Пророчеството на гарвана

Шеста глава

Блу не би могла да се опише точно като сервитьорка. В крайна сметка тя също така даваше уроци по краснопис на третокласници, правеше венци за Обществото на дамите за вечно здраве, разхождаше кучета, принадлежащи на обитателите на най-тузарския квартал на Хенриета, и пресаждаше цветя в градинките на възрастните жени от нейния квартал. Всъщност работата й като сервитьорка в „Нино“ беше най-малко ангажиращата я през седмицата. Но все пак работното време тук беше гъвкаво, този пост беше най-законно изглеждащият в нейната служебна биография и със сигурност й плащаха най-добре.

Имаше само един проблем с пицария „При Нино“ и той бе, че откъдето и да я погледнеш, тя принадлежеше на „Алионби“. Намираше се на шест пресечки от обградения с желязна ограда кампус на академията, в самия край на историческия център на града. Това не бе най-приятното заведение в Хенриета. Имаше и други, с по-големи телевизори и по-силна музика, ала никое от тях не бе успяло да заплени питомците на академията така, както „При Нино“. Дори само да си наясно, че „Нино“ е мястото, където се ходи, бе своеобразен пропуск, но ако си успял да бъдеш съблазнен от спортния бар „Мортън“ на Трета, значи не заслужаваш да бъдеш във вътрешния кръг.

И така, момчетата от „Алионби“, които идваха в „Нино“, бяха не просто ученици на академията, но и най-доброто, което „Алионби“ можеше да предложи. Шумни, нагли, богати.

Блу бе видяла предостатъчно от момчетата гарвани, за да й държи влага за цял живот.

Когато се появи тази вечер на работа, музиката вече беше достатъчно силна, за да парализира по-фините части от съзнанието й. Тя завърза чинно престилката си, опита се да се изключи колкото й бе възможно по-ефективно от крясъците на „Бийсти Бойс“ и си сложи задължителната усмивка.

Малко след началото на смяната й в пицарията се появиха четири момчета. Свежият въздух нахлу след тях с леко съскане, но не успя да прогони мириса на риган и бира. Във витрината зад момчетата светеше неонов надпис „От 1976 година“ и осветяваше лицата им в лимоненозелено. Момчето, което водеше групата, говореше по мобилния си телефон, но това не му попречи да вдигне към Чиалина четири пръста, за да й покаже от колко човека се състои групата му. Момчетата гарвани ги биваше много във вършенето на няколко неща едновременно, стига тези неща да включваха преди всичко и най-вече тяхната изгода.

Въпреки че джобът на престилката на Чиалина вече беше пълен с поръчки, тя се втурна към бара, за да вземе менютата. Блу й подаде четири оръфани менюта с мазни петна, но не пропусна да забележи, че косата на колежката й се носи над главата й, издавайки големия й стрес.

— Искаш ли аз да поема тази маса? — попита Блу, макар и без особено желание.

— Определено, но не мога да си го позволя — отговори Чиалина и се загледа в четирите момчета.

След като в крайна сметка приключи с телефонния си разговор, първият се плъзна в едно от сепаретата от оранжев винил. Най-високият от тях удари главата си във висящата над масата лампа от зелено стъкло, а останалите се разсмяха от сърце. Той промърмори: „Кучка“. Докато се обръщаше, за да седне, изпод яката му се плъзна татуировка. Имаше нещо гладно във всички тези момчета.

Блу и без това не умираше от желание да ги обслужва.

Онова, което искаше, бе работа, която да не изсмуква всички мисли от главата й, заменяйки ги с подигравателния призив на синтезатор. Понякога тя се измъкваше навън за безкрайно кратка почивка и отпускаше глава върху тухлената стена в уличката зад ресторанта, отдавайки се на мечти за кариери, свързани с изучаване на дървесните пръстени, плуване със скатовете и експедиция в Коста Рика за изучаване на гребенестите гекони.

Всъщност тя нямаше никаква представа дали има огромно желание да изучава гребенестите гекони. Просто й харесваше името им, защото за момиче, високо метър и половина, „гребенест гекон“ звучеше като велика кариера.

И всички тези въображаеми реалности изглеждаха адски далече от „Нино“.

Броени минути след началото на смяната й управителят й направи знак от кухнята. Тази вечер беше Дони. „При Нино“ имаше петнайсетина управители, всички до един роднини на собственика и нито един с поне гимназиално образование.

Дони успяваше едновременно да разпуска и да вдига телефона.

— Родителят ти — промърмори, подавайки й слушалката. — Така де, майка ти.

