Пророчеството на гарвана

Дванайсета глава

Тази сутрин Адам не го чакаше край редицата пощенски кутии, както обикновено.

Когато Ганзи бе дошъл за първи път да вземе Адам, бе подминал входа към неговия квартал. Или по-точно го бе използвал като място, където да обърне, за да се върне там, откъдето бе дошъл. Въпросният път представляваше два черни коловоза насред полето — дори алея бе твърде изискана дума за този път — и на пръв поглед бе невъзможно да предположиш, че той води към една, а какво остава — повече къщи. А след като накрая Ганзи бе открил къщата, бе станало още по-зле. Зървайки униформения пуловер на Ганзи, бащата на Адам бе извадил пушката си и бе започнал да стреля по колата. После седмици наред Ронан бе наричал Ганзи „М.Б.Г.“, което в превод щеше да рече „Мекушав Богат Глупак“.

Оттогава насам Адам чакаше Ганзи там, където свършваше асфалтът.

Не и днес. Днес нямаше никого край редицата пощенски кутии. Имаше само празно пространство, при това в изобилие. Тази част от долината бе безкрайно плоска в сравнение с останалите квартали на Хенриета и това поле някак си беше винаги с няколко степени по-сухо и по-безцветно от останалата част от долината, сякаш го избягваха не само главните пътища, но и дъждовете. Дори и в осем сутринта тук не се виждаше нито една сянка.

Ганзи се вторачи в така наречената алея с двата кални коловоза и пробва домашния телефон на приятеля си. Никой не вдигна. Часовникът му подсказваше, че разполага с осемнайсет минути да вземе петнайсетминутното разстояние с кола до училище.

Зачака. Двигателят на Прасето го подхвърляше напред-назад, докато стоеше на едно място, лостът на ръчната скорост подрънкваше. Краката на Ганзи започнаха да се пекат от близостта до V-образното осемцилиндрово чудовище. Цялото купе на шевролета „Камаро“ се изпълни с миризма на бензин.

Той звънна в Манифактура Монмът. Обади се Ноа, но звучеше така, сякаш го бе събудил.

— Ноа! — извика високо Ганзи, за да надвика двигателя на колата си. В крайна сметка Ноа му бе позволил да забрави дневника си снощи в ресторанта и липсата му се оказала изненадващо притеснителна. — Помниш ли Адам да ти е казвал, че днес след училище е на работа?

В дните, в които ходеше на работа, Адам отиваше на училище с велосипеда си, за да може после да се върне с него.

Ноа изсумтя отрицателно.

Шестнайсет минути до първия час.

— Обади ми се, ако ти звънне — каза Ганзи.

— Няма да бъда тук — отговори Ноа. — И без това вече почти съм излязъл.

Ганзи затвори и макар да знаеше, че няма смисъл, пак пробва домашния телефон на Адам. Майка му нямаше как да не си е вкъщи, но очевидно бе решила да не вдига, а Ганзи нямаше никакво време да ходи до къщата, за да проверява.

Би могъл да пропусне първия час.

Захвърли телефона на седалката до себе си и промърмори:

— Хайде де, Адам!

От всички училища, в които бе учил — а той бе сменил доста училища през последните четири години — академия „Алионби“ се бе оказала любимата на баща му, което щеше да рече, че нейните ученици имаха най-големи шансове да се озоват в Бръшляновата лига. Или в Сената. Което щеше да рече също така, че това беше и най-трудното училище, в което Ганзи бе учил. Преди да пристигне в Хенриета, бе превърнал търсенето на Глендоуър в своя основна дейност, а ученето — в странична, между другото. Той бе достатъчно умен и ако не в нещо друго, поне в ученето го биваше много, така че досега изобщо не му бе проблем да пропуска часове и да оставя домашните в дъното на графика си за деня. Но се оказа, че в „Алионби“ няма средни оценки. Паднеш ли под оценка 5, излиташ. А Дик Ганзи II бе дал на сина си да разбере, че ако го изритат от такова елитно частно училище, ще бъде зачеркнат от неговото завещание.

Иначе го бе казал любезно, докато похапваха фетучини.

Затова Ганзи не можеше да си позволи да пропуска часове. Не и след като вчера бе пропуснал целия учебен ден. Нещата се свеждаха до това. А сега му оставаха четиринайсет минути да вземе петнайсетминутния път с кола до училище, а Адам не се появяваше.

