Пророчеството на гарвана

Трийсет и шеста глава

— Таксито е дотук! — отсече Ронан, дръпвайки ръчната спирачка. — Дом, гаден дом!

В мрака двойната каравана на семейство Париш приличаше на печална сива кутия с две светли дупки. Един силует на кухненския прозорец дръпна завеската и погледна беемвето. Ронан и Адам бяха сами в колата — Ганзи бе карал камарото от болницата до Фокс Уей, затова после го закара и до Монмът. Разпределението беше удобно за всички. Ронан нямаше нищо против да закара Адам — в момента двамата не бяха скарани и същевременно бяха твърде стреснати и от събитията през деня, за да се скарат отново.

Адам протегна ръка към задната седалка за голямата си чанта единственият подарък, който бе позволил на Ганзи да му напрани, и то само защото нямаше нужда от него.

— Благодаря за возенето — промърмори.

Друг силует, безсъмнено бащата на Адам, се бе присъединил към първия на прозореца. Стомахът на Адам се сви. Стисна пръсти около дръжката на чантата си, но не излезе.

— Човече, не си длъжен да се връщаш при тях — каза Ронан.

Адам не каза нищо — нямаше смисъл. Вместо това попита:

— Ти нямаш ли си домашни за писане?

Но като изобретател на ироничните забележки, Ронан бе недосегаем за тях. Усмивката му, която заигра по лицето му под бледия блясък на таблото, беше безмилостна.

— Да, Париш, доколкото знам, имам.

Но Адам продължаваше да стои в колата. Никак не му харесваше възбудата, личаща в силуета на баща му. Но беше крайно неразумно и да се мотае в колата — особено в тази кола, безсъмнено на ученик от „Алионби“ — перчейки се с приятелите си.

— Мислиш ли, че ще арестуват Уелк преди утрешните часове? — попита Ронан. — Питам, за да знам има ли смисъл да се подготвям.

— Ако изобщо се весне в училище — отговори Адам. — Но мисля, че изпитването на ученици ще бъде последната му грижа.

Настъпи мълчание, а после Ронан рече:

— По-добре да тръгвам, за да нахраня птицата.

Но продължи да се взира в скоростния лост с невиждащ поглед. После добави:

— Още не мога да спра да мисля какво би станало, ако днес Уелк бе успял да застреля Ганзи.

Адам не си бе позволил да се замисля върху подобна възможност. Всеки път, когато мислите му се приближаваха на крачка от тази тема, отваряха нещо мрачно и с остри ръбове дълбоко в него. Беше му трудно да си спомни какъв беше животът в „Алионби“ преди появата на Ганзи. Далечните спомени изглеждаха тягостни и самотни, наситени преди всичко с нощни часове, през които Адам седеше на стълбите на двойната каравана, преглъщаше сълзите си и се питаше защо изобщо си прави този труд. Но тогава беше по-малък с година и половина.

— Но не успя — изрече само.

— Така е — кимна Ронан.

— Добре че си го научил на онзи удар.

— Никога не съм го учил да си чупи палеца.

— Е, такъв си е Ганзи. Научава само толкова, колкото поне на повърхността да изглежда компетентен.

— Загубеняк! — изръмжа презрително Ронан и отново заприлича на себе си.

Адам кимна, стегна се и каза:

— Е, до утре тогава. И още веднъж благодаря!

Ронан извърна очи наляво, към черното поле срещу караваната. Ръката му се плъзгаше на празен ход по волана — очевидно нещо го тормозеше, но при Ронан никога не можеше да се каже дали продължава да мисли за Уелк или за нещо съвсем различно.

— Няма проблеми, човече! — промърмори разсеяно. — До утре!

Адам въздъхна дълбоко и излезе от колата. Когато затвори вратата, потропа леко по капака на беемвето и Ронан бавно потегли назад. Над главите им звездите бяха брутални и ярки.

В мига, в който Адам изкачи трите стъпала към вратата на караваната, тя се отвори и светлината отвътре освети краката му. Баща му застана на прага, без да затваря.

— Здрасти, татко! — каза Адам.

— Изобщо не ме здравосвай! — сряза го баща му. Вече беше набрал скорост. Вонеше на цигари, въпреки че не пушеше. — Прибираш се вкъщи по късни нощи, а? За да се скриеш от лъжите си ли?

— Какво? — извика Адам и застана нащрек.

— Днес майка ти е влизала в стаята ти и е намерила нещо. Сещаш ли се какво би могло да е то?

Коленете на Адам започнаха бавно да омекват. Той полагаше големи усилия да държи по-голямата част от живота си в „Алионби“ скрит от баща си и веднага можеше да назове поне няколко неща за себе си и своя живот, които не биха се харесали никак на Робърт Париш. Но фактът, че сега нямаше никаква представа точно какво бяха намерили, беше агонизиращ. Не смееше да погледне баща си в очите.

Робърт Париш сграбчи сина си за яката и повдигна насила брадичката му.

— Гледай ме в очите, когато ти говоря! Намерила е фиша ти от фабриката! За заплатата!

Ясно.

Мисли бързо, Адам! Какво иска да чуе той?

