Пророчеството на гарвана

Трийсет и втора глава

Когато Блу почука на вратата на Манифактура Монмът след края на учебния си ден, бе посрещната от Ронан.

— Ами, понеже не ме чакахте отвън… — започна тя притеснено. След всичкото това време с тях все още не бе влизала в дома им, затова се чувстваше малко като нарушител, докато седеше на разнебитената стълба. — Помислих си, че не сте тук.

— Ганзи купонясва с майка си — отговори Ронан. Вонеше на бири.

— А шибаният Ноа е мъртъв. Обаче Париш е тук.

— Ронан, пусни я! — обади се Адам и застана зад рамото на Ронан. — Здрасти, Блу! Май никога не си идвала тук горе, нали?

— Не съм. Ако трябва, аз ще…

— Не, влизай!

Настъпи лека суматоха, а после Блу влезе вътре и вратата зад нея се затвори, и двете момчета застанаха едно до друго и започнаха да следят внимателно реакцията й.

Блу огледа ококорено втория етаж. Приличаше повече на дом на луд изобретател или вманиачен учен, или на особено хаотичен изследовател — след като вече се бе запознала с Ганзи, нещо й подсказваше, че той е всички тези неща едновременно.

— Какво има на долния етаж? — попита.

— Прах — отговори Адам. И дискретно помести с крак чифт мръсни дънки все още с боксерките в тях далече от погледа на момичето. — И бетон. И още прах. И мръсотия.

— А също така — обади се Ронан, насочвайки се към две врати и другия край на огромното помещение, — много прах.

За момент двете момчета проточиха вратове, оглеждайки обширното пространство пред себе си, като че ли те също го виждаха за първи път. Залата, обагрена в червено от следобедното слънце нахлуващо през десетките парчета стъкло на прозорците, беше красива и разхвърляна. На Блу й напомняше за усещането, което я бе споходило, когато за първи път бе зърнала дневника на Ганзи.

И за първи път от много дни насам се замисли за видението и за пръстите му върху лицето й.

Блу, целуни ме!

За половин дихание тя затвори очи, за да сложи в ред мислите си.

— Трябва да нахраня Резачка — каза Ронан — изречение, което прозвуча напълно безсмислено на Блу. После изчезна в един от миниатюрните офиси и трясна вратата след себе си. От стаята му се понесе нечовешки, грачещ писък, който Адам предпочете да не коментира.

— Днес очевидно няма да правим нищо — каза той. — Не искаш ли да поседнеш?

Блу се огледа за някакво канапе. Би било по-лесно да се поседне, ако имаше канапе. Обаче имаше само едно неоправено легло в средата на залата, много скъп на вид кожен фотьойл (от онзи вид с блестящите медни болтове, които придържат кожата), поставен пред един от високите от пода до тавана прозорци, и офис стол, по който бяха пръснати някакви листи. Никакво канапе.

— Ноа да не би…

Адам поклати глава.

Блу въздъхна. Може би Адам беше прав за трупа на Ноа. Може би преместването му от лей линията го бе лишило от енергията му като дух.

— Той тук ли е? — попита тя.

— Имам чувството, че е тук, но не съм сигурен.

Блу се обърна към въздуха в стаята и изрече:

— Можеш да използваш моята енергия, Ноа, ако имаш нужда от нея.

— Много храбро от твоя страна — отбеляза Адам със загадъчно изражение.

Но тя не мислеше така. Ако това бе нещо, за което трябваше да проявява храброст, майка й със сигурност не би я влачила със себе си на църковното наблюдение.

— Обичам да бъда полезна — изрече. — Значи и ти живееш тук, така ли?

Адам поклати глава, загледан неопределено в града, разстилащ се от другата страна на прозорците. После отговори:

— Ганзи много би искал да е така. Обича всички негови неща да бъдат на едно място — в гласа му се усети горчивина. След кратка пауза добави: — Не трябва да говоря такива неща. Той не ми мисли лошото. А ние… това тук… този дом е на Ганзи. Всичко в него е на Ганзи. Аз имам нужда да се чувствам равен на него, а тук не мога да бъда такъв.

— Ти къде живееш? — попита тя.

Той стисна устни и промърмори:

— В дом, създаден за напускане.

— Това не е никакъв отговор.

— И домът не е никакъв дом.

— Би било ужасно да живееш тук, така ли? — възкликна тя и вдигна глава, за да огледа тавана, извисяващ се високо над нея. Всичко наоколо миришеше на прах, но в добрия смисъл на думата така, както миришеше в библиотека или музей.

