Пророчеството на гарвана

Двайсет и осма глава

— Защо точно църквата? — попита Блу от пътническото място на камарото. Никога досега не беше сядала отпред и сега установи, че на предната седалка усещането за камарото като кола, съставена от хиляди блъскащи се части в неравномерен ред, беше още по-осезаемо.

Настанен удобно зад волана, със скъпи слънчеви очила и меки топсайдери, Ганзи помисли доста, преди да отговори:

— Не знам. Може би, защото е на линията, но не е толкова… каквото там е Кабесуотър. А що се отнася до Кабесуотър, ще трябва да помисля повече за видяното там, преди да се върнем.

— Защото влизането в гората е като да проникнеш в чужд дом — промърмори Блу, стараейки се да не поглежда обувките за яхта на Ганзи. Ценеше го много повече като човек, ако се преструваше, че той не носи такива обувки.

— Именно! Точно така се усеща! — извика той и насочи към нея пръст, точно както насочваше пръст и към Адам, когато той кажеше нещо, което Ганзи одобряваше. А после отново отпусна ръката си върху скоростния лост, за да овладее тракането му.

За Блу обаче идеята, че дърветата са мислещи създания и че могат да говорят, бе невероятно вълнуваща. И че познават точно нея!

— Завий тук! — извика тя, когато Ганзи почти подмина отбивката към порутената църква. С широка усмивка той завъртя рязко волана и свали бързо няколко скорости. И след само няколко протестни писъка на гумите камарото се насочи към обраслата с трева пътека. В този момент обаче жабката се отвори и изсипа цялото си съдържание в скута на Блу.

— Но защо изобщо си купил тази кола? — възкликна тя. Ганзи изключи двигателя, но тя имаше чувството, че краката й продължават да вибрират.

— Защото е класика — отговори превзето той. — Защото е уникална!

— Но е пълен боклук! Не произвеждат ли уникални класически коли, които не… — започна Блу и онагледи мисълта си, като неуспешно се опита няколко пъти да затвори вратичката на жабката. Но когато напъха обратно съдържанието й и трясна вратичката, тя отново се отвори и отново изсипа всичко върху краката й.

— О, произвеждат — отговори Ганзи и на нея й се стори, че долови някакъв особен нюанс в гласа му. Не точно гняв, по-скоро ирония. Той сложи в устата си едно листо мента и излезе от колата.

Блу върна в жабката регистрационния талон на колата и някакво праисторическо парче сушен бут, а след това огледа другия предмет, изсипал се в скута й. Беше епипен — спринцовка, предназначена да рестартира сърцето на човек, получил остра алергична реакции. За разлика от срока на годност на сушения бут, този на спринцовката все още не беше изтекъл.

— На кого е тази спринцовка? — попита тя.

Но Ганзи вече беше излязъл от колата и се протягаше, сякаш бе престоял зад волана цяла вечност, а не само трийсетина минути. В едната си ръка държеше своя верен уред за измерване на електромагнитните вълни. Блу не можа да не забележи, че той има впечатляващи мускули на ръцете — вероятно имаха пряка връзка със стикера на отбора по гребане на „Алионби“, който бе забелязала и жабката. Той я погледна през рамо и отвърна небрежно:

— Моя е. След като затвориш жабката, трябва да бутнеш резена надясно, за да се заключи.

Тя изпълни препоръката му и наистина — жабката най-сетне се заключи, приютила на сигурно място важната спринцовка против алергии.

От другата страна на колата Ганзи надигна глава, за да огледа небето — изпълнено с градоносни облаци, които бяха като живи същества, движещи се кули. В далечината, на хоризонта, облаците бяха придобили същия цвят като синьото било на планината. А пътят, по който бяха дошли дотук, беше като пъстра река на синьо-зелени петна, виеща се по посока на града. Непряката светлина на слънцето, достигаща до тях през облаците, беше много особена — почти жълта, уплътнена от голямата влага. С изключение на птиците наоколо не се чуваше никакъв друг звук, освен бавното, далечно търкаляне на гръмотевиците.

— Надявам се бурята да ни изчака — отбеляза той.

