Пророчеството на гарвана

Четиринайсета глава

Хелън — по-голямата сестра на Ганзи, звънна точно в момента, в който той навлизаше в черния път, водещ към дома на семейство Париш. Приемането на телефонни обаждания в Прасето открай време си бе трудна работа. Камарото беше кола с твърд волан, при това шумна като камион, а между тези две неща се намесваха цял куп други проблеми по управлението, електрическите връзки и зловещия скоростен лост. В резултат на всичко това гласът на Хелън бе едва доловим, а Ганзи едва не пропадна в близката канавка.

— Кога е рожденият ден на мама? — попита Хелън.

Ганзи едновременно се зарадва да чуе гласа на сестра си и се ядоса, че го притеснява за нещо толкова дребно. По принцип двамата със сестра му се разбираха добре — роднините на Ганзи бяха рядка и сложно устроена порода, но когато бяха един с друг, не им се налагаше да се преструват на нещо, което не са.

— Ти нали беше сватбен агент? — изтъкна Ганзи и в този момент сякаш отникъде изскочи куче, което започна бясно да лае и да се опитва да пробие със зъби гумите на камарото. — Датите не са ли по твоята част?

— Това означава, че не помниш — отговори Хелън. — И вече не съм сватбен агент. Добре де, на половин работен ден. Добре де, на пълен работен ден, но не всеки ден!

На Хелън не й бе необходимо да бъде каквото и да е. И тя нямаше професия, а хобита, които включваха живота на другите хора.

— Напротив, помня! — изтъкна назидателно Ганзи. — Десети май!

Вързаният пред първата къща в квартала помияр се разлая неудържимо. Първото куче, което се бе появило, продължи с опитите си да нападне камарото, като ръмженето му се усилваше паралелно със звука от двигателя на колата. Три деца в безръкавни ризи се бяха събрали в близкия двор и стреляха по кутии от прясно мляко с пластмасови пистолетчета. Когато го видяха, се разкрещяха дружески: „Здрасти, Холивуд!“ и насочиха игриво пистолетчетата си към гумите на камарото. После се престориха, че държат телефони до ушите си. Ганзи усети странно пробождане в гърдите при гледката на тези деца, от приятелството им на фона на мястото, където растяха, продукти на обкръжението си. Не беше много сигурен дали това бе съжаление или завист. Всичко наоколо беше покрито с прах.

Хелън попита:

— Къде си? Звучиш така, сякаш се намираш на снимачната площадка на филм на Гай Ричи.

— Отивам да видя един приятел.

— Кого — гадняра или белия боклук?

— Хелън!

— Извинявай — отвърна тя. — Исках да кажа Капитан Ледения или Момчето от караваната?

— Хелън!

Технически погледнато, Адам не живееше в каравана, тъй като всяка от къщите беше двойна каравана. Бе му разказал, че последната единична каравана била изкарана оттук преди няколко години, но го бе казал иронично, като че ли дори самият той си даваше сметка, че удвояването размера на караваните не бе променило кой знае колко начина му на живот.

— Татко ги нарича и с още по-грозни думи, ако искаш да знаеш — отбеляза сестра му. — А мама поръча да ти предам, че вчера са доставили поредната ти откачалническа ню ейдж книга. Смяташ ли да наминеш скоро насам?

— Може би — отговори Ганзи. По някакъв странен начин срещата с родителите му винаги му напомняше колко малко бе постигнал всъщност, колко много си прилича със сестра си, колко много червени вратовръзки притежава и как бавно, но сигурно се превръща във всичко онова, което Ронан се страхуваше да не стане. Спря колата пред светлосинята двойна каравана, където живееха семейство Париш. — Може би за рождения ден на мама. А сега трябва да вървя. Нещата може и да позагрубеят.

Говорителят на мобилния телефон превърна смеха на Хелън в съскащ, пронизителен звук, последван от гласа й:

— Чуй го само! Мафиот от класа! На бас, че в момента слушаш някой диск със заглавие „Звуците на престъпността“, докато обикаляш из квартала в търсене на гаджета!

— Чао, Хелън! — отсече Ганзи, изключи телефона и излезе от камарото.

Тлъсти и блестящи дървесни пчели се спуснаха към главата му, откъснати за момент от задачата си по унищожаването на стълбите. След като почука внимателно, Ганзи огледа равното, грозно поле със суха трева наоколо. Досега би трябвало да се сети, че животът по красивите места в Хенриета струва пари. Независимо колко често Адам му повтаряше, че не цени парите и ги пилее, той не бе успял да схване посланието му.

