеждаха толкова опасни, колкото от волана на камарото. Но какво й имаше на тази Блу? Адам изобщо не я подозираше, а той по принцип подозираше всички. От друга страна, няма съмнение, че бе хлътнал по нея. А това също бе непозната територия за Ганзи.

— Адам! — изрече той.

Никакъв отговор. Ганзи погледна през рамо. Адам бе свалил слушалките си на врата и се бе привел през Блу, сочейки й нещо през прозорчето. От местенето на седалката роклята на Блу се бе вдигнала донякъде и Ганзи видя дълъг, елегантен триъгълник от бедрото й. Ръката на Адам беше подпряна на няколко сантиметра от крака й, върху седалката, кокалчетата му — побелели от страха му от летене. Нямаше нищо особено интимно в начина, по който седяха, но нещо в тази сцена накара Ганзи да се почувства странно, като че ли бе чул някакво неприятно изявление, по-късно бе забравил конкретните думи, но не и начина, по който го бяха накарали да се почувства.

— Адам! — изкрещя Ганзи.

Приятелят му вдигна стреснато глава и го погледна. После побърза да си сложи слушалките. И изрече в тях:

— Свършихте ли с разговора за чиниите на майка ви?

— Напълно. Къде трябва да отидем този път? Мислех си, че може би е добре да се върнем в църквата, където записах гласа.

Адам му подаде смачкан лист хартия.

Ганзи приглади хартията и откри върху нея грубо надраскана карта.

— Какво е това?

— От Блу.

Ганзи се вторачи изпитателно в нея, опитвайки се да разбере дали тя печели нещо, като ги насочва в погрешна посока. Очите й дори не потрепнаха, издържайки погледа му. Той се обърна, разстла листа върху контролното табло пред себе си и отсече:

— Значи тук, Хелън!

Хелън направи вираж, за да тръгне в новата посока. Църквата, към която ги насочваше Блу, беше на около четирийсет минути път с кола от Хенриета, но при птичи полет беше едва петнайсет. Без тихото възклицание от страна на Блу Ганзи щеше да я подмине. Беше в руини, куха и обрасла с треволяк развалина. Около нея се виждаше тясна линия стар, много стар каменен зид, както и вдлъбнатина в земята, където някога се е издигала допълнителна стена.

— Това ли е? — попита той.

— Това е всичко, което е останало — отговори тя.

Нещо дълбоко в Ганзи изведнъж утихна и се вцепени.

— Какво каза?

— Че е в руини, но…

— Не, не! — прекъсна я той. — Повтори точно онова, което каза преди малко! Моля те!

Блу хвърли поглед на Адам, който само вдигна рамене.

— Не си спомням точно какво казах. Да не би да беше… Това е всичко, което е?

Това е всичко.

Това ли е всичко?

Ето какво е било! Ето какво през цялото време не му бе давало мира. Той знаеше, че познава този глас. Познаваше този местен акцент, познаваше тази напевност.

Гласът от записа беше на Блу.

Ганзи.

Това ли е всичко?

Това е всичко, което е.

— Не съм направена от гориво! — тросна се Хелън, като че ли вече го бе казала веднъж, но брат й го беше пропуснал. А може и така да беше. — Кажете ми накъде да летя оттук нататък!

Какво означава това? За пореден път той усети върху себе си товара на отговорността, изпълнен с благоговение, с мисълта за нещо много по-голямо от него. И се изпълни едновременно със страх и очакване.

— Каква е посоката на лей линията, Блу? — попита Адам.

Блу, която беше поставила палец и показалец върху стъклото, сякаш измерваше нещо под себе си, отговори:

— Ето там! Към планината. Летете! Виждате ли онези дъбове? Църквата е върху една от точките, а друга точка е точно между дъбовете. Ако начертаем една въображаема права линия между тях, получаваме пътя!

Но щом в навечерието преди Деня на свети Марко бе говорил с Блу, какво би трябвало да значи това?

— Сигурна ли си? — това беше Хелън, с безстрастния й глас на суперкомпютър. — Имам гориво само за още час и половина.

— Не бих го казала, ако не съм сигурна! — възропта възмутено Блу.

По устните на Хелън заигра лека усмивка и тя обърна хеликоптера в посоката, която сочеше момичето.

— Блу!

