Посетителите

9. Лоун Пайн

Кати изплува от дълбините на съня си. Някой чукаше на вратата. Прозорците зад завесите се осветяваха смътно от бледата ранна зора. Тя се обърна и потърси с ръка непривичната лампа върху непривичното нощно шкафче. Макар почти да не се виждаше, стаята беше брутално гола. „Къде съм, по дяволите“ — зачуди се тя. После си спомни къде се намира: в Лоун Пайн.

Беше в Лоун Пайн и някой тропаше на вратата.

Тя намери ключа на лампата и я светна. Отметна завивката и потърси с крака пантофите си на пода, намери ги и ги нахлузи. После откри халата си, захвърлен на земята до леглото, и се намъкна в него.

Чукането продължаваше.

— Добре де, добре! — извика тя. — Идвам.

Загърна се с халата и се затътри към вратата, завъртя дръжката и я отвори.

Отвън стоеше Франк Нортън.

— Госпожице Фостър — рече той, — съжалявам, че ви безпокоя толкова рано, но нещо става. Онова нещо, което падна от небето, сече дърветата и ги дъвче. Поглъща огромни дървета.

— Моля ви — каза тя, — бихте ли събудили Чет? Той е в съседната стая. Номер три. Идвам веднага.

Нортън се обърна и тя затвори вратата. В стаята беше ужасно студено. Когато издиша, дъхът й увисна във въздуха на бледи валма.

Задъхана от студ, тя бързо навлече дрехите си, изправи се пред огледалото и прокара гребена през косата си. Не изглеждаше в най-добрата си форма. Огледа се, но прати всичко по дяволите. Какво може да се очаква от човек, изкаран от леглото по това време?

„Нортън е луд“ — каза си тя. Онова нещо оттатък реката не можеше да яде дървета. Сигурно беше само някаква шега, но Нортън не приличаше на човек, който би губил времето си в шеги. Но защо, по дяволите, онова нещо трябваше да поглъща дървета?

Излезе. Чет вече се бе появил, натоварен с фотографските си принадлежности.

— Изглеждаш добре — рече той на Кати. — Въпреки безбожния час.

— Що не се гръмнеш? — отвърна му тя.

— Съжалявам, че ви събудих още преди изгрев слънце — каза Нортън. — Но си помислих, че ще искате да знаете. Обмислях проблема цели трийсет секунди.

— Всичко е наред — отвърна Кати. — Рискове на професията.

— В града има и други журналисти — каза Нортън. — Пристигнаха през нощта. Направо е пълно. Троубридж от минеаполиския „Стар“, един от канзаския „Стар“, двама от демойнските „Реджистър“ и „Трибюн“. Всички водят фотографи. По-късно сигурно ще пристигнат и още.

— Как са се добрали дотук? — попита Чет. — Пътищата бяха блокирани.

— Щатската полиция ги е освободила. Някои е пуснала, други е върнала. Няколко коли са оставени по шосето. Предполагам, че и вашата е сред тях. Полицаите са ги преместили на банкета. Допускат журналисти и някои други, но държат публиката настрана.

— Има ли хора от телевизията? — попита Кати.

— Няколко екипа — отвърна Нортън. — Вдигат адска врява. Искат да минат оттатък реката, но няма как.

— Няма ли лодки?

— Журналистите вече търсиха. Малцина тук имат лодки. Всички налични съдове са по езерата в района. Никой не плава с лодка по реката.

Излязоха на улицата. Имаше съвсем малко хора. „Сигурно всички са при разрушения мост — каза си Кати, — сигурно гледат как онова нещо дъвче дърветата.“

Доста преди да стигнат реката чуха трясъка на падащо дърво и някакво надигащо се и стихващо стържене.

— Този шум да не би да е от онова нещо, което дъвче дърветата?

— Точно така — отвърна Нортън. — Поваля ги и после ги гълта…

— Но дърветата са големи — възрази Чет.

— И то е голямо — каза Нортън. — Почакайте и ще го видите.