„Тук никога няма пролет“ — осъзна Ганзи и тази мисъл неочаквано го изпълни с мрак.

Вратата бе отворена от майката на Адам. Тя беше сянка на сина си — същите издължени черти, същите широко поставени очи. Но в сравнение с майката на Ганзи изглеждаше стара и съсухрена.

— Адам е отзад — изрече с кимване тя, преди гостът да бе успял да зададе какъвто и да било въпрос. Погледна го, но после отмести поглед встрани. Ганзи не спираше да се диви как реагират родителите на Адам на униформения пуловер на „Алионби“. И знаеха за него всичко, което трябваше да се знае, още преди да бе отворил уста.

— Благодаря — изломоти той, но думата изхрущя като пясък в устата му, но пък и жената вече затваряше вратата под носа му.

Откри Адам под стария навес зад къщата. Лежеше под един стар бонвил, вдигнат на рампата, почти невидим в хладните студени сенки. Под колата се подаваше празна тава за бензин и масло. Но тъй като изпод нея не се долавяше никакъв звук, Ганзи предположи, че Адам се бе напъхал тук, само за да не стои вкъщи.

— Здрасти, тигре! — подвикна Ганзи.

Адам сви колене, като че ли се канеше да се изстреля изпод колата, но не помръдна.

— Какво има? — попита с равен тон.

Ганзи знаеше какво означава това, тази неспособност на Адам да излезе веднага изпод колата. Гняв и вина стиснаха гърдите му. Най-отчайващото нещо в ситуацията, в която се намираше Адам, бе това, че Ганзи не бе в състояние да я контролира. Изобщо. Дори частица от нея. Сега той хвърли шумно една тетрадка на тезгяха до рампата и изрече:

— Това са записките от днес. Не можех да им кажа, че си болен. Имаш твърде много отсъствия за миналия месец.

— И какво им каза тогава? — достигна до него все така равният глас на Адам.

Един от инструментите под колата издаде немощен стържещ звук.

— Хайде, Париш, излизай! — подвикна Ганзи. — Стига с тези номера!

И подскочи стреснато, когато мокър кучешки нос се опря о увисналата му длан — мелезът, който така яростно бе нападнал гумите на колата му. Макар и неохотно, Ганзи почеса ушите на животното, но после отскочи, когато то погна този път краката на Адам, който най-сетне се раздвижи отдолу. Първо се появиха прокъсаните колена на работните му панталони, после избелялата му тениска с логото на „Кока-кола“, а накрая и лицето му.

Едната му буза бе червена и подпухнала като галактика, костта на носа му бе моравосиня.

Ганзи се ококори и извика:

— Тръгваш веднага с мен!

— Това само ще влоши нещата, когато се върна — промърмори Адам.

— Имам предвид завинаги! Преместваш се в Монмът! Стига толкова! Търпя достатъчно!

Адам се изправи. Кучето започна да подскача радостно в краката му, сякаш не се бе скрил просто под кола, а се бе преместил на друга планета.

— А какво ще стане, когато Глендоуър те накара да напуснеш Хенриета? — попита сконфузено той.

Ганзи не можеше да обещае, че това няма да се случи. Затова отговори:

— Ти идваш с мен!

— Идвам с теб ли? И как ще стане това? Ще изгубя всичко, което съм постигнал в „Алионби“ и ще трябва да започвам наново в друго училище!

Веднъж Адам бе казал на Ганзи: „Беднякът, превръщащ се в богаташ, е история, която никой не иска да чува, докато не приключи“. Но тя беше и история, която не можеше да приключи, при положение че Адам отново не бе успял да дойде на училище. Без прилични оценки по различните предмети не можеше да има щастлив край.

Ганзи каза:

— Не е задължително да продължиш в училище като „Алионби“. Не е задължително после да завършиш Бръшляновата лига. Има и други начини да преуспееш в този живот.

— Аз не те съдя за онова, което правиш, Ганзи! — сряза го веднага Адам.

И тук нагазиха в блатисти води, защото Ганзи знаеше, че на Адам му струваше много да разбере причините, поради които той търсеше Глендоуър. Адам имаше не една и две причини да бъде безразличен към мъглявите тревоги на приятеля си, да се пита защо вселената бе избрала именно Ганзи да се роди в семейство на богати родители, да се чуди дали в раждането му няма някаква по-велика цел. А Ганзи знаеше, че трябва да остави след себе си нещо значимо, че тъкмо заради преднината, с която се бе родил, дължи много на този свят и че ако не го направи, значи от него не става нищичко.

