Пророчеството на гарвана

Трета глава

Утрините в къщата на Фокс Уей №300 бяха бъркотия от страховита величина. Ръгане с лакти, опашки за банята и хора, които се джафкаха заради чаени торбички, поставени в чаши, в които вече имаше други чаени торбички. Предстоеше училище за Блу и работа за някои от по-продуктивните (и не толкова добри в гадаенето) лели. Филийки прегаряха в тостера, овесени ядки подгизваха забравени, вратата на хладилника зееше отворена минути наред в очакване някой да си вземе нещо отвътре или да се сети да я затвори. Дрънчаха ключове и излизащите спореха как да се разпределят по колите.

Някъде посред закуска телефонът започваше да звъни и Маура се провикваше: „Вселената до Орла на втора линия!“ или нещо подобно, и Джими или Орла, или някоя от другите лели или полулели, или приятелки започваха да се карат коя да вдигне телефона на горния етаж. Преди две години братовчедката на Блу Орла бе решила, че една телефонна линия за предсказания би била доходоносна добавка към техния живот и след кратка размяна на любезности с Маура относно публичния им имидж Орла бе спечелила. „Победата“ включваше Орла да изчака Маура да замине на конференция през уикенда, за да включи тайно новата линия, но днес всичко това бе не толкова болно място за някои от домакинството, колкото просто спомен за болното място. Телефонът за предсказания започваше да звъни някъде към седем часа сутринта, а в някои дни доларът на минута бе като манна небесна за всички в големия малък дом.

Утрините си бяха същинска спортна надпревара, в която Блу се надяваше, че става все по-добра.

Но в деня след църковното наблюдение на Блу не й се наложи да се притеснява за реда си в банята или за приготвянето на сандвича си за училище, докато Орла изпуска филийките с маслото надолу. Когато се събуди, обикновено светлата й от ярките утринни лъчи стая бе изпълнена със задушния полумрак на следобеда. В съседната стая Орла разговаряше или с гаджето си, или с някой от клиентите по горещата линия за предсказания. При Орла бе доста трудно да разпознаеш двата вида разговори. И след двата Блу оставаше с усещането, че трябва веднага да си вземе душ.

Така Блу се превърна в единствен и неоспорим завоевател на банята за известно време, където посвети по-голямата част от вниманието си на косата си. Тъмната й коса бе подстригана късо, но не толкова, че да не може да я събира в нещо като опашка и същевременно достатъчно късо, за да й се налага да използва цяла армия шноли, за да го направи успешно. Крайният резултат представляваше щръкнала във всички посоки, неравна конска опашка и глава, гарнирана с разнородни по вид и цвят шноли, и непокорни кичурчета, измъкнали се изпод тях. Прическата й изглеждаше ексцентрична и неугледна, и само Блу си знаеше какво й струва да я поддържа в този модерен вид.

— Мамо! — извика момичето, докато подскачаше надолу по измитото стълбище. Маура стоеше до плота в кухнята и приготвяше някаква каша от стар, използван чай. Смърдеше ужасно.

Майка й не се обърна. На плота от двете й страни се виждаха зелени останки от билки, подобни на морски водорасли, изхвърлени на брега.

— Не е необходимо непрекъснато да подскачаш или бягаш — бе единственото, което изрече.

— А ти защо не ме събуди за училище? — сряза я Блу.

— Събудих те — отговори Маура. — Два пъти — а после, на себе си: — По дяволите!

Откъм масата мекият глас на Нийви изрече:

— Имаш ли нужда от помощ, Маура?

Седеше на масата пред чаша чай, закръглена и блага като същинско ангелче, без никакви следи от липсата на сън предишната нощ. Нийви се втренчи в Блу, която побърза да избегне зрителния контакт с леля си.

— Напълно съм способна да си приготвя и сама проклетия чай за медитация, много благодаря! — процеди през зъби Маура. А на Блу рече: — Обадих се в училище и им казах, че си лепнала грип. Подчертах, че повръщаш. Така че не забравяй утре да изглеждаш бледа и изтощена!

Блу притисна възглавничките на дланите си към слепоочията си. До този момент нито веднъж не бе пропускала училище след църковното наблюдение. Да, понякога й се бе случвало да бъде сънлива, но никога — толкова изцедена.

