Пророчеството на гарвана

Четирийсет и шеста глава

Надигащата се земя отхвърли Блу към Ронан, който тъкмо се изправяше, след като Уелк го беше съборил с удара си. Големите каменни плочи между дърветата пред нея се задвижиха вълнообразно, сякаш бяха море, а потокът се наклони и изля от бреговете си. Грохотът наоколо се усилваше, като че ли към тях се носеше голям влак. А единственото, което се въртеше в главата на Блу, беше: „Досега никога не ми се е случвало нищо кой знае колко лошо“.

Дърветата се надигнаха и се наклониха едно към друго, като че ли искаха да се отскубнат от пръстта. Навсякъде заваляха листа и клони, дебели и безмилостни.

— Това е земетресение! — изкрещя Ганзи. Беше закрил глава с едната си ръка, а с другата бе прегърнал едно дърво. Косата му беше посипана с листа и прах.

— Виж какво направи, лудо копеле такова! — изрева Ронан ни Адам, който ги наблюдаваше изпитателно и тревожно от центъра на пентаграма.

„Дали изобщо ще спре?“ — помисли си Блу.

Едно земетресение беше толкова шокиращо явление, толкова неправилно явление, че вече не изглеждаше никак безумно да повярваш, че светът е бил счупен някъде отвътре и че никога повече няма да бъде същият.

Докато земята под краката им се движеше и стенеше, Уелк се изправи несигурно на крака с пистолет в ръка. Оръжието беше още по-черно и по-грозно, и отпреди, идващо от свят, където смъртта беше несправедлива и моментална.

Уелк успя да се задържи на крака. Клатенето на скалите наоколо започваше да се забавя, въпреки че всичко останало продължаваше да се люлее като къщичка от карти.

— И как сега един пикльо като теб ще управлява подобна сила? — изкрещя той на Адам. — Каква загуба! Каква непростима загуба!

А после насочи пистолета към Адам и без капчица колебание дръпна спусъка.

Светът около тях изведнъж замря. Листата продължаваха да потрепват лекичко и водата в потока да се плиска бавно край бреговете си, но иначе земята застина на място.

Блу изпищя.

Всички очи се насочиха към Адам, който си стоеше все така в центъра на пентаграма. Изражението му беше объркано. Сведе очи към гърдите си, после към ръцете си. Куршумът изобщо не го беше засегнал.

Уелк не бе пропуснал целта си, но и Адам не беше застрелян. И сега и двамата бяха някак си едно и също нещо.

По лицето на Ганзи бе изписана смазваща болка, докато наблюдаваше Адам. Това беше първото, което подсказа на Блу, че нещо бе станало напълно различно, нещо бе необратимо променено. Ако не в целия свят, то поне в Кабесуотър. И ако не в Кабесуотър, то поне в Адам.

— Защо? — промълви Ганзи към Адам. — Толкова ли лош приятел ти бях?

Адам отговори:

— Проблемът никога не е бил в теб.

— Но, Адам — изкрещя Блу, — какво стори, за бога?

— Каквото трябваше да бъде сторено — отговори Адам.

На няколко крачки от тях Уелк издаде сподавен вик. Когато куршумът му не бе успял дори да одраска Адам, той бе хвърлил пистолета встрани, съкрушен като дете в игра на преструвки.

— Мисля, че трябва да ми върнеш пистолета — обърна се Адам към Уелк. Леко потреперваше, докато говореше. — Не мисля, че на Кабесуотър й харесва да имаш пистолет. Мисля, че ако не ми го върнеш, тя може да си го вземе сама.

Внезапно дърветата зашепнаха, като че ли през листата им минаваше лек ветрец. Но Блу не усещаше никакъв ветрец по кожата си. По лицата на Адам и Ронан се изписа идентичен шок, а миг по-късно Блу осъзна, че това не е шепот — това са гласове. Дърветата говореха и сега тя също ги чуваше.

— Скрийте се някъде! — изкрещя изведнъж Ронан.

Последва нов звук, подобен на шумолене, но малко след това звукът стана доста по-недвусмислен. Беше звук от нещо масивно, което се движеше сред дърветата, което чупеше клони и тъпчеше тревата и храсталака.

— Нещо идва! — изкрещя Блу.

Протегна едновременно и двете си ръце и сграбчи Ронан и Ганзи за ръкавите. Направи крачка назад, влезе в зейналата зад тях паст на кухото дърво на виденията и ги придърпа към себе си. За един кратък миг, преди магията на дървото да ги обгърне, тримата разполагаха с достатъчно време да видят онова, което се бе спуснало към тях — грамадно стадо зверове с бели рога, с бяла козина, проблясваща като заледен сняг, зверове, които цепеха въздуха с пръхтене и рев. Те се носеха рамо до рамо, неподвластни на ред и на цел. Когато отметнаха главите си, Блу забеляза, че приличат донякъде на гарвана, издълбан в склона на хълма, или на онази скулптура на кученце, която бе видяла в Монмът — странни и могъщи. Грохотът от колективните им тела тресеше земята подобно на ново земетресение. Достигнало пентаграма, стадото се раздели и се подреди по външния му периметър.

Притиснат до нея, Ронан прошепна тихичка ругатня. А Ганзи, отпуснал гръб на меката стена на дървото, извърна глава, като че ли нямаше сили да гледа.

Дървото ги придърпа във виденията си.

В това ново видение нощта бе обагрила с диамантените си отражения мокрия, вдигащ пара тротоар и точно в този момент светофарът се смени от зелено в червено. Камарото спря до тротоара. Зад волана седеше Блу. Навсякъде около тях миришеше на бензин. На пътническата седалка до себе си тя зърна риза с яка — беше Ганзи. Той се приведе над скоростния лост към нея и плъзна пръсти по оголената й ключица. А после дъхът му затопли врата й.

„Ганзи!“ — предупреди го тя, но се чувстваше нестабилна и опасна.

„Просто искам да се престоря — прошепна Ганзи и думите му овлажниха кожата й. — Искам да се престоря, че мога да го направя.“

Онази Блу от видението затвори очи.

„Може би няма да стане нищо, ако аз целуна теб! — промълви той. — Може би пророчеството важи само ако ти ме целунеш…“

Някой в дървото сръга отзад истинската Блу и я изтръгна от видението. Тя разполагаше само с толкова време, колкото да види потресена как Ганзи — истинският Ганзи — я избутва и излиза от дървото.