И закрачи към порутената църква. Както Блу вече бе имала възможността да установи, така Ганзи стигаше до местата, към които се беше запътил — крачейки. Ходенето беше за простосмъртните.

Секунди по-късно тя застана до него и подобно на стотици други пъти преди, така и сега установи, че на дневна светлина църквата изглежда много по-призрачна от обикновено. Вътрешността й, разположена между срутените стени и изпъстрена с паднали части от покрива, бе превзета от трева до коленете и фиданки, високи колкото момичето. Не се забелязваха никакви следи нито от пейките на богомолците, нито от самите богомолци. В цялата тази обстановка имаше нещо безрадостно и безсмислено — смърт без задгробен живот.

Спомни си как преди седмица бе стояла на същото това място, но с Нийви. Това я накара да се запита дали Нийви действително търси баща й и ако е така, какво възнамерява да прави, ако го открие. Сети се за духовете, които влизаха в църквата, и се зачуди дали Ганзи…

— Имам чувството, че съм бил тук и преди — изрече до нея Ганзи.

Блу не знаеше какво да му отговори. Вече му беше казала едната част от истината за нощта преди Деня на свети Марко и не беше много сигурна дали би било правилно да му каже и другата половина. И което беше още по-важното, тя не бе убедена, че тази част е вярна. Застанала сега до този млад мъж, който си беше съвсем жив и здрав, тя не можеше да си представи, че след по-малко от година той ще бъде мъртъв. Беше облечен в скъпа затворена риза с къси ръкави и й се струваше невъзможно някой, който е облечен в подобна риза, да се спомине от нещо друго, освен от инфаркт на осемдесет и шест годишна възраст, може би на игрището за поло.

Вместо това попита:

— Какво прави сега твоят магнитометър?

Ганзи обърна уреда към нея. Беше го стиснал толкова силно, че кокалчетата му бяха побелели, набъбнали като възли под кожата му. По повърхността на машинката проблясваха червени светлинки.

— Полудя. Същото като в гората — отговори.

Блу се огледа предпазливо. По всяка вероятност всичко това беше частна собственост, дори земята, върху която се намираше църквата, но районът зад нея изглеждаше някак си по-усамотен.

— Ако тръгнем натам, има много по-малка вероятност да ни прострелят за навлизане в чужда собственост. А не можем да се покрием заради ризата ти.

— Аквамаринът е прекрасен цвят и няма да позволя да ми бъде вменявано чувство за вина, задето го нося! — отсече важно Ганзи. Но гласът му беше изтънял и сега той отново се обърна и огледа църквата. Точно в този момент й се стори много по-млад от всякога, с присвити очи, разрошена коса, неовладени черти на лицето. Млад и, колкото и да изглеждаше необичайно, уплашен.

Блу си помисли: „Не мога да му кажа! Никога няма да мога да му кажа. Просто трябва да се постарая да го предотвратя!“.

А после Ганзи, възвърнал отново чара си, махна с ръка по посока на лилавата й туника и отсече:

— Води, Патладжанче!

Тя вдигна една здрава пръчка, в случай че в тревата имаше змии, и пое напред. Въздухът миришеше на дъжд и земята се разтресе от поредната гръмотевица, но не заваля. Машинката в ръката на Ганзи не спираше да мига — само премина към оранжево, когато се отдалечиха твърде много от невидимата линия.

— Благодаря, че дойде с мен, Джейн — обади се Ганзи.

— Няма проблеми, Дик! — сряза го тя.

— Моля те, недей! — изгледа я с много болка той.

Това искрено изражение я лиши от цялата радост, че го е подразнила, използвайки истинското му име. Продължи да върви напред.

— Ти си единствената, която изобщо не изглежда стресната от всичко това — изрече след малко той. — Що се отнася до мен, не че съм свикнал, но и преди съм попадал на разни необичайни неща и сигурно просто… Но тъй като и Ронан, и Адам, и Ноа до един изглеждат индиферентни… аз…

Блу се престори, че знае какво означава индиферентен, и отбеляза:

— Не забравяй, че аз живея с тези неща. Така де, майка ми е гадателка. И всичките й приятелки са също гадателки. За мен това е… е, не е като да е напълно нормално, но може би точно така бих се чувствала, ако бях като тях. Нали се сещаш? Да виждам неща, които другите хора не виждат.