— Не мога да разбера защо си ядосан — изрече Адам. Стараеше се да говори колкото е възможно по-спокойно, но сега, след като знаеше, че става въпрос за пари, нямаше представа как да избяга от темата.

Баща му придърпа лицето му само на няколко сантиметри от собственото си лице, за да може синът му да почувства думите му, не само да ги чуе.

— Излъгал си майка си за заплатата, която получаваш!

— Не съм излъгал.

Това беше грешка. И Адам го разбра още в мига, в който думите излязоха от устата му.

— Не ме лъжи в очите! — изрева баща му.

И макар да знаеше какво предстои, Адам се оказа твърде бавен, за да защити лицето си.

Когато юмрукът на баща му се стовари върху бузата му, беше по-скоро звук, отколкото чувство — пукване подобно на далечен чук, удрящ върху пирон. Адам се опита да се задържи на крака, но кракът му пропусна ръба на стъпалото и баща му го пусна да падне.

И когато главата на Адам се стовари върху парапета, настъпи катастрофа от светлина. В един-единствен миг на експлозия той видя с очите си от колко цвята се състои бялото.

В черепа му изсъска непоносима болка.

Приземи се на земята до стълбите без никакъв спомен за секундата между удара в парапета и падането на земята. Лицето му се покри с пръст и прах, пръстта влезе и в устата му. Наложи му се отново да си припомня механизма на дишането, на отварянето на очите и отново на дишането.

— О, я стига! — извика баща му отегчено. — Хайде, ставай!

Адам се надигна бавно на ръце и колене. Залюля се, но не успя да се изправи. Ушите му продължаваха да звънят и да пищят. Зачака ги да спрат. Но нямаше нищо друго, освен извисяващ се до болка вой.

С периферното си зрение забеляза, че някъде към средата на алеята стоповете на беемвето на Ронан светват.

Върви си, Ронан!

— Тези номера не ми минават, момче! — изрева Робърт Париш. — Не си въобразявай, че ще спра да говоря за това, само защото ти си се хвърлил сам на земята! Познавам те, когато се преструваш, Адам! Не съм глупак. Не мога да повярвам, че си изкарал толкова пари и си ги хвърлил на вятъра за онова проклето училище! Въпреки че хиляди пъти си ни чувал с майка ти да си говорим за сметките за тока, за телефона!

Баща му изобщо не беше свършил. Виждаше се по начина, по който движеше краката си, докато слизаше по стълбите, по напрегнатото му тяло. Адам сведе глава и я стисна с ръце, молейки се ушите му да престанат да пищят. Сега най-важното, което трябваше да направи, бе да влезе в главата на баща си и да си представи какво би трябвало да каже, за да го успокои.

Но не бе в състояние да мисли. Мислите му се разбиваха мъчително в пръстта под него, в хармония с ритъма на сърцето му. Лявото му ухо запищя. Стана му толкова горещо, че се препоти.

— Ти ме излъга! — изрева баща му. — Каза ми, че онова училище ти давало пари, за да ходиш там! Не ми каза, че изкарваш… — спря само колкото да измъкне от джоба на ризата си смачкано листче хартия. Ръката му трепереше, когато прочете: — Осемнайсет хиляди четиристотин двайсет и три долара годишно!

Адам се опита да каже нещо.

— Какво?

Баща му се приближи, сграбчи го отново за яката и издърпа нагоре сина си така, сякаш вдигаше куче. Адам се изправи, но само на пръв поглед. Земята под краката му се изплъзваше и той се препъна. И пак се опита да намери подходящите думи, обаче дълбоко в него нещо се беше пукнало.

— Частична — успя да промълви накрая. — Частична стипендия.

Баща му пак изрева нещо, но то беше в лявото му ухо, а там вече не бе останало нищо друго, освен тътен.

— Не сваляй очи от мен, когато ти говоря! — изръмжа баща му. А после, необяснимо защо, обърна глава и изкрещя: — Ти пък какво искаш?

— Да направя това! — изръмжа Ронан Линч и заби юмрука си в лицето на Робърт Париш. Зад него беемвето стоеше с отворена врата, фаровете осветяваха облаците прах в мрака.

— Ронан — изрече Адам.

Или може би просто си го помисли. Сега, след като баща му го беше пуснал, той се залюля.

Робърт Париш сграбчи ризата на Ронан и го метна по посока на караваната. Но на Ронан му бе необходима само секунда, за да почувства отново земята под краката си. Коляното му се заби с все сила в корема на огромния мъж. Превит о̀две, бащата на Адам се пресегна да сграбчи Ронан за косата, но пръстите му преминаха безболезнено над избръснатата глава на момчето. Ала това го забави само с част от секундата — моментално заби черепа си в лицето на Ронан.

С дясното си ухо Адам чу как майка му им пищи да престанат. Държеше телефона и го размахваше към Ронан, сякаш това щеше да го накара да спре. На този свят имаше само един човек, който бе в състояние да спре Ронан, обаче майка му не разполагаше с този номер.