Усети как от дробовете му изпълзява старият страх.

Не се паникьосвай! Ето че снощи сгреши за Ронан. Трябва да сложиш точка на тези страхове! Смъртта не е толкова близо, колкото си мислиш!

Почти отчаян, Ганзи пробва домашния телефон на Адам още веднъж. Нищо. Трябваше да тръгва. Адам навярно бе взел колелото си, сигурно след училище трябваше да ходи на работа, може да е имал някакви други поръчки и просто да е забравил да му каже. Калните коловози, наречени алея, бяха все така пусти.

Хайде, Адам!

Ганзи изтри потни длани в панталоните си, сложи обратно ръце на волана и се насочи към училище.

Ганзи не можа да разбере дали Адам бе успял да пристигне навреме в училище чак до третия час, когато и двамата имаха латински. Колкото и необяснимо да бе на пръв поглед, това бе единственият час, който Ронан никога не пропускаше. Ронан беше първенецът на класа по латински. Учеше го безрадостно, но неумолимо, сякаш животът му зависеше от това. Непосредствено след него идваше Адам, отличникът на „Алионби“, иначе начело по всички останали учебни предмети. Подобно на Ронан, Адам също учеше неумолимо, но защото неговият бъдещ живот наистина зависеше от това.

Ганзи от своя страна предпочиташе френския. Често се шегуваше с Хелън, че няма никакъв смисъл да учиш език, който не би могъл да се използва за превеждане на меню, но истината бе, че френският му бе по-лесен за учене, а и майка му говореше малко френски. Първоначално се бе примирил, че ще запише и латински, за да превежда историческите текстове за Глендоуър, но лекотата, с която Ронан владееше латинския, направи напъните на Ганзи да учи този труден език напълно излишни.

Часовете по латински се провеждаха в Бордън Хауз — малка постройка в другия край на района на „Алионби“, доста отдалечена от Уелч Хол — основната академична сграда. Докато Ганзи вървеше бързо през зелената морава, отнякъде се появи Ронан и едва не го събори. Изглеждаше така, сякаш не бе спал дни наред.

— Къде е Париш? — изсъска Ронан.

— Днес не дойде с мен — отговори Ганзи и се отчая още повече. Вторият час на Ронан и Ганзи беше общ. — Още ли не си го виждал?

— Не беше в час.

Някой удари Ганзи между плешките и извика: „Здрасти, човече!“, докато минаваха. Ганзи унило го поздрави, вдигайки три пръста — знака на отбора по гребане.

— Търсих го няколко пъти на домашния — изрече.

— Да-а — кимна дълбокомислено Ронан. — Откога разправям, че Беднякът има нужда от мобилен.

Преди няколко месеца Ганзи бе предложил на Адам да му купи мобилен телефон, но така си бе навлякъл най-продължителния конфликт, който някога бяха имали, плюс седмица грозно мълчание, което бе приключило едва когато Ронан бе направил нещо по-обидно и от това.

— Линч!

Ганзи погледна по посока на гласа. Ронан не се обърна. Собственикът на гласа беше преполовил пътя през моравата, но беше трудно да бъде разпознат от такова разстояние в униформата на „Алионби“, която уеднаквяваше всички.

— Линч! — достигна отново до тях гласът. — Да ти го начукам!

Ронан продължаваше да върви. Само оправи дръжката на училищната си чанта, метната през рамо, и продължи да крачи през тревата.

— Каква е тази работа? — попита Ганзи.

— Някои хора не приемат загубата много добре — отговори Ронан.

— Това да не е Кавински? Само не ми казвай, че пак се състезаваш!

— Тогава не ме питай.

Ганзи се замисли дали не би могъл да наложи вечерен час на приятеля си. Или да се откаже от гребането, за да прекарва с него повече време в петък вечер — знаеше, че именно тогава Ронан си навличаше неприятности с неговото беемве. Или да убеди Ронан да…

Ронан оправи пак дръжката на чантата си и този път Ганзи се загледа в нея по-внимателно. Чантата, към която принадлежеше тази дръжка, беше видимо по-голяма от обичайната чанта на Ронан, а освен това той я държеше много внимателно, като че ли се страхуваше да не се разлее.

— Защо носиш такава чанта? — попита Ганзи. — Божичко, да не би да носиш вътре онова птиче, а?