„Бедните са тъжни, защото са бедни — бе отбелязал замислено веднъж Адам, — но се оказва, че богатите също са тъжни, защото са богати.“

А Ронан бе добавил: „Хей, аз съм богат, обаче това изобщо не ме притеснява!“.

На глас Ганзи изрече:

— Добре тогава. Ще намерим друго добро училище. Ще играем играта. Ще ти дадем нов живот!

Адам протегна ръка покрай него, взе един парцал и започна да трие внимателно потъналите си в масло ръце.

— Но ще трябва да си намеря и работа — каза. — А това не става чак толкова лесно. Знаеш ли колко време ми трябваше, докато си намеря тези работни места, на които ходя сега?

Нямаше предвид гаража зад двойната каравана на баща си. Това бе просто досадно домашно задължение. Адам работеше на три места, най-важното от които беше фабриката за каравани в покрайнините на Хенриета.

— Бих могъл да те издържам, докато си намериш нещо.

Настъпи напрегната тишина, в която Адам продължи да търка пръстите си. Изобщо не вдигна очи към Ганзи. Бяха водили този разговор и преди, и сега, в тези няколко мига мълчание, като че ли се повториха цели дни на спорове между тях. Всеки от тях бе излагал аргументите си по въпроса толкова често, че вече нямаше нужда да ги повтаря.

За Адам успехът не значеше нищо, ако не си го извоюваше сам.

Ганзи положи огромни усилия да говори спокойно, но част от гнева му все пак се прокрадна между думите му, когато каза:

— Значи няма да си тръгнеш оттук заради гордостта си? Но той ще те убие!

— Гледал си твърде много кримисериали.

— Но съм гледал и вечерните новини, Адам! — сряза го Ганзи. — Защо не позволиш на Ронан да те научи да се биеш? Предлагал ти го е два пъти вече! И е напълно сериозен!

Адам сгъна много внимателно мазния парцал и го метна над кутия за инструменти. В гаража имаше много подобни неща. Нови лавици за инструментите, нови кутии, календари на жени по монокини, въздушни компресори и други неща, за които господин Париш бе преценил, че са по-важни от училищната униформа на сина му.

— Защото тогава той наистина ще ме убие!

— Не те разбирам.

— Има пистолет — изрече Адам.

— Боже господи! — възкликна Ганзи.

Адам постави ръка върху главата на кучето (жест, който го накара да полудее от щастие) и се приведе през оградата, за да огледа черния път. Нямаше нужда да казва на Ганзи за какво следи.

— Хайде, Адам! — не се предаваше Ганзи. — Моля те! Ще се справим!

Огромна бръчка проряза перпендикулярно челото на Адам, когато той сви вежди и се загледа напред. Но не гледаше подобието на къща пред себе си, а отвъд нея, към плоското, безкрайно поле с туфите суха трева. Толкова много неща оцеляваха тук, без да живеят истински.

— Но тогава никога няма да мога да бъда себе си — изрече накрая.

— Ако започнеш да ме издържаш, значи ще стана твой. Сега съм негов, а после ще бъда твой.

Ударът причини на Ганзи болка, много по-голяма, отколкото той би допуснал. Имаше дни, в които единственото, което му бе необходимо, бе да знае, че приятелството между него и Адам съществува на място, където парите нямат никакво значение. Всичко, което подсказваше обратното, нараняваше Ганзи много повече, отколкото би признал пред някого. Затова сега той бавно и отчетливо изрече:

— Такова ли ти е мнението за мен?

— Ганзи, ти просто не знаеш! — възкликна Адам. — Не знаеш нищо за парите, въпреки че ги имаш с купища! Нямаш представа как заради тях хората гледат на мен и на теб! Парите са единственото, което им е необходимо да знаят. И веднага ще решат, че съм любимата ти маймунка!

Аз съм единствено парите си. Те са всичко, което хората виждат у мен, даже Адам!

— И си въобразяваш, че плановете ти ще се наредят даже когато не ходиш на училище и на работа, защото позволяваш на баща си да те съдира от бой?! — не му остана длъжен Ганзи. — Значи си същият като майка си! Мислиш си, че го заслужаваш!

Без никакво предупреждение Адам плесна с ръка кутийка гвоздеи от лавицата до тях и я събори на земята. Звукът, който кутийката издаде при сблъсъка си с бетона, стресна и двамата.

Адам обърна гръб на Ганзи, кръстоса ръце пред гърди и изръмжа:

— Не се преструвай, че разбираш! И престани да идваш тук и да раздаваш правосъдие.

