Пророчеството на гарвана

Двайсет и девета глава

В осма вечерта Ганзи се обади на Адам във фабриката за каравани.

— Идвам да те взема! — отсече и затвори.

Не каза, че е много важно, но тъй като за първи път молеше Адам да си тръгне по-рано от работа, трябва да беше важно.

Докато се обади и излезе на паркинга, камарото вече го чакаше. Неравномерното бръмчене на двигателя огласяваше пустошта. Адам влезе в колата.

— Ще ти обясня, когато стигнем — заяви все така лаконично Ганзи.

Включи на скорост и скочи толкова силно върху газта, че задните гуми на камарото изпищяха върху асфалта, докато потегляха. От изражението на приятеля си Адам предположи, че сигурно нещо се е случило с Ронан. Може би накрая Ронан бе сполетян от Ронан. Но не поеха към болницата. Камарото влетя директно в паркинга пред Манифактура Монмът. Двамата изкачиха бързо старото, скърцащо стълбище до втория етаж. Ганзи блъсна вратата и тя излетя до стената.

— Ноа! — изкрещя той.

Стаята се протягаше напред, безгранична във вечерния мрак. Прозорците зад миниатюрната Хенриета образуваха фалшив хоризонт. Будилникът на Ганзи не спираше да пищи, озвучавайки предупреждение за време, което отдавна бе минало.

Пръстите на Адам потърсиха неуспешно ключа за лампата.

— Трябва да поговорим! — изкрещя пак Ганзи. — Ноа!

Вратата към стаята на Ронан се отвори и разкри квадрат светлина. На прага се очерта силуетът на Ронан — бе вдигнал едната си ръка пред гърдите и придържаше внимателно гарванчето, сгушени между пръстите му. Свали от ушите си чифт безбожно скъпи слушалки и ги сложи около врата си.

— Човече, много закъсня! Париш? Мислех, че си на работа.

Значи Ронан знаеше за новите обстоятелства точно толкова колкото и Адам. Адам бе пронизан от кратка искра на облекчение от този факт, която обаче бързо изгасна.

— Бях — отговори и най-сетне успя да напипа ключа за лампата. Стаята се превърна в планета на здрача, в ъглите оживяха сенки със страшни челюсти.

— Къде е Ноа? — извика Ганзи и дръпна гневно кабела на алармения си часовник, за да му затвори устата.

Само с един поглед Ронан схвана състоянието на Ганзи и повдигна вежди.

— Излезе — отговори.

— Невъзможно! — отсече с необичайна за него страст Ганзи. — Не е излязъл! Ноа?

И тръгна напред из стаята, оглеждайки внимателно ъглите, рафтовете и въобще всички места, където човек по принцип не би открил свой съквартирант. Адам продължаваше да стои озадачен край вратата. Не можеше да повярва, че цялата тази суматоха е заради Ноа — Ноа, който можеше да остане незабелязан часове наред, който никога не повишаваше глас, Ноа, чиято стая бе безупречно подредена.

Ганзи прекрати търсенето и се обърна към Адам.

— Адам, каква е фамилията на Ноа?

Преди Ганзи да го попита, Адам имаше чувството, че би трябвало да знае. Но сега отговорът просто се изпари и от устата, и от мислите му, оставяйки го нелепо зяпнал. Бе като да се изгуби на път към класната стая, да се изгуби на път към дома, да забрави телефонния номер на Манифактура Монмът.

— Не знам — призна си накрая.

Ганзи насочи пръст към гърдите на Адам, сякаш стреляше с пистолет или наблягаше на нещо.

— Фамилията му е Черни! Ноа Черни — отметна глава назад и този път изрева: — Знам, че си тук, Ноа!

— Хей, пич! — намеси се Ронан. — Ти май превъртя.

— Отвори тази врата! — изкрещя Ганзи. — И ми кажи какво виждаш там!