При разрушения мост се беше насъбрала тълпа. На пътя бяха застанали три телевизионни екипа. Колата, която бе сплескана от падналия обект, беше изчезнала. Край пътя беше паркиран полицейски автомобил и на него се бяха облегнали двама полицаи, но полицая, когото Кати беше срещнала тук предишната вечер, го нямаше.

Обектът беше оттатък реката. Дъхът на Кати секна от удивление. Бяха й казали колко е голям, но въпреки това не бе подготвена за размера му. Беше толкова голям, че макар повечето от дърветата да се издигаха над него, все пак стигаше до средата им или дори още по-високо. Голям и черен — най-черното нещо, което бе виждала. Но странно — иначе не се отличаваше с нищо. От него не стърчаха антени. Всъщност от него не стърчеше нищо. Нито едно от онези приспособления, които обичаха да поставят по летящите чинии в телевизионните предавания за НЛО. Просто една огромна черна кутия. И още нещо странно — в нея нямаше нищо заплашително. Нищо, освен размера й, не предизвикваше страх.

Едно от големите дървета бавно се наклони и се стовари на земята. Край обекта имаше купчина отпадъци от други повалени дървета. От нещото се чу стържещ звук — като от сдъвкване и смилане. Падналото дърво сякаш придоби свой собствен живот — въртеше се и се движеше назад-напред. А после бавно бе привлечено към предната част на машината.

— Това проклето нещо просто ги всмуква и ги сдъвква — каза Нортън. — Откакто започна преди около половин час, е изминало разстояние почти колкото собствената си дължина. Пресметнах, че трябва да е към стотина метра или даже повече.

— Какво прави? — попита Кати. — Да не се опитва да си проправи пътека между дърветата?

— Ако го прави — каза й Нортън, — ще му се наложи да измине дълъг път. Гората се простира на повече от трийсет километра и е много гъста.

Тя стоеше и гледаше. Нямаше какво толкова да се види. Просто една огромна черна кутия, която поваляше дърветата и ги поглъщаше. Това, което плашеше в нея, беше бавното й, целенасочено движение, чувството за мощ, което излъчваше, очевидната й увереност, че нищо не би могло да й попречи да прави това, което правеше.

Тя се приближи до полицейската кола.

— Да, госпожице? — попита единият от полицаите. — Мога ли да ви помогна с нещо?

— Колата — рече тя. — Тази, която беше смачкана в края на моста. Сега я няма.

— Дойде един камион и я изтегли — отвърна полицаят. — Шофьорът имаше необходимите документи, за да я вземе, и ние му позволихме. Питахме по радиостанцията и ни казаха, че всичко е наред.

— Откъде получихте заповедта?

— Госпожице — отвърна полицаят, — не мога да ви кажа.

— От ФБР ли?

— Госпожице, не мога да обсъждам въпроса.

— Добре, няма нищо — каза тя. — Така трябва. А можете ли да ми кажете какво ще стане сега?

— Ще пристигнат военни инженери, за да построят временен мост. Очакваме ги всеки момент. Както разбрах, става дума за сглобяем мост.

Към тях се приближи Чет и й каза:

— Заснех всичко, което мога оттук. Трябва да се приближим повече. С Троубридж и някои от другите поговорихме за това. Според нас, можем да прегазим реката. Течението под вира е бързо, но не е много дълбоко. Поне така ни казаха местните. Ако се хванем за ръце и си помагаме, можем да минем оттатък.

— Не можете да пресечете реката — възрази един от полицаите. — Така ни е заповядано. Никой не трябва да пресича реката.

— Ако ще пресичате, имайте ме предвид — рече Кати. — И аз ще дойда.

— По дяволите — каза Чет. — Ти стой тук и пази оборудването — трябва да го оставим на брега. Ще взема само един апарат и няколко резервни филма.

— Чет — настоя Кати, — аз идвам с вас. Ако другите тръгнат, ще дойда и аз.

— Ще си подмокриш дупето. Водата е студена.

— И преди съм се мокрила. И съм брала студ.

— Проблемът е в онези от телевизията — каза Чет. — Искат да вземат прекалено много оборудване. Искат да им помогнем. А машинарията им е тежка.

Полицаят, който беше говорил с тях, се приближи.