Това беше гласът на Ронан, за първи път, откакто се бяха качили в хеликоптера, и затова всички, включително и Хелън, обърнаха глави към него. Главата му беше наклонена по начин, който по наблюденията на Ганзи подсказваше за огромна опасност. В очите му сякаш се надигнаха остриета, когато се вторачи в Блу. И попита:

— Познаваш ли Ганзи отпреди?

Ганзи си спомни как Ронан се бе облегнал на Прасето и прослушваше записа отново и отново.

Блу премина в отбранителна позиция под изпитателните им погледи. И с очевидна неохота изрече:

— Само по име.

Облакътил се върху коленете си, преплел пръстите на ръцете си, Ронан се приведе към Адам, за да се приближи към Блу Понякога можеше да бъде умопомрачително заплашителен.

— И как, ако смея да попитам, си научила името на Ганзи, преди да го познаваш лично?

Не можеше да не й се признае на Блу — не отстъпи. Ушите й бяха пламнали, но тя изрече смело:

— Първо на първо, махни се от лицето ми!

— Ами ако не го направя?

— Ронан! — намеси се Ганзи.

Ронан си седна обратно на мястото.

— Но аз бих искал да знам, все пак — продължи Ганзи. Имаше чувството, че олеква.

Блу сведе очи, придърпа няколко пласта от невъзможната си рокля в ръцете си и накрая изрече:

— Смятам, че е съвсем честно — посочи към Ронан. Изглеждаше ядосана. — Но не това е начинът да ме накарате да отговоря на какъвто и да било въпрос! Ако още веднъж той навре лицето си в моето, ще ви оставя да си търсите онова нещо сами! Аз ще… Виж сега, ще ти кажа откъде знам името ти, ако ти ми обясниш какъв е онзи знак, който си нарисувал в дневника си!

— Защо преговаряме с терористи? — обади се жлъчно Ронан.

— И откога аз съм терорист? — извиси глас Блу. — Доколкото ми е известно, аз дойдох тук, за да ви дам нещо, което вие, момчета, искахте, а сега се държите като кретени!

— Не всички — обади се Адам.

— Аз също не се държа като кретен — каза Ганзи. Чувстваше се крайно неприятно от мисълта, че тя може и да не го хареса. — Кажи ми кой е този знак, който искаш да ти обясня?

Блу протегна ръка към дневника и каза:

— Само минутка! Ще ти покажа какво имам предвид.

Ганзи й позволи отново да вземе дневника. Тя го разлисти и после го обърна, за да му покаже въпросния знак. На страницата се разказваше за артефакт, който той бе открил в Пенсилвания. Освен там, бе надраскал същия знак на още няколко места.

— Според мен това е човек, който преследва кола — заяви Ганзи.

— Не това. Това! — и тя посочи към една от другите драсканици.

— Това са лей линии.

Той протегна ръка към дневника. За един странен, свръхчувствителен миг осъзна колко строго следи тя всяко негово движение. Според него от вниманието й изобщо не убягна начинът, по който лявата му ръка се сключваше фамилиарно около кожените корици, как палецът и показалецът на дясната му ръка знаеха точно какъв натиск да окажат, за да придумат страниците да се разтворят там, където той искаше. Дневникът и Ганзи очевидно бяха стари познайници и той искаше тя да го разбере.

Това съм аз. Истинският аз.

Но нямаше желание да анализира причините за този свой импулс. Затова предпочете да се фокусира върху разлистването на дневника. Не му отне почти никакво време да открие търсената страница — карта на Съединените щати, прорязана от край до край с пресичащи се линии.

Прокара пръст по линията, който минаваше през градовете Ню Йорк и Вашингтон. Тази линия се пресичаше от втора, свързваща Бостън със Сейнт Луис. Третата минаваше хоризонтално през първите две, простирайки се от Вирджиния и Кентъки на запад. Винаги имаше нещо крайно удовлетворително в проследяването на тези линии, нещо, което извикваше в съзнанието спомени за търсачи на съкровища или детски рисунки.

— Това са трите основни линии — изрече Ганзи. — Онези, които имат значение.

— В какъв смисъл?

— Каква част от дневника си прочела?

— Ами… известна част. Доста. Всъщност по-голямата част.