С небрежно свиване на раменете Ронан се измъкна от своята стая и завъртя топката на вратата на Ноа. Тя се отвори леко и разкри ъгъл от постоянно оправено легло.

— Както обикновено прилича на манастир — сви презрително устни Ронан. — Има всички белези на психиатрично лечебно заведение. Но какво трябва да търся? Наркотици? Мацки? Оръжия?

— Кажи ми кои са ти общите часове с Ноа! — изрече напрегнато Ганзи.

Ронан изсумтя и отговори:

— Нямам такива.

— Аз също — отговори Ганзи. После погледна към Адам, който бавно поклати глава. — Адам също няма общи часове с него. И как е възможно? — но без да чака отговор, продължи: — А кога яде? Някой някога виждал ли го е да се храни?

— Мен лично не ме интересува — отбеляза Ронан. Плъзна пръст, но главичката на Резачка и в отговор тя наклони човчица. Това беше странен момент от една още по-странна вечер и ако се бе случил предишния ден, Адам със сигурност щеше да си каже, че рядко става свидетел на подобна нежност от страна на Ронан.

Ганзи започна да обстрелва и двамата с въпроси:

— Той плаща ли наем? Кога се нанесе тук? Задавали ли сте си някога този въпрос?

Ронан поклати глава и отбеляза замислено:

— Пич, ти вече прескочи всякакви граници. Какъв ти е проблемът, човече?

— Прекарах целия следобед в полицията — каза Ганзи. — С Блу отидохме до църквата и…

В този момент ревността заби жилото си в Адам, дълбоко и неочаквано. Парещата рана, която разтвори, изобщо не ставаше по-малко болезнена от съзнанието, че самият той не бе напълно наясно какво я бе причинило.

Ганзи продължи:

— Какво сте ме зяпнали така и двамата? По-важното е следното — открихме труп! Напълно изгнил, до кости. И знаете ли чий беше този труп?

Ронан впи очи в очите на Ганзи.

Адам се почувства така, сякаш бе сънувал отговора на този въпрос.

Зад тях вратата на апартамента внезапно се затвори с трясък.

Те се завъртяха едновременно към нея, но не видяха нищо — само потрепването на ъгълчетата на картите от стената подсказваше, че въздухът се бе раздвижил.

Момчетата се вторачиха в едва доловимите движения на хартията, заслушаха се в ехото от тряскането.

Нищо не помръдваше. По кожата на Адам пролазиха тръпки.

— Моят — изрече Ноа.

Всички се завъртяха като един.

Ноа стоеше на прага на стаята си.

Кожата му беше бледа като пергамент, а очите му — сенчести и неясни, както изглеждаха винаги след смрачаване. На лицето му се виждаше вездесъщото петно, само дето сега то приличаше по-скоро на пръст или кръв, или може би на кухина, на кости, смазани под кожата му.

Ронан изпъна рамене и изрече:

— Стаята ти беше празна. Току-що погледнах.

— Казах ти — прошепна Ноа. — Казах на всички ви. Но вие не ми обърнахте внимание.

Адам затвори очи и остана така известно време.

Ганзи, отново напълно овладян, огледа обстановката. Най-важното, което изискваше от живота, бе наличието на факти — неща, които би могъл да си запише в дневника, които да повтори, ако трябва, и които да подчертае, независимо колко невероятно биха могли да звучат тези факти. А Адам си даде сметка, че Ганзи изобщо не е бил сигурен какво ще намери тук, когато го бе взел от фабриката. И как би могъл да бъде сигурен? Как изобщо някой би могъл да повярва, че…

— Той е мъртъв — изрече Ганзи, скръстил ръце пред гърди. — Ти наистина си мъртъв, нали?

— Ама аз ви казах! — простена жалостиво Ноа.