— Не можете да пресечете реката — каза той. — Така ни е заповядано.

— Покажете тази заповед — рече войнствено Чет.

— Нямаме писмени заповеди. Само устни. По радиостанцията. Никой да не пресича реката.

Към тях се приближи Троубридж от минеаполиския „Стар“.

— Чух ви — обърна се той към полицая. — Ще ви се наложи да използвате сила, за да ни спрете. А ми се струва, че няма да го направите.

Вторият полицай се присъедини към първия.

— Проклети вестникари! — възмутено каза той, после се обърна към колегата си: — Вземи радиостанцията. Съобщи им какво става.

Дойде и някакъв друг мъж.

— Аз съм Дъглас, от канзаския „Стар“ — каза той на полицая. — Ще имаме предвид заповедта ви, но трябва да минем оттатък. Това там е федерална територия. А вие сте представители на щата. Нямате съдебна заповед…

Полицаят не му отвърна нищо.

— Наистина ли искате да дойдете с нас? — попита Дъглас Кати.

— Искам, разбира се.

— Тогава стойте близо до мен. Дръжте се здраво.

— Благодаря ви — рече Кати.

— На — каза Чет и подаде на Кати един апарат. — Окачи го на врата си. Аз ще помогна на онези от телевизията да пренесат оборудването си.

— Какво ще правиш с останалите си апарати? — попита тя.

— Ще натрупаме на купчина това, което не можем да вземем. Полицаите ще го пазят.

— Мътните да ме вземат, няма да пазя нищо — каза полицаят.

Той се обърна и се върна при колата. Колегата му говореше по радиостанцията.

— Бяхте прекалено груби с полицаите, момчета — каза Нортън.

— Ще им се извиним по-късно — отвърна Чет. — По дяволите, имаме да вършим работа.

— Има закони за пресичане на огневи линии и прочее.

— Това тук не е огнева линия — възрази Чет. — Това тук е река.

— Добре — съгласи се Нортън. — Ще мина с вас. От другата страна на Кати. Аз и човекът от канзаския „Стар“ ще я пазим да не се удави.

Единият полицай се върна.

— Можете да минете — каза той. — От наша страна нямате пречки. Но на ваша собствена отговорност. В края на краищата животът си е ваш. — После се обърна към Дъглас: — Можете да вземете под внимание и това.

— Благодаря ви — каза Дъглас. — Много ви благодаря.

На речния бряг се оформи колона. Хората викаха и се бутаха. Троубридж се спусна бързо на брега и пое командването.

— Стига сте се правили на коне — извика той. — Подредете се и се хванете за ръце с тези, които са от двете ви страни. Запазете спокойствие. Поемете дълбоко дъх. Водата е студена. Ще ви замръзнат топките.

После изведнъж се сети за Кати.

— Извинявай, Кати.

— Не се притеснявай — каза Кати. — Не можеш да кажеш нещо, което да не съм чувала.

Колоната навлезе във водата.

— Божичко! — викна един от телевизията, беше застанал пръв. — Водата е като лед.

— Спокойно — рече някой. — Няма страшно.

Продължиха. Водата в най-дълбоката част стигаше до кръста на висок мъж.

Когато нагази, Кати скръцна със зъби. Но докато напредваше с останалите, пъхнала едната си ръка в широката длан на Дъглас, а другата, като в менгеме, в тази на Нортън, забрави за студа и се съсредоточи само в пресичането на реката.

Мъжът, който водеше колоната, излезе на отсрещния бряг и започна да помага на другите.

Тракайки със зъби, Кати се покатери на брега. Апаратът на Чет се клатеше и я удряше.

Чет протегна ръка, за да й помогне да изкатери последните няколко крачки, и го взе.

— Потичай малко — каза той. — Поразходи се. Не спирай да се движиш. Ще се постоплиш. Приличаш на удавен плъх.

— Ти също — отвърна тя. — А и всички останали.

Някои тичаха нагоре по полегатия склон над реката. Тя затича с тях. Високо откъм лявата им страна се мержелееше обектът, паднал от звездите — като някаква огромна стена, достигаща до небето. Грохотът на падащите дървета и дълбокото стържене от сдъвкването им се чуваха вече по-силно.

