Пророчеството на гарвана

Единайсета глава

Един час и двайсет и три минути преди алармата на телефона на Блу да се включи, за да я събуди за училище, тя бе стресната от отварянето и затварянето на вратата на къщата. Сивкавата светлина на зората се процеждаше през прозореца й и превръщаше листата на дърветата отвън в разлети сенки. Блу се постара да не се ядосва заради изгубените час и двайсет и три минути сън.

По стълбата се чуха стъпки. После Блу долови гласа на майка си.

— … бях будна и те чаках.

— За някои неща е по-добре да бъдат направени през нощта — това беше Нийви. Въпреки че гласът й бе по-тих от този на Маура, звучеше някак си по-отчетливо и ясно. — Ама този ваш град си го бива, нали?

— Не съм те молила да гледаш града — отговори Маура, шепнейки театрално. Звучеше така, като че ли защитава нещо.

— Трудно е да не го направя. Градът крещи! — отбеляза Нийви. А следващото й изречение се изгуби в скърцането на стълбата.

Отговорът на Маура не се чу много ясно, защото тя също пое по стълбата, но звучеше долу-горе така:

— Бих предпочела да не замесваш Блу във всичко това!

Блу застина в леглото си.

Нийви рече:

— Казвам ти само онова, което открих! Щом той изчезна в същия момент, в който… вероятно са свързани. Не искаш ли тя да знае кой е той?

Изскърца още едно стъпало. Блу си каза: „Не могат ли да разговарят, без едновременно с това да се качват по стълбата?“.

Маура я сряза:

— Не виждам с какво това ще улесни нещата!

Нийви промърмори отговора си:

— Това вече напълно излиза от контрол! — каза майка й. — Уж не беше нищо повече от пускане на името му в търсачката в интернет, а сега…

Блу напрегна слух. От доста време насам не бе чувала майка си да използва местоимение в мъжки род, с изключение на Ганзи, разбира се.

След дълъг размисъл момичето си каза, че бе много възможно Маура да има предвид баща й. Нито един от неловките разговори, които Блу се бе опитвала да проведе с майка си по темата, не бе довеждал до нищо по-съществено от безсмислени, майтапчийски отговори („Той е Дядо Коледа“, „Той беше банков обирджия“, „В момента е в орбита около планетата“), които всеки път се променяха. В съзнанието на момичето той беше храбра, героична личност, но е трябвало да изчезне заради някаква трагедия в миналото. Може би чрез програмата за защита на свидетелите. Обичаше да си представя как той понякога я следи през оградата на задния двор, наблюдавайки с гордост как странната му дъщеря се е отдала на мечтания под големия бук.

Като се имаше предвид, че Блу никога не бе виждала баща си, би могло да се каже, че много го обичаше.

Някъде в дълбините на къщата се затвори врата, а след това настъпи онази особена нощна тишина, която трудно би могла да бъде нарушена. След известно време Блу протегна ръка към пластмасовото кошче, което й служеше за нощно шкафче, и взе дневника. Отпусна длан върху кожената корица. Повърхността му беше като хладната, гладка кора на бука зад къщата им. Както когато докосваше дънера на дървото, така и сега тя се почувства едновременно успокоена и напрегната, изпълнена с увереност и подтикната към действие.

„Бива си го вашият град“ — бе казала Нийви. Дневникът като че ли бе съгласен с нея. Да, но с какво си я биваше Хенриета?

Блу нямаше намерение да заспива отново, но го направи, при това за още час и дванайсет минути. Но и този път не бе събудена от алармата на телефона си. Събуди я една-единствена мисъл, която се стрелна внезапно през ума й:

Днес е денят, в който Ганзи трябва да дойде за сеанса си.

Изправена пред рутинната необходимост от приготвяне за училище, Блу установи, че разговорът между Маура и Нийви вече не й изглежда така загадъчен както преди. Но дневникът продължаваше да излъчва същата магия. Седнала на ръба на леглото си, тя се зачете в един от цитатите.

