Пророчеството на гарвана

Четирийсет и пета глава

— За бога! — изсумтя Уелк, когато зърна Адам, застанал до купата, която той току-що беше сритал. В ръката си държеше доста голям и ефективен на вид нож. Беше неугледен и небръснат и изглеждаше като момче от „Алионби“ след лош уикенд. — Защо?

В гласа му се усещаше искрено раздразнение.

Адам не беше виждал учителя си по латински, откакто беше разбрал, че той е убил Ноа, и затова беше смутен от прилива на емоции в душата си при вида на Уелк. Особено след като си даде сметка, че това, което вижда пред себе си, е отново ритуал, с поредната жертва в центъра. В този контекст обаче му бе необходимо известно време, докато познае Нийви след онази нощ в кухнята на къщата на Фокс Уей №300. Нийви го наблюдаваше втренчено от центъра на кръга, описан от лъчите на пентаграма. Но изобщо не изглеждаше толкова уплашена, колкото според него би трябвало да бъде човек, завързан в средата на толкова могъщ символ.

В главата на Адам се въртяха няколко неща, които искаше да каже, но когато отвори уста, тя не изрече нито едно от тях.

— Защо точно Ноа? — попита. — Защо не някой лош човек?

Уелк затвори за миг очи и промърмори:

— Отказвам да водя този разговор! Защо си тук?

Разбираше се от само себе си, че той не знаеше какво да прави с факта на появата на Адам — което бе съвсем справедливо, защото и Адам не знаеше какво да прави с факта на присъствието на Уелк. Единственото, което момчето бе наясно, че трябва да напрани, бе да попречи на учителя си да събуди лей линията. Всичко останало (обезоръжаването на Уелк, спасяването на Нийви, отмъщението за Ноа) можеше да бъде разрешено в крачка. Изведнъж Адам си спомни, че в чантата му лежи пистолетът на баща му. Беше напълно възможно да го насочи срещу Уелк и да го убеди да направи нещо, но какво? Във филмите изглеждаше лесно — в когото е пистолетът, той печели. Но в действителност той не можеше да насочи пистолета към Уелк и едновременно с това да го върже, дори и да имаше под ръка нещо подходящо. Уелк много бързо щеше да го надвие. Може би, ако използва въжетата, с които той бе завързал Нийви…

Адам извади пистолета. Оръжието натежа зловещо в ръката му.

— Тук съм, за да ти попреча да го направиш отново! Отвържи я!

— О, за бога! — възкликна отново Уелк.

Направи две крачки към Нийви и опря острието на ножа о бузата й. Устните й се стегнаха, но съвсем мъничко. Уелк изръмжа:

— Остави веднага пистолета на земята, иначе ще й прережа гърлото! Всъщност я по-добре го хвърли насам! И гледай предпазителят да е спуснат, когато го хвърляш, иначе като нищо ще я застреляш!

Адам се изпълни с подлото подозрение, че ако беше Ганзи, щеше да успее да се измъкне с говорене в тази ситуация. Щеше да изпъне рамене, да изпълни с присъствието си всичко наоколо и лесно да накара Уелк да играе по свирката му. Обаче той не беше Ганзи, затова единственото, което успя да измисли, бе:

— Не съм дошъл тук, за да умира, който и да е. Добре, ще хвърля пистолета далече от мен, обаче няма да го хвърля близо до теб!

— Тогава ще й нарежа лицето!

С напълно спокойно изражение Нийви изрече:

— Ако го сториш, ще провалиш ритуала. Не ме ли чу какво ти обяснявах преди малко? Нали уж се интересуваше от процеса?

Когато погледна в очите й, Адам се изпълни с неясното, смущаващо усещане, че вижда нещо необичайно. Сякаш за миг зърна в тях Маура, Кала и Персефона.

Уелк каза:

— Хубаво. Тогава хвърли пистолета нататък! Но изобщо не ме приближавай! — а после, към Нийви: — Какво искаш да кажеш с това, че ще го проваля? Да не би да блъфираш?

— Можеш да хвърлиш пистолета — обърна се Нийви към Адам. — Нямам нищо против.

Адам захвърли пистолета в близкия храсталак. Почувства се ужасно, докато го правеше, но после осъзна, че се чувства по-добре, когато не го държи.

Нийви продължи:

— А на въпроса ти, Барингтън, причината, поради която ритуалът няма да се получи, е, защото той има нужда от саможертва!

— Нали възнамеряваше да убиеш мен, а? — сопна й се Уелк. — Очакваш да ти повярвам, че обратното няма да подейства, така ли?

— Точно така — отговори Нийви, но нито за миг не свали очи от Адам. И на него отново му се стори, че когато я погледна, видя в нея нещо друго — някаква черна маска, две огледала, лицето на Персефона. — Саможертвата е доброволно жертвоприношение на нещо много лично. Трябва да жертваш нещо от самия себе си. Затова, дори да ме убиеш, няма да постигнеш абсолютно нищо. Аз не мога да ти бъда от никаква полза.