— Да не би да е, защото го видях? — обърна се сега тя към Нийви, отпускайки ръце. Щеше й се да не помни момчето толкова ясно. Или по-скоро представата за него, разтворената му върху пръстта длан. Щеше й се да не го бе виждала. — Затова ли спах толкова дълго?

— Защото си позволила на петнайсет духа да преминат през тялото ти, докато си разговаряла с едно мъртво момче! — тросна й се Маура, преди Нийви да успее да отвори уста. — Или поне така ми казаха. Божичко, така ли трябва да вонят тези листа?

Блу се обърна към Нийви, която продължаваше невъзмутимо и благо да си сърба чая.

— Вярно ли е? — попита. — Защото онези духове са минали през мен, така ли?

— Ти определено ги остави да черпят енергия от теб — отговори накрая Нийви. — Разполагаш с доста, но не чак толкова много, че да не ти се налага да се възстановяваш със сън.

Ответните мисли, които нахлуха в главата на Блу в този момент, бяха две. Едната гласеше: „Значи аз имам много енергия?“, а втората: „Мисля, че съм ядосана“. Не бе като да им бе позволила нарочно да черпят сили от нея, нали така?!

— Трябва да я научиш да си изгражда защита — рече Нийви на Маура.

— Вече съм я научила на някои неща! Не съм чак толкова некадърна майка! — тросна се на своята полусестра Маура, докато подаваше чаша чай на дъщеря си.

— За нищо на света няма да близна това! Смърди ужасно! — отсече Блу и извади от хладилника кофичка кисело мляко. А после, от солидарност с майка си, поясни на Нийви: — Досега нито веднъж не ми се е налагало да си изграждам защита по време на църковното наблюдение.

— Крайно изненадващо — отбеляза спокойно полулеля й. — Усилваш енергийните полета толкова много, че съм изумена, че не са започнали да те намират дори тук!

— О, я престани! — сряза я раздразнено Маура. — В мъртвите няма нищо плашещо!

Пред очите на Блу отново изплува призрачното тяло на Ганзи, объркано и съкрушено.

— Мамо — промърмори, — онези духове в църковния двор… Може ли човек да предотврати смъртта им? Примерно като ги предупредиш?

Точно в този момент телефонът иззвъня. Стресна всички и продължи да звъни пронизително, което означаваше, че Орла е все още на другата линия с предишния клиент.

— Да я вземат мътните нашата Орла! — простена Маура, макар че Орла не беше наблизо, за да я чуе.

— Аз ще поема обаждането — изрече Нийви.

— Ама ти… — започна Маура, но не довърши изречението си. Блу се запита дали майка й не е имала предвид, че Нийви трудно би могла да бъде накарана да работи за само долар на минута.

— Знам какво си мислиш — отбеляза майка й, след като Нийви излезе от кухнята. — Повечето от тях умират от инфаркт, рак и други неща, които са нелечими. Но това момче наистина ще умре!

Блу усети, че част от усещането й през нощта започва да се завръща в душата й, долови сянката от снощната тъга.

— Не мисля, че едно момче от „Алионби“ би могло да умре от инфаркт — промърмори. — Ти защо си правиш труда да съобщаваш на клиентите си?

— За да приведат нещата си в ред и да направят всичко, за което са мечтали, преди да умрат — отговори Маура и се обърна към Блу, фиксирайки я многозначително. Изглеждаше внушително и импозантно, или поне толкова, колкото внушително би могла да изглежда боса жена с дънки, държаща чаша чай, която вони на гнило. — Не възнамерявам да те спирам, ако искаш да го предупредиш, Блу — продължи. Но трябва да си наясно, че той няма да ти повярва, дори и да го откриеш, и че няма да го спасиш, дори и да знае. Може и да успееш да го предпазиш от някоя глупост. Но може и да съсипеш последните няколко месеца от неговия живот!

