Пророчеството на гарвана

Седемнайсета глава

Няколко дена по-късно Блу се събуди доста преди зазоряване.

В стаята й играеха назъбените сенки, които хвърляше лампата в коридора. Както всяка нощ от сеанса насам, в мига, в който сънят я освободи от прегръдките си, в главата й нахлуха мисли за елегантните черти на Адам и спомени за приведената глава на Ганзи. Не бе в състояние да прогони от съзнанието си този хаотичен епизод, преповтаряйки го отново и отново. Изненадващата реакция на Кала на въпроса на Ронан, тайният език между Адам и Ганзи, фактът, че Ганзи не бе просто дух от пътя на мъртвите. Ала не само момчетата бяха онези, които тревожеха мислите й, въпреки че колкото и да й бе тъжно, особено след случилото се, бе малко вероятно Адам изобщо да се обади. Не, проблемът, който я бе сграбчил в хватката си, бе преди всичко фактът, че майка й, й бе забранила да прави нещо. Това и стягаше като тясна яка.

Блу отметна завивките. Реши, че е най-добре да става.

Лелееше неохотна привързаност към чудатата архитектура на къщичката на Фокс Уей №300. Това беше от онзи тип апатична привързаност, родена по-скоро от носталгия, отколкото от някакво сериозно чувство. Но чувствата й към двора зад къщата бяха всичко друго, но не и смесени. Огромен бук с широка корона бе приютил под сянката си целия заден двор. Красивата му, абсолютно симетрична корона се простираше от едната ограда до другата толкова гъста, че обагряше и най-жаркия летен ден в тучно зелено. Само най-поройният дъжд бе в състояние да проникне между листата му. Блу пазеше торба със спомени как стои до масивния, гладък ствол на големия бук, над клоните се сипе дъжд, който съска, почуква и се разпръсква по короната, но изобщо не достига земята. Застанала под стария бук, Блу често имаше усещането, че самата тя е букът, че дъждът се сипе по нейните листа и отскача от гладката като нейната собствена кожа кора.

Сега тя въздъхна тихичко и се отправи надолу към кухнята. Бутна задната врата, а после я затвори с две ръце, много внимателно. След залез-слънце дворът се превръщаше в свят, различен от всичко останало, закътан и сумрачен. Високата дървена ограда, покрита с хаотично разпръснати стръкове орлови нокти, блокираше светлината от задните веранди на съседите, а непробиваемият балдахин на стария бук блокираше лунната светлина. Обикновено й се налагаше да изчака няколко дълги минути, преди очите й да се приспособят към този мрак, но не и тази нощ.

Тази нощ по стъблото на дървото играеше призрачна, несигурна светлинка. Блу се закова пред вратата, опитвайки се да осмисли естеството на неравномерно бликащата светлина, докато се местеше по бледата сива кора на дървото. Подпря се на стената на къщата — беше все още топла от горещината на деня — и се приведе напред. От мястото, където се намираше, успя да зърне свещ от другата страна на дървото, скътана между голите му, змиевидни корени. Треперливият пламък изчезна, удължи се, а после пак изчезна.

Блу направи крачка напред от напуканата тухлена веранда, после още една крачка, но преди да продължи, се извърна, за да провери дали някой не я наблюдава от къщата. Кой е оставил тази свещ и защо? На няколко крачки от свещта имаше друг сноп от гладки, преплитащи се корени, в които се бе събрала локвичка черна вода. Водата отразяваше колебливия пламък на свещта, сякаш под черната й повърхност гореше друга свещ.

Блу затаи дъх и направи още една крачка.

Облечена в широк пуловер и дълга, диплеща се пола, близо до свещта и локвичката сред корените бе приклекнала Нийви. С красивите си, кръстосани в скута ръце тя стоеше неподвижна като самото дърво и мрачна като небето, надвиснало над главите им.

Зърнала Нийви, Блу издиша облекчено. А после, когато вдигна очи към едва видимото лице на леля си, отново затаи дъх, като че пак се изненада от нещо.

— О! — изрече накрая. — Съжалявам. Нямах представа, че си тук.

Ала Нийви не отговори. Когато се вгледа по-отблизо, Блу видя, че очите на Нийви блуждаят. Всъщност веждите й се оказаха онези, които бяха заблудили момичето — някак си нямаха никакво изражение. Безформените вежди изглеждаха като че ли още по-празни и от очите й, чакащи запълване, образуващи две прави, неутрални линии.