Без по-нататъшен коментар той продължи:

— Онези, които имат значение във връзка с откриването на Глендоуър. Линията, която пресича Вирджиния, е същата, която ни свързва с Обединеното кралство. Великобритания.

Тя подбели очи достатъчно драматично, за да бъде забелязана само от периферното му зрение.

— Много добре знам какво означава Обединеното кралство. Държавната образователна система не е чак толкова лоша.

Ето че пак бе успял да я обиди, при това без изобщо да го съзнава. Затова веднага изрече:

— Разбира се, че не. За другите две линии съществуват много съобщения за странни явления, регистрирани по тях. От… паранормален характер. Полтъргайсти, черни кучета и други подобни.

Но в случая колебанието му се оказа излишно — Блу не му се изсмя.

— Майка ми нарисува наскоро този знак — каза. — Лей линиите. Както и Ний… една от жените в нашия дом. Но те нямат представа какво означава. Знаят само, че е много важна фигура. Точно затова исках да знам.

— А сега си ти! — подкани я Ронан.

— Ами аз… видях духа на Ганзи — отговори веднага тя. — Никога досега не бях виждала дух. По принцип не виждам подобни неща, но точно тогава видях. Попитах те за името ти и ти ми каза: „Ганзи. Това е всичко, което е“. Всъщност това е една от причините, поради която днес дойдох с вас.

Този отговор задоволи напълно Ганзи — в крайна сметка тя бе дъщеря на ясновидка, а освен това разказът й пасваше напълно на записа, който беше направил. Но въпреки това му се стори, че отговорът е само частичен.

— Къде го видя? — обади се пак Ронан.

— Докато си седях навън с една от моите полулели.

Това като че ли не задоволи напълно Ронан, защото той попита:

— А каква е другата й половина?

— За бога, Ронан! — намеси се Адам. — Достатъчно!

Настъпи един разтеглен момент на напрегната тишина, през която единственият звук, който се чуваше, бе воят на хеликоптера. Ганзи си даваше сметка, че всички чакат неговата присъда. Дали е повярвал на обяснението й, дали смята, че трябва да следват насоките й, дали й има доверие?

На записа беше нейният глас. И той като че ли нямаше голям избор. Онова, което си мислеше, но не искаше да го изрича пред Хелън, беше: Ти си прав, Ронан, нещо наистина започва. Мислеше си също така: Кажи ми какво мислиш за нея, Адам? Кажи ми защо й вярваш? Поне веднъж не ме карай да решавам сам! Защото не знам дали съм прав. Но онова, което изрече на глас, беше:

— Искам от този момент нататък всеки от вас да бъде напълно искрен с останалите. Край на игричките! И това не се отнася само до Блу. Касае всички нас!

Ронан изрече:

— Аз винаги съм прям.

Адам отговори:

— О, човече, това е най-голямата лъжа, която някога си казвал!

А Блу каза:

— Окей.

Ганзи подозираше, че нито един от тях не е напълно искрен в отговорите си, но поне им беше казал съвсем ясно какво иска от тях. Понякога единственото, на което можеше да се надява, бе да се запише, че е казал нещо.

Слушалките замлъкнаха. Адам, Блу и Ганзи се втренчиха напрегнато през прозорците. Под тях се простираше зеленина и още зеленина, всичко с размерите на играчки и чудновато от тази височина, детски конструктор, състоящ се от кадифени полета и дървета с размерите на броколи.

— Какво търсим? — обади се по едно време Хелън.

— Обичайното — отговори Ганзи.

— Какво означава „обичайното“? — попита Блу.

В повечето случаи „обичайното“ се оказваше десетки акри нищо, но Ганзи отговори:

— Понякога лей линиите са отбелязани по начини, които са видими само от въздуха. Например във Великобритания някои от леите са отбелязани с коне, издялани в склоновете на скалите.

Веднъж Малъри го беше взел със себе си в малък, двуместен самолет и му бе показал Коня Уфингтън — тристаметров кон, издялан върху един от склоновете на голям варовиков хълм в Англия. Както всичко, свързано с лей линиите, и този кон не беше… обикновен. Беше разтеглен и стилизиран, елегантен, призрачен силует, представляващ по-скоро намек за кон, отколкото истинско изображение.

— Разкажи й за Наска — промърмори Адам.

— О, вярно — кимна Ганзи.