— Посветих години от живота си в стремеж да накарам този уред да прави това, което прави сега — призна си Ганзи. В тембъра на гласа му имаше нещо, което значително изненада Блу. И едва когато той отново заговори, тя осъзна, че той използва тона, който го бе чувала да използва към Адам: — От осемнайсет месеца насам се опитвам да открия лей линията на Хенриета!

— Това ли е, което очакваше?

— Не знам какво съм очаквал. Прочел съм всичко, което може да се намери за ефектите от леите, но никога не бях допускал, че могат да бъдат толкова мощни. Толкова… А това с дърветата изобщо не го бях очаквал. Не бях очаквал и всичко да се развие толкова бързо. Свикнал съм да получавам само по една следа месечно, а после да се опитвам да я следвам, докато не се появи нова. Обикновено стигайки до задънена улица, разбира се. А не дотук — замълча, а после с широка, благодарна усмивка добави: — И всичко това се дължи само на теб! Едва ти успя да ни насочиш наистина към линията! Идва ми да те разцелувам!

И макар че той надали го мислеше сериозно, Блу се дръпна настрани.

— За какво пък беше това?

— Вярваш ли в ясновидци? — контрира го тя.

— Е, нали ходих при такива, забрави ли?

— Това не значи нищо. Много хора ходят по врачки само за да се посмеят после.

— Е, но аз отидох, защото вярвам. Или поне вярвам на онези, които са добри в работата си. Просто знам, че има твърде много шарлатани и затова е адски трудно да попаднеш на истинските. Защо?

Блу удари злобно земята със своята пръчка срещу змии и отговори:

— Защото още откакто съм се родила, майка ми ми повтаря, че ако целуна голямата си любов, той ще умре!

Ганзи се разсмя.

— Изобщо не се смей, ти… — Блу се канеше да изрече „копеле“, но прецени, че думата е твърде груба, и млъкна.

— Мисля, че това е просто предохранителна мярка от страна на майка ти. Не излизай на срещи, иначе ще ослепееш. Не целувай голямата си любов, иначе той ще хапне дръвцето.

— Не е само тя! — извика Блу. — Всеки екстрасенс или медиум, когото съм срещала, ми повтаря същото! Предречено ми е! Освен това майка ми не е от този тип майки. Тя не би си играла с нещо от този род. Тя не се преструва!

— Извинявай! — смотолеви Ганзи, едва сега осъзнавайки, че тя съвсем сериозно се е обидила. — Отново се държа като кретен. А знаеш ли как би трябвало да умре този… този нещастник?

Блу сви рамене.

— Аха. Значи дяволът е в детайлите, както винаги. Затова, просто за всеки случай, не целуваш никого, така ли? — видя я да кимва. — Не мога да крия от теб, Джейн, че това ми се струва гадно.

Тя отново сви рамене и отвърна:

— Обикновено не го споделям с никого. Не знам защо сега го казах на теб. Но те моля, не казвай на Адам!

Веждите на Ганзи скочиха чак до линията на косата му.

— Значи просто ей така, така ли?

— Не! — извика тя с внезапно пламнали бузи. — Искам да кажа… Не! Просто защото… защото и аз не знам… предпочитам да не рискувам!

В този момент Блу започна да си фантазира, че изведнъж времето се преобръща и те започват отново този разговор, излизайки от колата. Само че тя започва да говори за времето или за предметите, които той учи. Не знаеше как да накара лицето си да спре да гори.

— Честно да ти кажа, ако убиеш Адам, няма да ми бъде особено весело — изсумтя Ганзи с лека тревога в гласа.

— Ще се постарая това да не се случи!

В продължение на няколко секунди между тях се настани тягостна тишина. А после, с доста по-нормален глас, той изрече:

— Все пак благодаря, че сподели това с мен. Благодаря ти и за доверието — подобно нещо не се казва на кого да е.