Фотографите се пръснаха, насочили апаратите си напред.

Тук, отблизо, обектът изглеждаше по-внушителен, отколкото по-отдалеч. Оттук ставаха очевидни истинските му размери. А също и неговото спокойствие — огромната черна кутия се накланяше бавно, без да обръща внимание или поне без да оставя впечатлението, че обръща внимание на хората, които се рояха наоколо й. Сякаш обектът не осъзнаваше присъствието им, сякаш ги пренебрегваше. „Сякаш не съществуваме — помисли си Кати, — сякаш не си струва да ни се обръща внимание — мънички, щуращи се форми на живот, които остават извън неговото внимание.“

Тя се наведе към задния край на обекта и се опита да открие как се движи. Нямаше вериги нито колела, изобщо нищо, което да го задвижва. Всъщност той като че ли нямаше движещи се части, а пък и като че ли никоя част от него не се докосваше до земята. Тя понечи да се наведе и да пъхне ръка между земята и огромната черна маса, за да види дали наистина е така, но в последния момент куражът я напусна. „Ще вземе да ми откъсне ръката“ — каза си тя.

Кутията всъщност не беше кутия. Страната, която можеше да види, се издигаше право нагоре, но задният край (а може би и предният, каза си тя) се извиваше леко навътре, като онази част, която бе най-близо до земята, леко се разширяваше. Поради някаква причина, която Кати не разбираше напълно, цялото нещо й напомняше на костенурка в черупката си.

Тя отиде зад него и подритвайки нещо с върха на обувката си, залитна напред и едва успя да се задържи на крака. Погледна да види в какво се е ударила. Каквото и да бе това, то беше бяло, гладко и близо до земята. Кати клекна и разчисти горската шума, която го покриваше. Беше новоотсечен пън от дърво, отрязан гладко само на няколко сантиметра над земята.

Зашеметена, Кати прокара длан по отрязаната повърхност. От нея сълзяха мънички капчици смола, които изцапаха ръката й. Нещото не поваляше дърветата, както си беше помислила отначало. То ги отрязваше близо до земята и ги буташе с огромната се тежест така, че да паднат пред него.

А това означаваше, че тази жътва на дървета не е просто прокарване на път през тях. Това означаваше, че обектът е предназначен да върши точно това. И докато мислеше, задният край на костенуркообразната черупка потрепна и после се вдигна нагоре — като автоматична врата на гараж, реагираща на сигнал.

Ръбът се плъзна на около метър и половина — два и от вътрешността на нещото бяха изхвърлени три големи бели предмета. Заедно с трите бели предмета внезапно се изсипаха и сдъвкани дървесни кори и борови иглички, които й напомниха на плява, изплювана от балировачка.

После задната стена на обекта се плъзна отново надолу.

„Тръби за отвеждане на отпадъци?“ — зачуди се Кати. Наистина ли беше видяла тръби, през които бяха изхвърлени балираните бели маси и сламата? Не беше сигурна.

Приближи се предпазливо до една от балите, протегна ръка, но после я отдръпна, внезапно уплашена, неизпитваща желание да я докосне. Прокле се ядосано заради боязливостта си и отново протегна ръка. Бялата материя беше опакована и натъпкана здраво, но не бе завързана нито с тел, нито с нищо. Тя зарови пръсти в нея и усети съпротивлението й. После успя да издърпа малко късче от материята.

Приличаше почти на памук. „Смешно — помисли си тя, — бала памук, появяваща се от това чудовище, което яде дървета.“

От отвъдния бряг на реката се донесе металическо скърцане и като погледна, за да открие източника му, тя видя, че от другата страна на моста е спрял голям камион с кран. Кранът повдигаше някакво продълговато дървено съоръжение от каросерията на камиона. Зад него имаше още, подредени едно до друго. Сигурно бяха военните инженери със сглобяемия мост. Може би нямаше да й се наложи да прегазва пак реката. Защото колко ли време е необходимо за сглобяването на един мост. Надяваше се, че няма да е много — щеше да е чудесно, ако не трябваше да влизат отново във вледеняващата вода.