Всички впериха очи в него. Беше застанал само на няколко крачки от Ронан. И Адам осъзна, че Ноа изобщо не беше толкова реален, колкото Ронан, и че това би трябвало да стане очевидно до сега. Истински абсурд бе как не го бяха забелязали до този момент! Истински абсурд, че досега никой от тях не се бе сетил да го попита за фамилията му, за това откъде идва, за часовете, в които влиза и в които не влиза. Лепкавите му, студени ръце, безупречно подредената му стая, неизменното уж зацапано лице. Та той е бил мъртъв още откакто го познават!

Реалността се превърна в мост, който започна да се разпада под краката на Адам.

— Мътните те взели, човече! — изрече накрая Ронан. А после, леко отчаяно: — И всичките тези нощи, в които ми стъжваше живота, че не съм те оставял да спиш, а то ти изобщо не си имал нужда от сън!

Адам попита с едва доловим глас:

— Как умря?

Ноа извърна лицето си към тях.

— Не! — намеси се Ганзи, вече с избистрена цел. — Не това е правилният въпрос, нали? Въпросът е: кой те уби?

При този въпрос Ноа си сложи изражението на отдръпване, което идваше само тогава, когато нещо го караше да се чувства неудобно. Приведена брадичка, склопени, чуждоземни очи. Изведнъж Адам се изпълни с всепоглъщащото усещане, че Ноа е мъртъв, а той не.

— Ако решиш да ми кажеш — допълни Ганзи, — мога да насоча полицията към тази следа!

Брадичката на Ноа се приведе още повече, изражението му някак си почерня, очите му се превърнаха в кухини, подобни на кухините на череп. Момче ли виждаха пред себе си? Или нещо, което приличаше на момче?

Адам искаше да извика: „Не го притискай, Ганзи!“.

Откъм скута на Ронан Резачка започна да пищи. Силни, уплашени писъци, които разцепиха въздуха. Сякаш на този свят не остана нищо друго, освен безумните й крясъци. Изглеждаше невъзможно такова миниатюрно телце да издаде подобен колосален звук.

Ноа вдигна глава. Очите му бяха широко отворени и съвсем обикновени. Изглеждаше уплашен.

Ронан постави ръка над главата на Резачка, докато тя не се успокои и не млъкна.

Ноа каза:

— Не искам да говоря за това.

Раменете му бяха леко повдигнати, главата отпусната и той си изглеждаше така, както бе изглеждал винаги, като онзи Ноа, когото те открай време познаваха. Онзи Ноа, чието място сред тях те никога не бяха поставяли под въпрос.

Един от живите.

— Окей — каза Ганзи. А после пак: — Окей. Какво искаш да направиш сега?

— Бих искал… — започна Ноа, но не довърши, както правеше винаги, потъвайки обратно в стаята си. Дали бе правил така и когато е бил жив, запита се Адам, или това е последица от смъртта, от старанието да водиш нормален разговор?

Ронан и Адам се обърнаха едновременно към Ганзи. Като че ли нищо повече не можеше да бъде казано или направено. Дори Ронан беше притихнал, скрил обичайните си бодли. Докато новите правила не станеха ясни, той не изгаряше от особено желание да проверява колко отвъден би могъл да се окаже Ноа, ако бъде провокиран.

Извръщайки поглед от останалите, Ганзи подвикна:

— Ноа?

Мястото на прага на стаята на Ноа беше празно.

Ронан застана там и бутна рязко вратата, отваряйки я широко. Стаята беше чиста до блясък и недокосната, в леглото очевидно никой не бе спал.

Светът около Адам зажужа, внезапно зареден със стотици алтернативи, не всяка от които приятна. Имаше чувството, че ходи на сън. Нищо не беше истинско, докато не го докоснеше.

Ронан започна да псува — продължително, мръснишки, неудържимо, без да си поема дъх.

Палецът на Ганзи се плъзна по долната му устна. После се обърна към Адам:

— Какво става, според теб?

— Преследват ни духове — отговори Адам.