— Ти си зла пророчица! — сряза я дъщеря й. Но знаеше, че Маура е права, или поне за първото. Почти всички нейни познати мислеха, че майка й си изкарва прехраната с евтини фокуснически номера. Така че какво можеше да стори Блу — да издири момчето от академия „Алионби“, да почука на стъклото на неговия лексус или ленд роувър и да го предупреди да си прегледа спирачките и да поднови застраховката си „Живот“?

— Вероятно и без това не мога да ти попреча да се запознаеш с него — продължи Маура. — Така де, ако Нийви е права за причината, поради която си го видяла. Просто си орисана да го срещнеш.

— Орис е твърде тежка дума за подмятане преди закуска, не мислиш ли? — озъби се Блу на майка си.

— Закуската в този дом мина доста отдавна — отговори спокойно Маура.

Стълбите изскърцаха — Нийви се върна при тях.

— Грешка — отбеляза с типичния си безстрастен тон. — Често ли ви се случва?

— Нашият номер се различава само по една цифра от номера на фирма за компаньонки — отговори Маура.

— Аха! — кимна Нийви. — Това обяснява всичко — настанявайки се отново на масата, добави: — Блу, ако искаш, мога да се опитам да разбера какво го е убило.

Тези думи автоматично привлякоха вниманието и на Блу, и на Маура.

— Да! — извика момичето.

Маура отвори уста, но после бавно и категорично я затвори.

Нийви попита:

— Имаме ли гроздов сок?

Макар и озадачена, Блу се запъти към хладилника, извади оттам една кутия и попита:

— Касис?

— Става.

С все така неразгадаемо изражение Маура отвори шкафа и извади оттам тъмносиня фруктиера. Почти я трясна пред Нийви и изрече троснато:

— Не нося отговорност за нищо от онова, което ще видиш!

— Какво? — изгледа я дъщеря й. — Какво би трябвало да означава това?

Нито една от двете жени не благоволи да отговори.

С блага усмивка на пухкавото си лице Нийви започна да излива сока в купата, докато не я напълни до ръба. Маура изгаси лампите. Външният свят внезапно оживя на фона на сумрачната кухня. Потъналите в млади зелени листа дървета опряха клони о прозорците и Блу внезапно се изпълни с усещането, че е обградена от дървета, че се намира насред неподвижна априлска гора.

— Ако смятате да гледате, моля, мълчете! — отсече Нийви, без да поглежда конкретно към никого. Блу измъкна един стол и седна на масата. Маура се облегна на плота и скръсти ръце пред гърди. Беше рядко явление да видиш Маура силно притеснена, без да прави нищо по този въпрос.

Нийви попита:

— Та как му беше името?

— Той каза само „Ганзи“ — отговори Блу. Внезапно се почувства неловко, изричайки името му. Незнайно как мисълта, че тя ще има пръст в живота или смъртта на това момче, превръщаше съществуването му по име в тази кухня в нейна отговорност.

— Това е достатъчно.

Нийви се приведе над купата. Устните й се задвижиха леко, тъмното й отражение се плъзна по повърхността на течността. А Блу не спираше да мисли за онова, което бе казала майка й:

Не нося отговорност за нищо от онова, което ще видиш.

Тези думи превръщаха онова, което правеха сега, в много по-значимо от обичайното. Отдалечаваха го от игрите на природата и го приближаваха до религиозното преживяване.

Накрая Нийви изсумтя. И макар че Блу не откри никакъв смисъл в този безсловесен звук, Маура вдигна победоносно глава.

— Бива си го това! — отбеляза Нийви.

Каза го така, че прозвуча като: „И това ако не е странно!“, но Блу вече бе започнала да я разбира.

— Какво видя? — попита момичето. — Как е умрял?

Нийви не сваляше очи от сестра си. По някакъв странен начин едновременно задаваше въпрос и отговаряше.

— Видях го — изрече. — И после той изчезна. В абсолютното нищо.

Маура плесна с ръце. Блу познаваше много добре този жест на майка си. Използваше го в края на спор, след като победоносно бе изрекла последната дума. Само че този път последната дума бе изречена от купа сок от касис, а момичето нямаше никаква представа какво означаваше тази дума.

Нийви добави:

— В един момент беше там, в следващия изобщо не съществуваше.