Затвори дневника. Имаше чувството, че дълбоко в нея се таи някаква по-голяма, невероятно любопитна Блу, която всеки момент се кани да изригне от по-малката, по-чувствителна Блу, която я държеше. Замисли се, придържайки все така дневника върху краката си, отпуснала ръка върху корицата му.

Едно желание значи.

Ако имаше право да й изпълнят такова желание, какво би си поискала? Да не й се налага да се притеснява за пари? Да научи кой е баща й? Да обиколи света? Да вижда онова, което вижда и майка й?

През съзнанието й отново се стрелна онази мисъл:

Днес е денят, в който Ганзи трябва да дойде за сеанса си.

Как ли ще изглежда?

Ако сега стоеше пред онзи митичен крал, може би щеше да го помоли да спаси живота на Ганзи.

— Блу, надявам се, че си станала! — изкрещя Маура от долния етаж. Момичето си даде сметка, че ако иска да стигне с велосипеда си навреме в училище, трябва да спре да се мотае. Само след няколко седмици щеше да стане прекалено горещо, особено ако върти педалите.

Може пък да поиска от онзи спящ крал една кола.

Не че Блу се страхуваше да ходи на училище — просто го усещаше като задължение, което… започваше да я спъва, да я задушава. И не че там я тормозеха — не й бе отнело много време, за да установи, че колкото по-странна изглежда отвън, колкото по-бързо остави другите деца да си дадат сметка, че тя не е като тях, толкова по-малка бе вероятността те да започнат да я дразнят или пренебрегват. А когато накрая се озова в гимназията, се оказа, че да бъдеш странен и да се гордееш с този факт, е невероятно модерно. Внезапно станала в очите на другите адски готина, Блу би могла да има за приятел всеки, когото си пожелаеше. Не че не бе опитала. Но проблемът с това да бъдеш странен бе, че всички останали бяха нормални.

Така членовете на семейството й си останаха най-близките й приятели, училището си остана неприятно задължение, а Блу си остана с тайната надежда, че някъде по широкия свят има и други странни хора като нея. Дори и да не са от Хенриета.

Много възможно бе Адам също да е странен.

— БЛУ! — изкрещя отдолу Маура. — УЧИЛИЩЕ!

Притиснала здраво дневника към гърдите си, Блу се насочи към червената врата в другия край на коридора. По пътя й се наложи да мине покрай кипящата от различни дейности (телефонна, шивашка, котешка) стая и покрай обичайния бой за банята. Стаята зад червената врата принадлежеше на Персефона, една от двете най-добри приятелки на майка й. Вратата беше отворена, но въпреки това момичето почука лекичко. Персефона нямаше много дълбок сън, но заспиваше често, среднощните й крясъци и краченето напред-назад гарантираха, че никога нямаше да й се наложи да споделя стаята си с другиго. Но освен това означаваха, че Персефона отделяше за сън всяка възможна минута, поради което Блу не искаше да я буди.

Тихият, изтънчен глас на Персефона изрече:

— Допустимо е. Тоест отворено.

Момичето бутна вратата и завари Персефона седнала до масичката за карти край прозореца. Притиснати да разкажат за Персефона, първото, с което хората започваха, бе косата й — дълга, чуплива сребристоруса грива, стигаща до коленете й. Притиснати повече, биха могли да си спомнят от време на време и дрехите й — рокли с многопластови дипли или чудати женски ризи до петите. При необходимост биха могли да споделят, че особено са ги впечатлили очите й — черни бездни, с които зениците й буквално се сливаха.

В момента Персефона държеше молив по странен, детински начин. Когато видя Блу, се смръщи многозначително.

— Добро утро — поздрави момичето.

— Добро утро — отвърна като ехо Персефона. — Твърде рано е. Думите ми не работят, затова за теб ще използвам колкото е възможно повече от онези, които работят.

И завъртя неопределено ръка — жест, който Блу възприе като покана да седне някъде. Тя се огледа. По-голямата част от леглото беше покрита със странни, бродирани дълги чорапи и пепитени чорапогащи, но все пак тя откри една свободна част от ръба, върху която да настани задника си. Стаята ухаеше познато — на портокали или може би на бебешка пудра, или може би на нова книга.