— Точно така — отговори Адам. — Когато заживея сам, ще бъде и място, което сам съм създал.

— И затова учиш в „Алионби“.

— И затова уча в „Алионби“ — потвърди той и я погледна в очите.

— Въпреки че не си богат.

Той се поколеба какво да каже.

— Адам, на мен не ми пука! — извика тя. Реално погледнато, това не беше най-съчувственото изявление, което някога бе изричала, но й се бе сторило съчувствено, когато го изричаше. — Знам, че на повечето хора им пука, но на мен не! — добави.

Той се смръщи лекичко, а после сведе незабележимо глава и кимна.

— Въпреки че не съм богат.

— Така и така сме го ударили на признания — отбеляза Блу, — позволи ми и аз да ти кажа нещо: аз също не съм богата!

Адам се изсмя с глас. И тя установи, че е започнала да харесва този негов смях, който изригваше внезапно от него и всеки път като че ли го изненадваше. И малко се уплаши от осъзнаването, че е започнала да харесва този смях.

— Ох, добре! — кимна накрая той и си пое дълбоко дъх. — Хайде, ела да ти покажа нещо! Ще ти хареса.

Подът под него изскърца, когато я поведе покрай бюрото към прозорците в другия край. Блу усети, че от височините тук главата й започва да се замайва — тези масивни стари фабрични прозорци започваха само на няколко сантиметра над старите широки дъски, а първият етаж на сградата бе много по-висок от първия етаж на нейната къща. Адам приклекна и започна да рови сред купищата кашони, складирани край прозорците.

Накрая примъкна един от кашоните към себе си и направи знак на Блу да седне до него. Тя седна. Адам се отпусна върху коленете си, притиснал единия си крак до нейния. Не я гледаше, но нещо в позата му подсказваше, че е изпълнен изцяло от присъствието й и преглътна.

— Това са някои от нещата, които е открил Ганзи — поясни той. — Неща, които не са достатъчно готини за музеите, неща, за които не са успели да докажат, че са стари, или пък неща, с които той просто не е искал да се разделя.

— Всичките в този кашон? — слиса се Блу.

— Всичките във всички кашони. Този е кашонът от Вирджиния — поясни и го наклони. Част от съдържанието на кашона се изсипа между тях, придружено от голямо количество пръст.

— Кашонът от Вирджиния, значи. А откъде са останалите?

— Има всякакви — отговори той с игрива, момчешка усмивка. — От Уелс, от Перу, от Австралия, от щата Монтана и какви ли не още странни места.

Блу извади от купчината пръчка, единият край на която бе разделен на две, и попита:

— Това да не би да е поредната върбова пръчка?

Въпреки че лично тя никога не бе използвала такава, знаеше, че някои ясновидци ги използват като средство за фокусиране на интуицията си и за да ги водят към изгубени предмети, мъртви тела или скрити подземни извори. Нещо като нискотехнологична версия на модерния уред за електромагнитни вълни на Ганзи.

— Сигурно. Макар че би могло да бъде и най-обикновена пръчка — отговори Адам и й показа стара римска монета. Тя я взе и я използва, за да изстърже част от пръстта, полепнала върху миниатюрна скулпторка на куче. На кучето му липсваше заден крак — назъбената рана разкриваше камък, който бе много по-лек дори от пласта мръсотия по повърхността.

— Изглежда малко гладно — отбеляза тя. Стилизираната кучешка скулптура й напомни за гарвана, издълбан в склона на хълма — приведена глава, издължено тяло.

Адам вдигна един камък с дупка по средата и я погледна през него. Диаметърът на камъка скриваше напълно последните остатъци от синините по лицето му.

Блу взе подобен камък и го погледна през подобната дупка. Едната половина на лицето му беше обагрена в червено от следобедните лъчи на слънцето.

— Защо тези камъни са в кутията? — попита накрая.

— Пробити са от вода — обясни Адам. — От морска вода. Но Ганзи ги е намерил в планината. Доколкото си спомням, казвал ми е, че тези камъни съвпадали с някакви други камъни, които бил открил в Обединеното кралство.

Все така продължаваше да я гледа през дупката на камъка странен монокъл с още по-странни образувания. Тя видя как гръклянът му се раздвижва, а после той протегна ръка и докосна лицето й.

— Много си хубава! — прошепна.

— Това е от камъка — побърза да отговори тя. Кожата й започна да се затопля — върховете на пръстите му докосваха крайчетата на устните й. — Много е ласкателен за лицето.

Адам измъкна нежно камъка от ръката й и го постави на пода между тях. После прокара пръсти през един от кичурите, обрамчващ бузата й.