— Случва се — отбеляза Маура. — Поне тук, в Хенриета. Има едно място… или места… които не виждам. А понякога виждам… — и тук тя съзнателно не погледна към Блу, така че момичето веднага разбра, че майка й се старае да не я поглежда. — … неща, които не съм очаквала.

Тези думи напомниха на Блу за множеството пъти, в които майка й бе настоявала да останат в Хенриета, въпреки че животът тук ставаше все по-скъп и че понякога се отваряха възможности да се преместят в други градове. Веднъж Блу бе засякла размяна на имейли в компютъра на майка си — един от мъжете клиенти на Маура бе започнал пламенно да я моли да доведе Блу и „всичко останало, без което не може да живее“ в голямата му къща в Балтимор. В отговор Маура сдържано го бе информирала, че изобщо не може да става дума за подобно нещо, при това по много причини, главната от които е, че тя за нищо на света няма да напусне Хенриета, а освен това не би могла да бъде сигурна дали той не е сериен убиец с брадва. Неговият последен имейл се състоеше само от едно тъжно личице. Оттогава насам Блу не преставаше да се пита какво ли е станало с този мъж.

— Настоявам да разбера какво си видяла! — изрече сега момичето. — Какво ще рече това „абсолютно нищо“?

Нийви с готовност отговори:

— Следвах момчето, което видяхме снощи, до смъртта му. Чувствах, че тя е много близо, или поне хронологично, но после той изчезна в място, което не успях да видя. Не знам как да го обясня. Мислех си, че проблемът е в мен.

— Не е! — отсече Маура. А когато забеляза, че Блу все така не схваща, поясни: — Както когато на телевизора липсва картина, обаче ти си знаеш, че той е включен. Ето така се усеща това. Но никога досега не бях виждала някой да влиза в него.

— Да де, ама той влезе — изсумтя Нийви и избута купата далече от себе си. — Ти каза, че това не е всичко. Какво още ще ми се покаже?

— Канали, които не излизат на основната програма на кабелната — отговори Маура.

Нийви почука с красивите си пръсти по масата. Само веднъж. После изрече:

— Досега не си ми казвала за това.

— Не ми е изглеждало важно — отвърна Маура.

— Място, където младите мъже могат да изчезнат, ми се струва достатъчно важно. Способността на твоята дъщеря също ми се струва достатъчно важна — заяви Нийви, без да сваля отвъдния си поглед от Маура, която се дръпна от плота и й обърна демонстративно гръб.

— Трябва да тръгвам на работа — обади се накрая Блу, когато усети, че разговорът бе взел странен за нея обрат. Отражението на листата на клоните пред прозорците потрепна върху повърхността на сока в купата — все така гора, но вече доста мрачна.

— Така ли смяташ да отидеш? — изгледа я майка й.

Блу сведе очи към облеклото си. То включваше няколко пласта отделни ризи, сред които и една, която тя бе подобрила благодарение на метод, наречен „късане на ивици“.

— Какво ми има? — промърмори.

— О, нищо — сви рамене майка й. — Винаги съм си мечтала за ексцентрична дъщеря. Просто не си бях давала сметка как собствените ми желания могат да се обърнат срещу мен. Докога си на работа?

— До седем. Всъщност до малко по-късно. Чиалина би трябвало да бъде на смяна до седем и половина, но цяла седмица вече повтаря, че брат й е взел билети за „Вечер“ и че ако някой се съгласи да поеме последния половин час от смяната й…

— Можела си да откажеш. Какво е „Вечер“? Да не би да е онзи филм, дето всичките момичета умират, посечени с брадви?

— Същият — кимна Блу и, докато сърбаше последните останки от киселото си мляко, хвърли едно око на леля си. Нийви си седеше все така вцепенена на масата, вторачена в избутаната встрани от нея купа. — Окей. Тръгвам.

И бутна назад стола си. Маура мълчеше по онзи неин тежък начин, който превръщаше мълчанието й в по-шумно и от говоренето. Блу се замота, хвърляйки кофичката от млякото в кофата за боклук, а лъжичката — в мивката до майка си. После се насочи към стълбите, за да си вземе обувките.

— Блу — изрече накрая Маура, — не е необходимо да ти напомням да не целуваш никого, нали?