Въпреки че Блу бе прочела голяма част от дневника, имаше още много други неща, които Ганзи не беше включил в него, а за разлика от Ронан, Адам и Ноа тя не бе живяла техния живот през последната година. И внезапно се оказа адски трудно да не се развълнува от мисълта, че трябва да й разкаже всичко. Историята винаги звучеше много по-реална, когато изложеше всички факти едновременно.

— В Перу — започна той — има стотици линии, издълбани в земята във формата на неща като птици, маймуни, хора и въображаеми същества. Те са на хиляди години, но придобиват смисъл само от въздуха. От самолет. Твърде големи са, за да бъдат разпознати от земята. Когато стоиш точно до тях, приличат просто на груби пътеки.

— А ти си ги видял лично — кимна Блу.

Когато Ганзи бе зърнал с очите си линиите Наска, масивни, странни и симетрични, бе разбрал, че няма да бъде в състояние да се откаже от търсенето си, докато не открие Оуайн Глендоуър. Първото, което го бе поразило, бяха мащабите на тези линии — десетки и стотици метри чудати рисунки насред пустинята. Прецизността им беше шокираща. Отличаваха се с математическо съвършенство, бяха безпогрешни в симетрията си. Най-силно от всичко обаче се бе оказало емоционалното им въздействие, онази загадъчна, първична болка, която отказваше да го освободи. Ганзи разбра, че не би могъл да продължи да живее, докато не узнае какво означават тези линии.

Но това беше единствената част от търсенето на Глендоуър, която той като че ли никога не бе в състояние да обясни на останалите.

— Ганзи — обади се Адам, — какво е това? Ето там!

Хеликоптерът забави скорост и четиримата пътници проточиха вратове. Вече бяха навлезли дълбоко в недрата на планината и земята се бе надигнала, за да ги посрещне. Вълна след вълна мистични зелени гори прииждаха към тях, отгоре се спускаше безбрежно тъмно море. Ала сред склоновете и долчинките се открояваше обширно, покрито със зелен килим поле, изпъстрено с бледи линии.

— Образуват ли някаква фигура? — извика Ганзи. — Хелън, спри! Спри!

— Да не си мислиш, че това е велосипед? — сряза го Хелън, но хеликоптерът престана да се движи напред.

— Вижте, вижте! — възкликна Адам. — Онова там е крило. А по-нататък има човка! Може би птица?

— Не просто птица — обади се Ронан със студен, равен глас. — Това е гарван.

Бавно, но сигурно фигурата започна да се очертава пред погледа на Ганзи, излизаща от буйно израсналата трева. Да, наистина беше птица — с леко приведена напред глава и криле, сякаш притиснати между страниците на книга, разтворени във ветрило опашни пера и стилизирани нокти на краката.

Ронан беше прав. Дори и стилизирани, куполът на главата, широката извивка на човката и бухналите пера на врата недвусмислено сочеха, че птицата е гарван.

Кожата му настръхна.

— Свали хеликоптера! — извика Ганзи.

— Нямам право да се приземявам върху частна собственост — отговори Хелън.

Той погледна умолително сестра си. Трябваше да запише координатите, които сочеше системата за глобално позициониране. Трябваше да направи снимка за архива си. Трябваше да скицира фигурата в дневника си. Но повече от всичко останало имаше нужда да докосне линиите на птицата и да ги превърне в реалност в главата си.

— Хелън, само две секунди!

Погледът, с който го дари тя в отговор, беше многозначителен от онзи тип снизходителни погледи, който би могъл да причини спорове, ако той беше по-малък и не умееше да се контролира.

— Ако собственикът на земята ме завари там и реши да повдигне обвинение, може да изгубя разрешителното си за управление! — промърмори тя.

— Две секунди, моля ти се! Нали видя? На километри оттук няма никого, няма дори къщи!

Хелън впери очи напред и изрече бавно:

— След два часа трябва да бъда при мама и татко!

— Две секунди!

Накрая тя завъртя очи и се отпусна назад в седалката си. Поклати глава и хвана лоста за управление.

— Благодаря ти, Хелън! — обади се Адам.

— Две секунди! — отговори мрачно тя. — Ако не сте готови, излитам без вас!

Хеликоптерът се приземи на петнайсет метра от сърцето на странния гарван.