— Ронан — изрече Адам и този път беше сигурен, че го е казал и на глас. Но гласът му прозвуча странно, сякаш натъпкан с памук. Направи крачка напред и земята окончателно се изплъзна изпод краката му. Стани, Адам! Беше паднал отново на ръце и колене. Небето изглеждаше същото като земята. Той се чувстваше напълно разбит.

Не бе в състояние да се изправи. Можеше единствено да наблюдава как приятелят му и баща му са се хванали за гушата на няколко метра от него. Адам беше като очи, но без тяло.

Битката беше мръсна. На един етап Ронан падна и Робърт Париш започна да го рита като подивял в лицето. Но ръцете на Ронан съвсем инстинктивно се вдигнаха нагоре, за да го защитят. Мъжът се спусна към него, за да разтвори ръцете му, но едната ръка на Ронан се стрелна като змия и светкавично завлече противника си на земята.

Адам улавяше частични елементи от картината — баща му и Ронан се въргалят по земята, дърпат се, нанасят си удари. Внезапно караваната се освети от лампи, проблясващи в червено и синьо. Ченгетата.

Майка му продължаваше да пищи.

Но всичко това беше просто шум. Онова, от което Адам се нуждаеше в този момент, бе да успее да се изправи, да тръгне и да мисли и едва тогава би могъл да се опита да спре Ронан, преди да се е случило непоправимото.

— Синко? — до него приклекна полицай. Миришеше толкова силно на хвойна, че Адам се уплаши да не се задуши. — Добре ли си?

С помощта на полицая Адам се изправи на крака. Малко по-нататък друг полицай изтръгна Ронан от лапите на Робърт Париш.

— Добре съм — прошепна Адам.

Ченгето пусна ръката му, но после, почти светкавично, отново я хвана.

— Момче, изобщо не си добре! Да не би да си пил?

Ронан сигурно бе дочул този въпрос, защото, макар и отдалече, изкрещя отговор. Неговият отговор включваше изобилие от ругатни и думата „пребива“.

Нещата пред очите на Адам ту заставаха по местата си, ту се размиваха. Едва различаваше Ронан от това разстояние. Напълно ужасен, запита:

— Да не би да му слагат белезници?

Това не може да е истина! Той не трябва да ходи в затвора заради мен!

— Да не би да си пил? — повтори ченгето.

— Не — отговори Адам. Все още не се чувстваше много стабилен на краката си — земята под него се накланяше и повдигаше при всяко движение на главата му. Беше наясно, че отстрани изглежда като пиян. Трябваше да се стегне. Нали този следобед бе докоснал лицето на Блу? Стори му се, че оттук нататък всичко става възможно, светът се надига, за да го прегърне. Опита се да овладее това усещане, но то се оказа твърде загадъчно. — Не мога да…

— Не можеш какво? — попита ченгето.

„Не чувам с лявото си ухо“ — помисли си Адам.

Майка му стоеше на верандата и наблюдаваше него и полицаи с присвити очи. Адам сякаш чуваше мислите й, защото двамата бяха водили многократно този разговор: Не казвай нищо, Адам! Кажи му, че си паднал. Защото отчасти беше точно така, нали? Отчасти ти сам си беше виновен. Спокойно! Ние ще оправим този проблем между нас, като семейство.

Ако Адам предадеше баща си, всичко около него щеше да се срине. Ако Адам предадеше баща си, майка му никога нямаше да му прости. Ако Адам предадеше баща си, никога повече нямаше да може да се върне у дома.

В другия край на празното петно пред караваната един от полицаите сложи ръка върху главата на Ронан и го поведе към полицейската кола.

И макар че вече не чуваше с лявото ухо, Адам чу съвсем ясно гласа на Ронан:

— Казах, че схващам идеята, човече! Да не би да си мислиш, че влизам за първи път в такава кола?

Адам не можеше да се премести при Ганзи. Беше дал достатъчно много от себе си, за да си гарантира, че когато напусне дома си, ще го направи по своите правила. Не по правилата на Робърт Париш. Не и по правилата на Ричард Ганзи.

Или щеше да го направи по правилата на Адам Париш, или никога нямаше да го направи.

Адам докосна лявото си ухо. Мястото беше горещо и болезнено, а без възможността на слуха му да му подскаже кога пръстът му е в ухото докосването му изглеждаше въображаемо. Воят в ухото му беше утихнал и сега там имаше… нищо. Нямаше абсолютно нищо.

Ганзи изрече в ума му: Няма да си тръгнеш оттам заради гордостта си?

— Ронан ме защитаваше — изрече устата на Адам, пресъхнала като земята около тях. Полицаят се вторачи напрегнато в него. — От баща ми — добави. — Всичко това… е от него. Лицето ми и моето…

Майка му впи отровно очи в него.

Адам затвори своите. Нямаше смелостта да я гледа и да изрича тези думи. И дори със затворени очи усещаше, че пропада, сякаш хоризонтът пред него се сриваше, сякаш главата му клюмваше. И изведнъж Адам осъзна с болезнен ужас, че баща му беше успя да потроши някаква много ключова негова част.

И тогава той изрече нещо, което не би имал смелостта да изрече до този момент. Попита:

— Може ли аз… Може ли да повдигна обвинения срещу него?