Не че имаше нужда да уточнява, защото Блу нямаше никаква представа кой е другият й родител. Преди време се бе опитала да тормози майка си, за да разбере кой е баща й, но незнайно как Маура винаги бе успявала да се изплъзва от отговора.

Блу пое телефона от ръката на Дони и се пъхна в ъгъла на кухнята, точно между непоправимо мазния хладилник и огромната мивка. Но въпреки старанието й пак продължаваха да се блъскат в нея.

— Мамо, работя!

— Не се паникьосвай! Седнала ли си? Но може би няма нужда да си седнала. Е, вероятно. Поне се облегни на нещо. Той се обади! Да си запише час да му гледам!

— Кой, мамо! Говори по-силно! Тук е адски шумно!

— Ганзи!

В продължение на няколко секунди Блу не успя да схване какво й казаха. А когато най-сетне осъзна чутото, краката й натежаха. Едва успя да събере сили да попита:

— Кога… за кога си записа час?

— За утре следобед. Това беше най-скорошният час, в който можах да го вмъкна. Опитах се да го поканя по-рано, но той каза, че е на училище. Утре на работа ли си?

— Да, но ще си разменя смените — отговори веднага Блу, без да се замисля. Но сякаш говореше някой друг, а не тя. Истинската Блу беше отново в църковния двор и чуваше гласа му да изрича: „Ганзи“.

— Със сигурност. А сега се връщай на работа!

Докато затваряше телефона, Блу усети как пулсът й се ускорява. Това беше реално! Той беше реален!

Всичко беше вярно и ужасно, ужасно конкретно.

Стори й се глупаво да стои сега тук, да обслужва маси, да носи напитки и да се усмихва на непознати. Искаше й се да бъде у дома, облегната върху хладната кора на стария бук зад къщата, за да се опита да осъзнае с какво променя всичко това живота й. Нийви й бе казала, че това е годината, в която ще се влюби. Маура я бе предупредила, че ако целуне голямата си любов, ще го убие. А Ганзи трябваше да умре тази година. Какви бяха шансовете тези три неща да не са свързани? Никакви. Да, голямата й любов очевидно щеше да бъде Ганзи. Трябваше да е така. Защото тя за нищо на света не би убила когото и да било.

Такъв ли би трябвало да бъде животът? Може би е по-добре да не знаем.

Нещо докосна рамото й.

Докосването беше изцяло против правилата на Блу. Никой не трябваше да я докосва, когато се намираше в „Нино“. Никой не трябваше да я докосва особено сега, когато преживяваше криза. Завъртя се рязко и изрече през стиснати зъби:

— Мога ли да ви помогна? Ти?!

Пред нея стоеше момчето от „Алионби“, което едновременно с говоренето по телефона можеше да прави и други неща. Изглеждаше чистичък и имаше вид на президент. Само часовникът му струваше много повече от колата на майка й, а всяка видима част от кожата му бе с великолепен златист тен. Блу така и не разбираше как момчетата от „Алионби“ успяваха да хванат тен по-рано от местните жители. Сигурно имаше нещо общо с неща като пролетна ваканция и места като Коста Рика и испанското крайбрежие. Президент Мобилен телефон сигурно е бил много по-близо до гребенестия гекон, отколкото тя някога можеше да се надява да бъде.

— Искрено се надявам — изрече той по начин, който подсказваше не толкова надежда, колкото увереност. Налагаше му се почти да вика, за да бъде чут, както и да сведе глава, за да я погледне в очите. В него имаше нещо дразнещо величествено, усещане, че е много висок, макар да не бе по-висок от повечето момчета. — Моят социално задръстен приятел Адам те намира за много сладка, но няма смелостта да направи първата крачка. Ето там! Не, не неугледният! Не и нацупеният!

Почти против волята си Блу се обърна към сепарето, към което сочеше той. Там седяха три момчета едното неугледно, точно както каза и той, с размит, някак си избелял вид, сякаш тялото му е било прано твърде много пъти. Онова, което бе ударило лампата с глава, беше красиво и с бръсната глава войник в една война, в която врагът беше целият свят. А третото беше… елегантно. Това може би не бе най-подходящата дума за него, но беше близо. Имаше фини скули и тялото му изглеждаше някак твърде крехко, а сините му очи бяха достатъчно красиви и за момиче.

Противно на здравия си разум, Блу долови в себе си трепет на любопитство.

— Е? — попита.

— Ами, ще ми окажеш ли честта да дойдеш при нас и да поговориш с него?

Блу използва точно една милисекунда от времето си, за да си представи какво ли би било да седне в сепаре с момчета гарвани и да нагази в неловък, сексистки разговор. Въпреки безспорно приемливия вид на момчето, което й беше посочено, тази милисекунда не бе за нея от най-приятните.