Първата мисъл на Блу бе за някакъв медицински проблем — нямаше ли някакви удари с подобни симптоми? И как се наричаха? Но после си спомни за купата сок от касис на кухненската маса. Беше много по-вероятно да бе прекъснала някакъв вид медитация.

Но това не приличаше и на медитация. Приличаше на… ритуал. Нейната майка не провеждаше ритуали. Веднъж Маура се бе разкрещяла бясно на един клиент: „Аз не съм вещица!“. А друг път бе повторила същото и на Персефона, само че с дълбока тъга: „Аз не съм вещица“. Обаче Нийви очевидно бе. Блу не беше много сигурна какви са правилата в подобна ситуация.

— Кой е там? — обади се Нийви.

Но това не беше гласът на Нийви. Беше нещо много по-дълбоко и по-далечно.

По ръцете на Блу пролазиха тръпки. Някъде в дървото над тях изсъска птица. Или поне на Блу й се стори, че е птица.

— Излез на светло — каза Нийви.

Водата между корените се раздвижи — или може би беше просто подвижното отражение на самотната свещ. Оглеждайки се, Блу едва сега забеляза, че близо до дънера на дървото беше начертан пентаграм. В един от върховете му се намираше свещта, в друг — локвичката с тъмна вода. Незапалена свещ маркираше третия връх, празна купа — четвъртия. За момент Блу си помисли, че е сгрешила, че това изобщо не е звезда с пет върха. Но после разбра — петият връх беше Нийви.

— Знам, че си там — каза не-Нийви с гласа, който звучеше като мрачни места, много отдалечени от слънцето. — Надушвам те.

Нещо пропълзя много бавно по гърба на Блу и до врата й, но от вътрешната част на кожата й. Усещането за чуждо тяло беше толкова силно, че момичето се изкуши да го плесне или да го почеше.

Вече й се искаше да си влезе обратно в къщата и да се престори, че никога не е излизала, но същевременно не искаше да оставя Нийви сама, в случай че… нещо…

Блу не искаше да си го помисля, но го помисли.

Не искаше да оставя Нийви сама, в случай че нещо не я пусне.

— Тук съм — изрече на глас.

Пламъкът на свещта се издигна много, много нагоре.

Не-Нийви попита:

— Как се казваш?

На Блу й хрумна, че не би могла да бъде сигурна дали устата на Нийви се мърда, докато говори. Беше трудно да я погледне в лицето.

— Нийви — излъга Блу.

— Ела напред, за да те видя.

Да, в черната локвичка очевидно се движеше нещо. Водата отразяваше цветове, които не бяха на свещта. Те се мърдаха и движеха в модел, напълно различен от движенията на пламъка.

Блу потрепери и отвърна:

— Аз съм невидима.

— Ааааах — въздъхна не-Нийви.

— Кой си ти? — попита Блу.

Пламъкът на свещта се издигна нагоре и нагоре, изтънял до счупване. Но се протягаше не към небето, а към Блу.

— Нийви — отговори не-Нийви.

В този мрачен глас имаше нещо много хитро. Нещо знаещо и злокобно, нещо, което подтикваше Блу да погледне през рамо. Но не можеше да откъсне очи от тази свещ, защото се страхуваше, че ако се обърне, пламъкът ще я грабне.

— Къде си? — попита момичето.

— На пътя на мъртвите — изръмжа не-Нийви.

В този момент Блу осъзна, че дъхът й пред нея се събира на валма. По ръцете й пролазиха тръпки, бързи и болезнени. Под неясната светлина на свещта забеляза, че дъхът на Нийви също се вижда.

Достигнал локвичката, облакът, представляващ дъха на Нийви, се раздели, сякаш от водата се издигаше нещо физическо, за да го разкъса.

Блу се втурна напред, срита празната купа, събори незапалената свещ и започна да хвърля пръст по посока на черната локвичка.

Свещта изгасна.

Настъпи минута на непрогледен мрак. Нямаше дори звук, сякаш и дървото, и дворът вече не се намираха в градчето Хенриета. Но въпреки гробната тишина Блу не се почувства сама — а това бе ужасно чувство.

„Аз съм в прозрачен пашкул! — помисли си побесняла тя. — Аз съм в крепост! Обградена съм от стъкло. Виждам навън, но нищо от там не може да влезе вътре. Аз съм недосегаема!“ Това бяха всичките заклинания за визуализация, на които Маура я беше научила, за да се защитава от парапсихични атаки. Но дори и взети заедно, те не бяха нищо в сравнение с гласа, който бе излязъл от Нийви.