— Майка ми някога казваше: „Не хвърляй комплименти на вятъра, ако усилието ти струва твърде много“ — изражението му стана много сериозно. — А този комплимент не ми струва нищо, Блу.

Блу започна да дърпа лекичко ръба на роклята си, но не свали поглед от него.

— Не знам какво да кажа, когато изричаш подобни неща — смотолеви.

— Ако искаш да продължа да ги казвам, просто кажи! — прошепна той.

Тя се разкъсваше между желанието да го окуражи и страха до къде би могло да доведе всичко това.

— Харесва ми, когато говориш такива неща — промълви.

— Но какво? — погледна я Адам.

— Не съм казвала „но“.

— Не си, но го усетих.

Тя впи очи в лицето му — крехко и толкова особено с тези синини. Най-лесното бе да го определи като свенлив или неуверен, но всъщност той не бе нито едно от тези неща. Свенлив и неуверен беше по-скоро Ноа. А Адам беше просто затворен. Мълчеше не от притеснение, а защото наблюдаваше нещата около себе си.

Но макар да знаеше всички тези неща за него, тя пак не можеше да си отговори на следния въпрос: трябва ли да му каже за онова, което й беше предречено? За опасността, която носи нейната целувка? С Ганзи беше толкова лесно, но може би защото нямаше особено значение. Последното, което искаше, бе да подплашва Адам с фраза от рода на „голяма любов“, при това броени дни, след като двамата се бяха запознали. Но, от друга страна, ако не кажеше нищо, съществуваше огромна вероятност той да си открадне целувка и тогава и двамата да загазят. Много.

— Харесва ми, когато говориш такива неща, но… се опасявам, че ще ме целунеш — призна си накрая тя. Целта вече изглеждаше достатъчно недостижима, за да поема по този път. И когато той не каза нищо, тя побърза да поясни: — Познаваме се съвсем отскоро. А аз…, аз съм много малка!

Някъде към средата на изречението изгуби смелостта си да му разкаже за пророчеството, но и не беше много сигурна каква част от нея бе решила, че е по-добре да изтърси подобна глупост. Много съм малка. Потрепна.

— Това звучи… — Адам не довърши, търсейки подходящата дума. — Много разумно.

Същото прилагателно, с което Нийви бе определила Блу още в началото на познанството им. Значи тя действително беше разумна. Което беше обезпокоително. Беше положила толкова големи усилия да изглежда колкото е възможно по-ексцентрична, а ето че когато се стигнеше до най-главното, се оказваше разумна.

Двамата вдигнаха едновременно глави, дочули стъпки, приближаващи към тях. Беше Ронан, който държеше нещо между сгъвката на ръката си. Отпусна се внимателно на пода до Адам, кръстоса крака и въздъхна тежко, сякаш е бил част от разговора им до този момент и това го е уморило. Блу бе едновременно облекчена и разочарована от присъствието му, което практически слагаше край на всякакви разговори за целувки.

— Искаш ли да я подържиш? — предложи той на Блу.

И едва тогава Блу разбра, че нещото, което Ронан държеше толкова внимателно, е живо. За един кратък миг тя не бе в състояние да стори нищо друго, освен да се замисли върху иронията на факта, че едно от момчетата гарвани действително притежава гарван. Към края на размислите й обаче стана ясно, че Ронан бе възприел мълчанието й като нежелание.

— Но какво правиш? — възкликна тя, когато той отдръпна ръката си. — Искам да я подържа!

Не беше много сигурна какво точно правеше — гарванът не беше традиционният домашен любимец — но това все пак беше въпрос ни принципи. И тя за пореден път си даде сметка, че се опитва да впечатли Ронан само защото него трудно нещо го впечатляваше, но после се успокои с мисълта, че всъщност единственото, което прави в търсене на одобрението му, бе да подържи една малка птичка. Ронан прехвърли внимателно гарванчето в свитите й шепи. Птичето се оказа леко като перце, там, където ръцете на Ронан го бяха държали, кожата и перата му бяха влажни. Гарванчето вдигна огромната си човка и изтрака срещу Блу, а после срещу Адам.

— Как се казва? — попита тя. Близостта на това същество се оказа едновременно плашеща и прекрасна — дребна частица крехък живот, чието сърце биеше като полудяло в ръцете на Блу.

— Резачка — отговори Адам със смразяващ глас.

Гарванчето разтвори широко човката си и изграчи още по-силно и отпреди.

— Очевидно иска да се върне в теб — отбеляза Блу нещо, което беше точно така. Ронан пое птицата и погали нежно перата на главата й.