С огромно облекчение Блу отговори:

— Е, ти пък ми каза как се чувстваш относно Ронан и Адам, и онова индиферентно нещо. Искам да знам само още едно — защо го търсиш? Имам предвид Глендоуър?

Той се усмихна печално и за момент Блу си помисли с тревога, че той ще превключи отново на вятърничавия, лъскав Ганзи, но накрая го чу да казва:

— Тази история е доста трудна за обобщение.

— Но ти си в училище, подготвящо за Бръшляновата лига! Опитай!

— Добре тогава. Откъде да започна? Може би… Нали видя моята спринцовка? Тя е за ужилване от пчели. Аз съм алергичен към тях. Ужасно алергичен.

Блу се закова на място, силно обезпокоена. Бе наясно, че стършелите гнездят по земята, а райони като този тук са техни основни територии — тихи места, близо до дърветата.

— Ганзи, но сега сме сред природата! Където живеят пчелите!

Той махна пренебрежително, като че ли нямаше търпение да изчерпят конкретно тази тема.

— Ти продължавай да бодеш с пръчката си наоколо и всичко ще бъде наред — промърмори.

— С моята пръчка ли? Но ние вече цяла седмица се разхождаме по горите! Това изглежда крайно…

— Рицарско? — предположи Ганзи. — Истината е, че от онази спринцовка епипен всъщност няма никаква полза. Последното, което ми казаха за нея, бе, че ще има ефект само при едно ужилвано, а дори тогава не е ясно колко добър ще бъде този ефект. Бях на четири, когато за първи път се озовах в болница от ужилване, а след това реакциите се влошиха още повече. Нещата са такива, каквито са. Или това, или трябва да живея под стъклен похлупак.

Блу се сети за картата на Смъртта и за това как майка й всъщност изобщо не я бе изтълкувала на Ганзи. Но пък беше много възможно картата да не е сочела предречената му трагедия в бъдещето, а по-скоро да е обобщавала живота му — факта, че той всеки ден върви ръка за ръка със смъртта.

Сега тя хвана здраво пръчката си, разрови добре тревата пред тях и подхвърли:

— Окей, слушам те!

Ганзи стисна устни, отпусна ги и продължи:

— Така. Та преди седем години бях на някаква тържествена вечеря с родителите ми. Вече не си спомням точно по какъв повод. Май един от приятелите на баща ми беше номиниран от партията.

— За… Конгреса?

Земята под краката им или може би въздухът около тях бяха разтърсени от гръмотевица.

— Да бе. Но не помня добре. Нали знаеш как понякога не можеш да си спомниш всичко както трябва? Ронан твърди, че спомените са като сънищата. Изобщо не помниш как си се озовал пред черната дъска в класната стая без дрехи. Както и да е. Онова тържество беше тъпо… все пак тогава бях на девет или десет години. Беше от онези коктейли с малките черни роклички, червените вратовръзки и храна на корем, стига да не са скариди. Бяхме се събрали няколко деца и започнахме да играем на криеница. Спомням си как тогава си мислех, че вече съм стар за криеница, но тъй като нямаше какво друго да правим, започнахме да играем.

Двамата с Блу навлязоха в малка горичка. Дърветата бяха толкова разредени, че вместо къпинак между тях растеше висока трева. Този Ганзи, този разказвач Ганзи, беше напълно различен от всички останали негови версии, с които тя се бе сблъсквала досега. И просто не можеше да не го слуша.

— Беше горещо като в ада. Беше пролет, но внезапно бе решило, че е лято. Нали знаеш каква е понякога пролетта във Вирджиния? Някак си тежка. Та на двора нямаше никаква сянка, но близо до него имаше страхотна гора. Тъмна, зелена и синя. Все едно се гмуркаш в езеро. Та влязох аз в нея и беше фантастично. Само след пет минути къщата зад нас вече не се виждаше.

Блу прекрати с ровенето с пръчката си и попита:

— Да не си се изгубил?

Ганзи поклати глава.