— Тя трябва да бъде хранена на два часа.

— Откъде знаеш?

— От интернет, разбира се, откъде другаде! — отсече Ронан и отвори вратата на Бордън Хауз. Всички подове в тази сграда бяха покрити с тъмносин мокет.

— Ако те хванат с това нещо… — започна Ганзи, но не успя да измисли подходяща заплаха. Какво беше наказанието за нелегално внасяне на живи птици в час? Като че ли в историята на академията нямаше подобен прецедент. Затова завърши: — Ако това нещо умре в чантата ти, ти забранявам да го изхвърляш в класната стая!

— Тя! — поправи го Ронан. — Това нещо е тя!

— Ще ти повярвам, ако имаше някакви ясно различими полови характеристики. И да гледа да няма птичи грип или нещо подобно! — тросна му се ядосано Ганзи. Но не мислеше за гарвана на приятеля си. Мислеше за Адам, който не беше на училище.

Ронан и Ганзи заеха обичайните си места на последната маса в стаята с тъмносин мокет. В предната част на стаята Барингтън Уелк пишеше глаголи на черната дъска.

В мига, в който двамата бяха влезли, Уелк бе спрял по средата на поредната дума. Макар да нямаше никаква логическа причина да смята, че Уелк проявява някакъв интерес към разговора им, Ганзи се изпълни с неясното предчувствие, че вдигнатият от дъската тебешир в ръката на Уелк е заради тях, че учителят по латински е спрял да пише, само за да ги подслуша. Очевидно подозренията на Адам бяха започнали да завладяват и него.

Ронан улови погледа на учителя и го задържа по крайно нелюбезен начин. Въпреки интереса си към предмета му Ронан бе обявил Уелк за социално непохватно лайно още в началото на учебната година, а по-късно бе пояснил, че не го харесва. Презрението на Ронан към цялото човечество правеше преценката му за хората не особено обоснована, но в случая Ганзи нямаше как да не се съгласи, че в този Уелк действително има нещо притеснително. Няколко пъти той се бе опитвал да поговори с учителя за римската история, отлично съзнавайки ефекта, който подобен ентусиазиран академичен разговор би имал върху бъдещите му оценки, ала Уелк се бе оказал твърде млад, за да бъде наставник, и твърде стар, за да бъде приятел, така че Ганзи не бе успял да намери допирни точки с него.

Ронан продължаваше да се взира в Уелк. Много го биваше да впива очи в хората. В погледа му имаше нещо, което сякаш отнемаше от енергията на другия човек.

Учителят по латински неловко отмести поглед от тях. След като се справи с любопитството на Уелк, Ронан попита:

— Какво смяташ да правиш по проблема с Париш?

— Може би просто трябва да отида до тях след училище. Какво мислиш?

— Сигурно е болен.

Двамата се спогледаха. И Ганзи си каза: „Ето че вече му търсим извинения“.

Ронан отново надникна в чантата си. В мрака Ганзи успя да зърне само човката на гарванчето. В обичайния случай той би продължил да размишлява върху странното намиране точно на гарван, но сега, при отсъствието на Адам, това търсене вече не му се струваше толкова магическо. Приличаше му по-скоро на години, изгубени в опити за напасване на случайности. И какво бе постигнал накрая? Бе успял да изтъче едно странно платно — твърде тежко за носене, но и твърде леко, за да има някаква полза от него.

— Господин Ганзи, господин Линч?

Барингтън Уелк бе успял да се материализира внезапно и неочаквано до масата им. Двете момчета го погледнаха едновременно — Ганзи учтиво, Ронан враждебно.

— Днес сте с особено голяма чанта, господин Линч — отбеляза Уелк.

— Нали знаете какво казват за мъжете с големи чанти? — отговори Ронан. — Ostendes tuum et ostendam metis.

Ганзи нямаше абсолютно никаква представа какво каза Ронан току-що, но нещо в самодоволната му усмивка му подсказа, че надали ще да е било особено любезно.

Изражението на Уелк потвърди подозренията му, но учителят само почука по масата на Ронан с кокалчетата на пръстите си и се оттегли.

— Да говориш гадости на латински не е път към шестицата — отбеляза Ганзи.

— Миналата година беше! — отговори Ронан с най-хрисимата физиономия на света.

В предната част на стаята Уелк започна часа си.

Адам така и не се появи.