— Зле ли спа? — попита Блу.

— Лошо — отвърна пак като ехо Персефона. А после: — Добре де, това не е съвсем вярно. Май в крайна сметка ще се наложи да използвам собствените си думи.

— Върху какво работиш?

В повечето случаи Персефона работеше върху вечната си докторска дисертация, но тъй като това бе процес, изискващ вълнуваща музика и чести отскачания до кухнята за похапване, тя избягваше да го прави по време на сутрешната бъркотия.

— Върху нещо мъничко — изрече тъжно Персефона. Или може би замислено. Беше доста трудно да схванеш разликата, а Блу не желаеше да задълбава. Персефона имаше любим или съпруг, който бе или мъртъв, или заминал надалече — когато ставаше въпрос за Персефона, беше много трудно да измъкнеш някакви детайли — и тя като че ли страдаше по него или най-малкото забелязваше, че го няма, което в случая с Персефона си бе истинско постижение. Блу не искаше да разпитва и за това. От майка си тя бе наследила отвращение към плачещи хора, затова никога не би насочила разговора съзнателно в посока, отвеждаща до сълзи.

Персефона обърна листа така, че Блу да го види. Беше написала думата три пъти, с три различни почерка. А няколко сантиметра по-надолу бе преписала рецепта за пай с бананов крем.

— Важните неща идват на тройки? — осмели се да предположи Блу.

Персефона подчерта думата лъжица, а след нея и думата ванилия от рецептата, а след това с далечен, неопределен тон отвърна:

— Или на седмици. Но това е твърде много ванилия! Човек би могъл да си каже, че е печатна грешка.

— Би могъл — повтори Блу.

— Блу! — изкрещя Маура от долния етаж. — Още ли не си тръгнала?

Блу не отговори, защото Персефона мразеше силните звуци, а крясъците определено се нареждаха в тази категория. Вместо това каза:

— Намерих нещо. Ако ти го покажа, нали няма да кажеш на никого?

Но това беше глупав въпрос. Персефона рядко казваше на някого каквото и да било, дори и да не е тайна.

Когато Блу й подаде дневника, Персефона попита:

— Трябва ли да го отворя?

Блу махна с ръка. Да, при това бързо! И започна да се върти неспокойно на леглото, докато приятелката на майка й разлистваше дневника с неразгадаема физиономия.

— Е? — попита накрая момичето.

— Много е приятен — отговори учтиво Персефона.

— Не е мой.

— Повече от сигурно е.

— Някой го беше забравил в… Хей, защо каза това?

Персефона започна да разлиства дневника напред-назад. Нежният й, почти детски глас беше толкова тих, че Блу трябваше да затаи дъх, за да я чуе.

— Този дневник очевидно е на момче. Освен това търси това нещо тук от цяла вечност. Ти на негово място отдавна щеше да си го открила.

— БЛУ! — изрева отдолу Маура. — НЕ МЕ КАРАЙ ПАК ДА КРЕЩЯ!

— Според теб какво трябва да направя с него? — попита момичето.

Точно както бе сторила преди Блу, сега и Персефона прокара пръсти по различните видове хартия. Момичето осъзна, че приятелката на майка й е права — ако дневникът беше неин, тя просто щеше да препише необходимата й информация, а не да събира изрезки и да ги залепва. Откъсите бяха интригуващи, но напълно излишни — онзи, който водеше този дневник, очевидно обичаше повече самото търсене, процеса на проучванията. А естетическите качества на дневника надали бяха случайни — той беше истински образец на академично изследване.

— Първо — изрече Персефона, — трябва да разбереш чий е този дневник.

Блу отпусна разочаровано рамене. Това беше един безмилостно логичен отговор, отговор, който би могла да очаква от Маура или от Кала. Естествено, че трябваше да го върне на законния му собственик. Но къде отиваше тогава тръпката?

Персефона добави:

— А после би било добре да разбереш дали всичко това тук е вярно, не мислиш ли?