— Не. Стъпих в гнездо — очите му бяха свити по онзи начин, до който прибягват хората, когато се опитват да звучат небрежно, но за всички е очевидно, че историята действително им тежи. — Стършели. Точно както каза и ти. Те гнездят по земята. Не е необходимо да ти обяснявам, нали? Но по онова време нямах никаква представа. Първото, което почувствах, беше леко убождане през чорапа ми. Помислих си, че съм стъпил на трън — наоколо имаше много, от онези зелените, дето са като метлички. Но после почувствах второ убождане. Почти не боли, нали се сещаш?

На Блу започна да й прилошава, предчувствайки какво ще чуе по-нататък.

Той продължи:

— Но после усетих същото и по едната си ръка и докато се сетя да отскоча, те бяха пропълзели по цялата ми ръка. И по двете всъщност.

Незнайно как, но чрез разказа си той бе успял да я отведе точни там, на онова място преди толкова много години. Блу усети, че сърцето й започва да се свива от отровата, прониквала в неговото тяло в онзи момент.

— И какво направи? — попита.

— Знаех, че съм мъртъв. Знаех, че съм мъртъв много преди да усетя, че всичко в тялото ми се обърква. Защото вече бях ходил в болница за едно ужилване, а това бяха… стотици. Бяха в косата ми. Бяха дори в ушите ми, Блу!

— Уплаши ли се? — попита тя.

Не й беше необходимо да чува отговора му. Видя го в празния му поглед.

— И какво стана?

— Умрях — отговори той. — Усетих как сърцето ми спира. А на стършелите изобщо не им пукаше. Продължаваха да ме жилят, макар вече да бях мъртъв.

Тук Ганзи се закова на място и промърмори:

— И тук следва трудната част.

— Те са ми любимите — кимна Блу. Дърветата около тях се бяхме смълчали. Единственият звук, който се чуваше, беше грохотът на гръмотевицата. След кратка пауза тя добави, леко засрамена: — Извинявай! Не исках да прозвуча като… Но на мен целият ми живот се състои от „трудни части“. Никой не вярва в онова, което прави семейството ми. И затова не смятам да ти се смея.

Той издиша бавно и заговори:

— Чух глас. Беше по-скоро шепот. Никога няма да забравя какво ми каза! Каза ми: Ще живееш заради Оуайн Глиндур. Някой друг по лей линията умира, макар че не би трябвало да умира, и затова ти ще живееш, макар че не би трябвало да живееш.

Блу не отвърна нищо. Въздухът буквално се свлече върху тях.

— Казах на Хелън. Тя заяви, че било халюцинация — Ганзи отметна от лицето си една увиснала от дървото лоза. Тук храсталакът се сгъстяваше, дърветата се сближаваха все повече и повече. Може би трябваше да се връщат. Гласът му беше много особен. Официален и уверен, когато добави: — Но не беше халюцинация!

Това беше онзи Ганзи, който бе писал в дневника. Истината за магията я обгърна, облада я.

— И това е достатъчно, за да прекараш целия си живот в търсене на Глендоуър? — попита тя.

— След като Артур е разбрал, че Граалът наистина съществува, можел ли е да не тръгне да го търси? — контрира въпроса й с въпрос Ганзи.

Над главите им се чу отново грохот на гръмотевица, като гладното ръмжене на невидим звяр.

Блу изрече:

— Това не е никакъв отговор.

Без да я поглежда в очите, той отговори с непознат за нея глас:

— Имам нужда от това, Блу.

Лампичките на уреда в ръката му изведнъж изгаснаха.

Едновременно облекчена да се завърне отново на здравата почва на реалността и разочарована, че не може да надникне по-дълбоко в истинския Ганзи, Блу докосна уреда:

— Да не би да се отместихме от линията?

Върнаха се няколко метра назад, но машинката отказа да се включи.

— Да не би батерията да е свършила? — предположи момичето.

— Не знам как да проверя — промърмори Ганзи и за всеки случай изключи, а после отново включи уреда.

Блу протегна ръка и пое уреда. В мига, в който го докосна, лампичките изригнаха в червено като празнична заря. Наситено червено, а не примигващо. Тя се завъртя наляво-надясно. Оранжево вляво, червено вдясно.

Очите им се срещнаха.