— Приличаш на суперзлодей с любимия си помощник — промърмори Адам.

Усмивката на Ронан раздели лицето му на две, но иначе Блу никога не го беше виждала толкова мил и щастлив, като че ли гарванчето в ръцете му беше неговото сърце, най-сетне оголено пред света.

В този момент всички чуха как в другия край на огромната зала се отваря врата. Адам и Блу се спогледаха. Ронан сведе леко глава сякаш очакваше удар.

Никой не каза нищо, докато Ноа се настаняваше на празното място между Ронан и Блу. Изглеждаше така, както го помнеше Блу — прегърбени рамене и ръце, които не можеха да си намерят място. Вездесъщото петно върху лицето му бе очевидно мястото, където бузата му е била размазана от удара. Колкото по-дълго се взираше в него, толкова по-уверена ставаше, че вижда едновременно и мъртвото, и живото му тяло. Петното бе начинът, по който нейният мозък се справяше с фактите.

Пръв се обади Адам.

— Ноа! — възкликна и вдигна юмрук.

След кратка пауза Ноа го поздрави с традиционното за тяхната група докосване на юмруци. А после потри тила си и промърмори:

— Вече се чувствам по-добре.

Каза го така, сякаш през цялото това време е бил болен, а не мъртъв. Предметите от кашона все така лежаха на пода между тях и той започна да ги разглежда. Вдигна нещо, което приличаше на гравирана кост — вероятно някога фигурата е била по-голяма и ясна, но сега единственото, което беше останало от нея, бе нещо, което приличаше на ръб на акантов лист и може би някакъв надпис. Ноа вдигна костта и я постави на гърдите си като амулет. Не поглеждаше нито едно от двете момчета, но коляното му докосваше коляното на Блу.

— Искам да знаете — отбеляза той, притискайки гравираната кост срещу адамовата си ябълка, като че ли се опитваше да помогне на думите да излязат, — че аз бях… повече… когато бях жив.

Адам задъвка устни, обмисляйки отговор на това изявление. Но Блу смяташе, че разбира отлично какво има предвид той. Приликата на Ноа с лицето с крива усмивка от шофьорската книжка, която Ганзи беше открил, можеше да се сравни с приликата на фотокопие с оригинала на картина. За нея бе невъзможно да си представи точно Ноа, когото познаваше сега, да кара онзи натруфен мустанг.

— И така си напълно достатъчен — промълви тя. — Липсваше ми!

С изнурена усмивка Ноа протегна ръка и потупа леко косата на Блу, точно както правеше и преди. Тя едва усети пръстите му.

— Хей, човече! — обади се Ронан. — И всичките тези пъти, когато отказваше да водиш записки заради мен, защото казваше, че трябвало лично да влизам в час! А то, ти самият никога не си влизал в час!

— Но някога си влизал в час, нали, Ноа? — намеси се Блу, спомняйки си за емблемата на „Алионби“, която бяха открили между костите му. — Ти си бил ученик на „Алионби“!

— Съм! — натърти Ноа.

— Бил си! — поправи го Ронан. — Вече не ходиш на училище.

— Ти също — контрира го Ноа.

— И съвсем скоро и за него ще говорим в минало време — допълни със саркастична усмивка Адам.

— Окей, окей! — изкрещя Блу и размаха ръце във въздуха. Започваше да се изпълва с невероятен студ, защото Ноа черпеше мощно от енергията й. Последното нещо, което й трябваше сега, бе да допусне да бъде изцедена напълно, точно както стана в двора на църквата. — От полицията казват, че от седем години си обявен за изчезнал. Това според теб нормално ли е?

— Ама аз не… не мога… — запримигва срещу нея Ноа, блед и разстроен.

Блу протегна ръка и отсече:

— Хвани я! Когато присъствам на сеансите на майка ми и тя има нужда от по-силна концентрация, хваща ръката ми. Ето, може би това ще помогне!

Макар и колебливо, Ноа докосна ръката й. Когато постави длан върху нейната, тя бе разтърсена от студа, който се излъчваше от него. И това не беше някакъв си обикновен студ, а друг, празен студ, кожа без пулс.

Ноа, моля те, не умирай наистина!

Той си пое дълбоко дъх и с въздишка изрече:

— Божичко!

Гласът му вече звучеше по-различно отпреди. Сега вече приличаше много повече на онзи Ноа, когото тя познаваше, онзи Ноа, който безпроблемно минаваше за един от тях. Блу осъзна, че не само тя забелязва промяната, защото Адам и Ронан се спогледаха многозначително.