Ганзи осъзна, че е крайно време да се омита оттук. Да не казва нищо повече. Но на тръгване изрече:

— А ти не се преструвай, че имаш нещо, с което да се гордееш!

В мига, в който го изрече, осъзна, че не беше честно, а дори и да беше честно, не беше правилно. Но пък не съжаляваше, че го каза.

Върна се в камарото си и извади мобилния си телефон, за да се обади на Ронан, но сигналът се бе изгубил напълно, така, както често се случваше в Хенриета. Обикновено го приемаше като знак за нещо свръхестествено, което влияе на енергията из града, блокира клетъчните сигнали, а понякога дори и електричеството.

Но сега си каза, че очевидно не е в състояние да осъществи връзка с когото и да било.

Затвори очи и си представи раната по лицето на Адам, плъзналите й встрани меки краища и моравото петно върху носа му. После си представи как някой ден идва и разбира, че Адам не е тук, а в болницата, че и по-лошо, или пък че Адам е тук, но че боят бе избил от него нещо от съществена важност.

Дори само представата за това го накара да потрепери.

В този момент колата се залюля и Ганзи отвори очи. Вратата откъм седалката за пътника простена.

— Почакай, Ганзи! — извика Адам, останал без дъх. Бе се превил почти на две, за да надникне в колата. Раните му изглеждаха страховито. От тях кожата му бе станала някак си прозрачна. — Не си тръгвай така…

Поставените върху волана ръце на Ганзи се плъзнаха в скута му. Обърна се бавно към съседната врата. Това бе частта, в която Адам ще му каже да не приема казаното от него лично. Но той го чувстваше точно така, много лично.

— Просто се опитвам да ти помогна — изрече.

— Да, знам — съгласи се Адам. — Знам го много добре. Но не мога да го направя по този начин. Няма да мога да се понасям, ако постъпя така!

Ганзи не го разбираше, но все пак кимна. Искаше му се всичко да е приключило. Искаше му се да бе вчера, когато той, Ронан и Адам слушаха записа и лицето на Адам не бе понесло никакви удари. Зад Адам зърна госпожа Париш, която наблюдаваше откъм верандата.

Адам затвори за миг очи. Ганзи забеляза, че ирисите под тънката кожа на клепачите му се движат, сякаш сънуваше сън наяве.

А после, съвсем внезапно, той се плъзна в седалката за пътника до него. Устата на Ганзи се отвори, за да образува въпрос, който той все пак не зададе.

— Да тръгваме! — каза Адам. Не погледна нито веднъж към Ганзи. Майка му продължаваше да се взира от верандата, но той не погледна и нея. — По план трябваше да сме при ясновидката, нали така? Е, да изпълним този план!

— Да, ама…

— До десет трябва да съм у дома.

И едва сега погледна към Ганзи. В очите му имаше нещо жестоко и смразяващо, нещо неназовано, за което Ганзи се страхуваше, че някой ден ще го превземе напълно. Знаеше, че това е компромис, рискован дар, който той може да избере да откаже.

След известно колебание двамата удариха приятелски юмруци над скоростния лост. После Адам свали прозореца си и се хвана за покрива, като че ли имаше нужда да се държи за нещо.

Камарото потегли бавно по тесния път, но внезапно пътят му беше блокиран от синя тойота пикап, която идваше от другата страна. Адам осезаемо затаи дъх. През предното стъкло очите на Ганзи срещнаха очите на бащата на Адам. Робърт Париш беше огромен, безцветен като август, израснал сякаш от прахта, заобикаляща караваните. Очите му бяха тъмни и малки и в тях Ганзи не откри ни следа от приятеля си Адам.

Робърт Париш се изплю през прозореца си. Не отби встрани, за да ги пусне да минат. Адам бе извърнал очи настрани, към полето, но Ганзи не го направи.

— Не е необходимо да идваш — каза, просто защото трябваше да го каже.

— Идвам — гласът на Адам дойде сякаш от много далече.

Ганзи завъртя рязко волана и натисна газта. Прасето излезе бързо от пътя и вдигайки около себе си облаци прах, се втурна през плоската канавка. Сърцето му биеше лудо от напрежение и от страх, и от желание да изкрещи на бащата на Адам всичко, което мислеше за него.

Докато се връщаха на пътя от другата страна на тойотата, Ганзи усети в гърба си пронизителния поглед на Робърт Париш.

Тежестта на този поглед му се стори много по-категорично обещание за бъдещето от всичко, което би могла да му предскаже която и да е ясновидка.