Но, от друга страна, вече нямаше нищо. Тръпките по ръцете и гърба й бяха изчезнали така, както бяха дошли. Бавно, но сигурно очите й се приспособиха към мрака (макар да й се струваше, че отнякъде в света бе започнала да се пропива светлина) и тя завари Нийви все така коленичила край локвичката тъмна вода.

— Нийви! — прошепна Блу.

Известно време не се случи нищо, но после Нийви вдигна брадичка, а след нея и ръцете си.

Моля те, бъди Нийви! Моля те, бъди Нийви!

Цялото тяло на Блу се бе стегнало, готово да побегне.

А после видя, че веждите на Нийви заемат обичайното си положение над очите й, въпреки че ръцете й все още трепереха. Блу въздъхна облекчено.

— Блу? — обади се Нийви с почти нормален глас. А после, внезапно връщаща се в съзнание, възкликна: — О, не! Нали няма да кажеш на майка си за това, а?

Блу впери ядосано очи в нея и извика:

— Точно обратното, ще й кажа! Какво беше това, би ли ми казала? Какво правеше? — сърцето й биеше като лудо и сега, когато вече бе в състояние да разсъждава нормално, си даде сметка, че е ужасѐна.

Нийви обгърна с поглед разкъсания пентаграм, съборената свещ, прекатурената купа и изрече:

— Гледах.

Спокойният й глас накара Блу да побеснее още повече.

— Това гледане го направи преди! Сега не беше същото!

— Гледах в онова пространство, което зърнах тогава. Надявах се да осъществя контакт с някого, който е там, за да разбера какво е.

Този път гласът на Блу изобщо не беше толкова уверен, колкото би й се искало, когато каза:

— То говореше! Когато пристигнах тук, ти не беше ти!

— Грешката е изцяло твоя! — отсече Нийви, леко раздразнена. — Ти усилваш всичко, до което се доближиш. Не очаквах да бъдеш тук, иначе…

Не довърши, загледана в парчето изгоряла свещ, наклонила глава настрани. Това не беше особено човешки жест и той накара Блу да си спомни отвратителния хлад, с който се бе изпълнила преди.

— Иначе какво? — поиска да знае момичето. Тя също беше малко сърдита задето изведнъж я обвиниха за случилото се преди малко.

— Какво беше това? То каза, че се намира на пътя на мъртвите! Това същото ли е като лей линия?

— Разбира се — отговори спокойно Нийви. — Хенриета се намира върху лей линия.

Това означаваше, че Ганзи е прав. Означаваше също така, че Блу е напълно наясно с точното местонахождение на лей линията, защото само преди броени дни бе зърнала духа на Ганзи да върви по нея.

— Точно затова тук е много лесно да бъдеш ясновидец — продължи Нийви. — Енергията е много силна.

— Имаш предвид енергията като… енергия? — запита Блу.

Нийви изобрази нещо с ръка, а после вдигна свещта. Обърна я надолу и стисна фитила, за да бъде сигурна, че е напълно изгаснал.

— Имам предвид енергия като твоята енергия. Която подхранва нещата. Дава им сила. Как го каза ти? Усилва звука на разговора? Точно така. Кара електрическата крушка да свети по-силно. Всичко, което има нужда от енергия, за да живее, копнее за нея, точно както те копнеят за твоята енергия.

— Какво видя? — попита Блу. — Когато…

— Гадаех по вода — довърши вместо нея Нийви, макар Блу да не беше много сигурна, че точно така би довършила изречението лично. — Там има някой, който знае името ти. Има и някой друг, който търси онова, което търсиш и ти.

— Което търся и аз ли?! — възкликна възмутено Блу.

Но тя не търсеше нищо! Освен ако Нийви не говореше за мистериозния Глендоуър. Припомни си усещането за свързаност, усещането за оплитане в тази паяжина от момчета гарвани, спящи крале и лей линии. Моментът, когато майка й, й каза да стои далече от тях.

— Да, ти много добре знаеш какво е — отговори Нийви. — Ах, да! Вече всичко започва да става доста по-ясно!

Блу си спомни за онзи протягащ се, гладен пламък на свещта, за движещите се светлини в локвичката черна вода. И някъде дълбоко в себе си почувства хлад.

— Още не си ми казала какво беше онова нещо — промърмори на леля си. — В локвата.

Нийви вдигна очи, събрала в скута си всички свои неща. Погледът й беше непробиваем, поглед, който би могъл да продължи цяла вечност.

— Това е, защото нямам никаква представа — изрече простичко.