Тя видя как гърдите му се повдигат, а после спадат, как дишането му става все по-равномерно. Интересното бе, че преди изобщо не бе обръщала внимание дали той диша или не.

Ноа стисна очи. Все още държеше гравираната кост в ръката си отпуснал юмрук върху топсайдерите си.

— Спомням си оценките си, датите, на които бяха получени преди седем години.

Значи от полицията бяха прави. Седем години. Сега разговаряха с момче, което от седем години беше мъртво.

— Същата година, през която Ганзи е бил ужилен от стършели — прошепна Адам. А после допълни: — „Ще живееш заради Оуайн Глендур. Някой друг по лей линията умира, макар че не би трябвало да умира, и затова ти ще живееш, макар че не би трябвало да живееш.“

— Съвпадение — каза Ронан. Защото не беше.

Очите на Ноа продължаваха да стоят затворени.

— Това трябваше да направи нещо на лей линията. Не си спомням какво каза той, че трябвало да стане.

— Да я пробуди? — предположи Адам.

Ноа кимна, все така стиснал клепки. Ръката на Блу вече беше студена като лед, напълно безчувствена.

— Да, това — изрече. — Но на мен ми беше все едно. Винаги той ръководеше нещата, а аз просто му угаждах, защото ми предоставяше някакво занимание. Нямах представа, че той ще…

— Това е ритуалът, за който говореше Ганзи — поясни Адам на Ронан. — Значи някой все пак го е пробвал. Чрез жертвоприношение като символичен начин за осъществяване на връзка с лей линията. И жертвеният агнец си бил ти, нали така, Ноа? Някой те е убил, за да те жертва за тази цел?

— Лицето ми — промълви Ноа, извърна глава и отпусна разбитата си буза върху рамото си. — Не си спомням кога престанах да бъда жив.

Блу потрепери. Късната следобедна светлина, която къпеше помещението и пода, бе пролетна, но костите й я усещаха като зимна.

— Но не се е получило — отбеляза Ронан.

— Почти пробудих Кабесуотър — прошепна Ноа. — Бяхме много близо до тази цел. Не е било напразно. Но се радвам, че той така и не го разбра. Той не знае. Той не знае къде е!

Блу потрепери несъзнателно както заради студената ръка на Ноа в нейната ръка, така и от ужаса на тази история. Запита се дали така се чувстват майка й, лелите й и приятелките на майка й, когато гледат на някого или провеждат сеанс.

Дали държат ръцете на мъртъвци?

Досега беше смятала, че да бъдеш мъртъв е нещо по-постоянно или най-малкото — нещо доста по-безсъмнено не живо. Ала Ноа изглеждаше неспособен да бъде нито едно от двете.

Ронан отсече:

— Окей, стига игрички! Ноа, кой го направи? — Ръката на Ноа в ръката на Блу потрепна. — Говоря ти сериозно, човече! Изплюй камъчето! Не те моля да ми водиш записки в училище, нали така? Питам те само кой ти размаза главата?!

Изречено от Ронан, това прозвуча като справедлив гняв и въпрос на чест, която беше засегната, но в справедливия гняв като че ли беше включен и Ноа, като че ли тези думи превръщаха по някакъв начин и него в отговорен за случилото се.

— Ние бяхме приятели — прошепна Ноа и в гласа му се усети огромно унижение.

— Един приятел никога не би те убил! — разпени се Адам, изненадващо по-яростен, отколкото бе до този момент.

— Вие не разбирате — прошепна Ноа. Блу се изплаши, че той ще изчезне отново. Беше й ясно, че за него това бе тайна, която бе пазил в себе си седем години, и все още нямаше сили да я сподели с когото и да било. — Той не беше на себе си. Беше изгубил всичко. Ако мислеше трезво, надали щеше да… той не искаше да… ние бяхме приятели като… вие страхувате ли се от Ганзи?

Момчетата не отговориха. Не беше и необходимо. Каквото и да представляваше Ганзи за тях, то беше бронирано. Необяснимо за себе си обаче, Блу отново забеляза как по лицето на Адам преминава сянка на срам. Каквото и да се бе случило между тях в онова негово видение, то очевидно продължаваше да го тревожи.

— Хайде, Ноа! Кажи му името! — това беше Ронан. Вирнал глава, нащрек като своя гарван. — Кой те уби?

Ноа вдигна глава и отвори очи. Издърпа бавно ръката си от ръката на Блу и я сложи в скута си. Около тях сякаш се възцари мраз. Гарванчето се сгуши плътно в скута на Ронан и той покри нежно главата му с ръка, за да го защити.

Ноа изрече:

— Вие вече знаете!