— Вземи си го — промърмори тя.

Но в мига, в който уредът се озова обратно в ръцете на Ганзи, лампичките му автоматично изгаснаха. А когато гръмотевицата пак раздра небето и земята, съблазнителна и стихваща, тя почувства, че стихията е вложила в треперенето й нещо, което дори след отминаването на звука не спира.

— Все още продължавам да мисля, че има логично обяснение за всичко това — каза Ганзи. — Но е факт, че от цяла седмица не показва нищо.

Според Блу действително имаше логично обяснение и то беше следното — Блу усилваше нещата. Само дето точно в този момент нямаше никаква представа какво усилва.

Въздухът отново бе разтърсен от грохот на гръмотевица. От слънцето нямаше и следа. Единственото, останало около тях, бе натежалият зелен въздух, който ги обграждаше.

— Но накъде ни насочва? — попита учудено Ганзи.

Оставяйки се на яркочервената светлинка да ги води, Блу пристъпи колебливо сред дърветата. Бяха направили само няколко крачки, когато машинката пак замря. И никакво количество смяна на ръцете и манипулации не бе в състояние да я накара отново да се събуди.

Двамата стояха един срещу друг, загледани в машинката между тях. С приведени глави, не откъсващи очи от тъмните в момента лампички.

— И сега какво? — обади се Блу.

Ганзи се вгледа внимателно в земята между краката си, точно под уреда.

— Отстъпи! Там има…

— Господи! — извика Блу и отскочи от Ганзи. А после пак: — Боже мой!

Но не успя да довърши мисълта си, защото току-що бе отскочила от нещо, което ужасно много приличаше на човешка раменна кост. Ганзи приклекна първи и бръсна листата, покрили костта. И наистина — до първата раменна кост се появи втора. Малко по-надолу се виждаше мръсен ръчен часовник. Всичко изглеждаше като нагласено — скелет в гората.

Това не може да е истина!

— О, не! — извика Блу. — Не пипай! Пръстови отпечатъци!

Но трупът отдавна бе преминал етапа, в който би могъл да помогне с пръстови отпечатъци. Костите бяха чисти като на музеен експонат, плътта — отдавна изгнила и смесила се с пръстта. Бяха останали само отделни нишки от дрехата, която някога бе носил този човек. Повдигайки внимателно листата, Ганзи разкри целия скелет. Лежеше свит, единият крак беше сгънат, а ръцете разперени от двете страни на черепа в застиналия миг на трагедията. Времето бе пощадило някои елементи и отнело друго — часовникът бе тук, но ръката липсваше. Ризата я нямаше, но вратовръзката беше останала, надиплена над хълмовете и долчинките на свилите се прешлени на гръдния кош. Обувките бяха мръсни, но недокоснати от стихиите. Чорапите също бяха останали в кожените обувки, подобно на високи до глезените чували за костите на краката.

Бузата на черепа беше размазана. Блу се запита дали това не бе причината за смъртта на непознатия човек.

— Ганзи — прошепна по едно време с равен глас, — но това е било дете! Дете от „Алионби“!

И посочи към гръдния кош. Паднала между две ребра, се виждаше емблемата на „Алионби“ — синтетичните нишки на бродерията се бяха оказали недосегаеми за времето.

Двамата се вторачиха един в друг над мъртвото тяло. Над главите им падна светкавица и освети лицата им. И Блу сякаш видя черепа под кожата на Ганзи — скулите му бяха толкова близо до повърхността, високи и квадратни като онези на Смъртта от картите таро.

— Трябва да съобщим в полицията — каза тя.

— Почакай! — извика той. Отне му само миг, за да измъкне портфейла изпод тазовата кост. Беше от хубава, качествена кожа, зацапан с кал и леко избелял, но като цяло непокътнат. Ганзи го отвори и огледа многоцветните ръбове на кредитните карти, подредени в единия край. Някъде сред тях забеляза и горния ръб на шофьорската книжка и я извади.

И после Блу чу как Ганзи буквално ахва. По лицето му се изписа неподправен шок.

Лицето от снимката на шофьорската книжка беше на Ноа.