— И за какво, според теб, бих могла да говоря аз с него?

С напълно безгрижна физиономия Президент Мобилен телефон отговори:

— Все ще измислим нещо. Ние сме интересни хора.

Блу не беше много сигурна. Но елегантното момче беше твърде елегантно. И изглеждаше искрено ужасѐн, че приятелят му разговаря с нея, което беше много мило. За един кратък, много кратък момент, който по-късно я караше едновременно да се срамува и да се усмихва, Блу си помисли да каже на Президент Мобилен телефон кога й свършва смяната. Но после Дони я извика откъм кухнята и тя си спомни правила едно и две.

— Виждаш ли тази престилка, която нося? — рече. — Тя означава, че работя. За да живея.

Спокойното изражение изобщо не потрепна. Той каза:

— Аз ще имам грижата.

— Ще имаш грижата ли? — зяпна го тя.

— Аха! Колко печелиш на час? Аз ще се погрижа за това. Ще говоря с управителя.

За момент Блу просто изгуби ума и дума. Никога досега не бе вярвала на хора, които твърдяха, че са онемявали, но ето че вече го преживя. Отвори уста, но единственото, което излезе оттам, бе дихание. А после дойде нещо като началото на смях. Накрая успя да изломоти:

— Аз не съм проститутка!

Момчето от „Алионби“ първоначално се слиса, но постепенно осъзна ситуацията.

— О, нямах предвид това! Изобщо не съм казвал подобно нещо!

— Напротив, точно това каза! Мислиш, че можеш просто да ми платиш, за да говоря с приятеля ти? Очевидно плащаш на повечето си компаньонки на час, затова нямаш представа как стават тези неща в реалния свят, но… но… — Блу помнеше, че цялата тази пледоария има някаква крайна цел, но не и каква беше тази цел. Възмущението бе блокирало напълно функциите на мозъка й и й бе оставило единствено желанието да му зашлеви шамар. Момчето отвори уста, за да я опровергае, и тя най-после се сети какво искаше да каже: — Ако се интересуват от някое момче, повечето момичета сядат с него безплатно!

На момчето от „Алионби“ трябваше да му се признае едно — не избърза с отговора си. Замисли се и накрая безстрастно изрече:

— Ти каза, че работиш, за да живееш. Затова реших, че би било грубо от моя страна да не се съобразя с това. Съжалявам, че те обидих. Разбирам твоята позиция, но мисля, че е малко нечестно от твоя страна да не направиш опит да разбереш и моята!

— Започваш да говориш високомерно! — сряза го Блу.

С периферното си зрение забеляза, че Момчето войник изобразява с ръката си самолет. Самолетът се насочваше към повърхността на масата и се разбиваше, а Неугледното момче едва сдържаше смеха си. Елегантното момче бе покрило лицето си с ръка, преструвайки се на ужасѐно, но пръстите му бяха достатъчно разперени, за да го види как намига.

— Господи! — изрече Президент Мобилен телефон. — Нямам представа какво друго да кажа.

— Например „съжалявам“? — предложи тя.

— Това вече го казах.

Блу се замисли за миг и накрая отсече:

— В такъв случай „довиждане“?

Той направи някакъв странен жест с ръка пред гърдите си, който би трябвало да означава поклон или реверанс, или нещо друго кавалерско, но според нея бе поднесен по-скоро със сарказъм. На нейно място Кала щеше да му зашлеви шамар, но Блу просто напъха ръце в джобовете на престилката си.

Когато Президент Мобилен телефон се върна на масата си и вдигна някакъв дебел кожен тефтер, който изглеждаше нелепо на неговия фон, момчето с войнишкия вид се изсмя презрително и тя го чу да я имитира: „Не съм проститутка!“.

Елегантното момче до него сведе глава и ушите му пламнаха.

„Не и за сто долара! — каза си Блу. — Дори и за двеста!“

Но трябваше да си признае, че изчервените уши я разтърсиха донякъде. Това не беше много в стила на „Алионби“. Момчетата гарвани също ли се чувстват неловко?

Остана втренчена в тях една идея повече от нормалното. Елегантното момче вдигна глава и погледите им се срещнаха. Веждите му бяха сключени и изражението му издаваше угризения, а не жестокост. Което я накара да се усъмни в основателността на реакцията си.

Но после и самата тя се изчерви, сякаш чувайки отново гласа на Президент Мобилен телефон да изрича: „Аз ще имам грижата“. Изгледа го мръснишки — поглед, напълно достоен за Кала — завъртя се рязко на пета и се скри в кухнята.

Нийви сигурно грешеше. Нямаше как да се влюби в някого от тях.