— Както и аз на теб в такъв случай — изтъкна Уелк.

— О, не! За мен е важен самият акт на убийството! — поясни тя. — Досега не съм убивала никого. Затова, ако те убия, ще жертвам невинността си! А това е невероятна саможертва, повярвай ми!

Когато заговори, Адам бе крайно изненадан от лекотата, с която презрението започна да се лее от думите му:

— А ти вече си убил един човек, затова нямаш какво да пожертваш!

Барингтън Уелк започна да псува, но много тихо, като че ли наоколо нямаше никого. Около тях заваляха леко листа с цвета и формата на дребни монети. Нийви продължаваше да се взира в Адам. Усещането, че през очите й вижда съвсем друго място, вече беше неоспоримо. Беше някакво черно, отразяващо се в огледало езеро, глас, идващ сякаш от дълбините на земята, две очи от обсидиан. Беше някакъв друг, неземен свят.

— Господин Уелк!

Ганзи!

Гласът на Ганзи достигна до тях точно иззад кухото дърво на виденията, а после беше последван и от самото му тяло. Зад него се показаха Ронан и Блу. Сърцето на Адам се превърна едновременно в птичка и камък — облекчението му беше осезаемо, но също така и срамът.

— Господин Уелк! — повтори Ганзи. Дори с очила и с разрошена от спане коса, той продължаваше да излъчва цялото великолепие на Ричард Ганзи III, бляскаво и могъщо. Изобщо не погледна към Адам, когато добави: — Полицията е на път! Съвсем искрено ви препоръчвам да отстъпите от тази жена и да не усложнявате повече нещата!

Първоначално Уелк сякаш се канеше да отговори, но после се отказа. Вместо това всички вкупом погледнаха към ножа в ръката му и мястото точно под него.

Нийви беше изчезнала.

А после, отново едновременно, всички насочиха погледи към периметъра извън пентаграма, после към кухото дърво, след това към поточето — но не, абсолютно нищо. Ситуацията беше абсурдна. Нийви нямаше как да се бе измъкнала, без никой да я забележи, не и за десетина секунди. Та тя изобщо не бе помръднала от мястото си! Просто беше… изчезнала.

За един дълъг, много дълъг миг не се случи нищо. Всички бяха застинали в диорама9 на несигурността.

А после Уелк се спусна напред, излизайки от пентаграма. На Адам му бе необходима само секунда, за да си даде сметка, че убиецът се насочва към пистолета.

Ронан се хвърли върху него в същия миг, в който Уелк се изправи с пистолета в ръка. Учителят заби дръжката на пистолета в слепоочието на Ронан. Момчето падна назад.

Уелк насочи пистолета към Ганзи.

Блу изкрещя:

— Спри!

И изведнъж вече нямаше никакво време.

Адам се хвърли в центъра на пентаграма.

Колкото и да не беше за вярване, тук се бе настанила абсолютна тишина. Не се чуваше почти нищо. Краят на вика на Блу бе приглушен, сякаш някой го бе набутал под вода. Въздухът наоколо бе неподвижен. Като че ли самото време бе започнало да се влачи, едва съществуващо. Единственото реално усещане бе от въздействието на електричество — едва доловимото щипене на приближаваща буря.

Нийви беше казала, че важното е не убийството, а саможертвата. А това очевидно бе осуетило моментално плановете на Уелк.

Ала Адам знаеше много добре какво означава саможертва, много по-добре, отколкото не само Уелк, но дори и Нийви не можеха да си представят. Той знаеше, че саможертвата не се изчерпва с това да убиеш някого или да начертаеш фигура, съставена от птичи кости.

След като толкова дълго време бе принасял в жертва какво ли не от себе си, Адам бе напълно наясно коя би била най-голямата саможертва за него.

По неговите правила и по ничии други.

Той не се страхуваше.

Да бъдеш Адам Париш не беше никак лесно. Той беше сложна същност, истинска плетеница от мускули и органи, синапси и нерви. Той беше същинско чудо от движещи се части, олицетворение на оцеляването. Ала най-важното на този свят за Адам Париш открай време бе неговата свободна воля, способността да си бъде сам господар.

Ето това беше най-важното!

Винаги е било най-важното.

Свободната воля бе самата същност на Адам.

Адам коленичи в центъра на пентаграма, заби пръсти в меката, мъхеста торф и изрече ясно и звънко:

— Принасям в жертва своята същност!

Викът на Ганзи бе агонизиращ.

— Адам, не! НЕЕЕЕ!

По неговите правила и по ничии други.

„Ще бъда твоите ръце! — помисли си без всякакво колебание Адам. — Ще бъда твоите очи!“

Чу се звук сякаш от разцепване. После някакъв грохот.

Под тях земята започна да се тресе.