Зад себе си чу тропот на крака и се обърна. Към нея се приближаваше Чет, следван от неколцина фотографи и журналисти.

— Какво става? — задъхано попита той. — Откъде се появиха тези бали?

— Нещото току-що ги изплю — отвърна тя.

Чет се беше привел, залепил апарата до лицето си, другите бързаха зад него. Телевизионните екипи започнаха отчаяно да разполагат оборудването си. Някои използваха ръчни миникамери, останалите нагласяваха триногите и електронната си машинария.

Кати бавно отстъпи назад. Нямаше какво повече да прави — и това беше срамно, помисли си тя. Беше време на почивка за следобедните вестници. Всичко щеше да излезе във вечерните вестници и по вечерните телевизионни новини преди да бъде отпечатан „Трибюн“. Така се случва понякога, каза си философски тя. Печелиш нещо, губиш друго. И нищо не можеше да се направи.

Но какво означаваше всичко това? Това приличащо на кутия чудовище ядеше дървета, а после от другия си край изхвърляше бали с нещо като памук, наред с купищата боклук, който вероятно бе вторичен продукт от изяждането на дърветата. Имаше логика балите да са преработени от смлените дървета, но каква ли можеше да е бялата материя? Трябваше да го знае, помисли си тя, като отчаяно търсеше думата, която сигурно бе някъде в паметта й, натикана там през онези колежански дни, когато се сражаваше храбро, макар и не особено успешно, с биологията. Естествените науки, спомни си Кати, естествените науки и математиката бяха двата й най-слаби предмета и тя никога не се беше справяла много добре с тях.

Думата изскочи в ума й. Целулоза. Можеше ли да е това? Дърветата, спомни си тя смътно, са изградени предимно от целулоза. Навярно всички растения съдържат в себе си някакво количество целулоза. Но колко? Дали беше достатъчно, за да си струва усилието да се дъвчат дървета и да се извлича от тях целулозата? Дали целулозата прилича на памук? И ако тази материя наистина бе целулоза, за какво, по дяволите, й беше целулоза на тази голяма черна кутия?

През цялото време, докато бе размишлявала по този въпрос, тя беше отстъпвала назад стъпка по стъпка, вдигнала глава, за да обхване с поглед големината на нещото, опитвайки се да го разгледа по-добре и да прецени размерите му по-точно.

Спря я едно дърво. Беше се блъснала в него. Наведе глава, за да се огледа, и видя, че е стигнала до края на гората, през която голямото черно нещо си прорязваше път.

Зад нея се чу тих глас:

— Кати — попита гласът. — Кати, ти ли си?

В мига, в който чу гласа, тя го позна и разбра кой е човекът, който говори. Обърна се бързо с разтуптяно сърце.

— Джери — рече тя. — Джери, какво правиш тук?

А проклетият глупак си стоеше, усмихваше й се и се радваше на факта, че е успял да я издебне и уплаши. Беше обут в рибарски ботуши, лицето му бе издрано, а вълнената му риза — изпокъсана.

— Джери — повтори тя, без да вярва на очите си.

Той вдигна пръст пред устните си и я предупреди:

— Не говори високо.

Тя се понесе към него и ръцете му я прегърнаха здраво.

— Тихо — каза той. — Тихо. Дай да се скрием. — И я забута в гъстата гора.

Тя вдигна очи към него и усети как по страните й потичат сълзи.

— Какво има, Джери? Толкова се радвам да те видя. Пратиха ме тук от редакцията, оставих ти съобщение…

— Тихо — рече той. — Не трябва да ме виждат.

— Не разбирам — възрази Кати. — Защо не трябва да те виждат? Защо изобщо си тук?

— Паркирах колата си и отидох да половя риба във вира. После дойде онова нещо и смачка колата…

— Значи това е била твоята кола?

— Видя ли я? Сигурно е била смачкана.

— Направо сплескана. Откарали са я.

— Кой?

— Не знам. Откарали са я, това е всичко. Може би ФБР.

— По дяволите! — възкликна той.

— Защо „по дяволите“?

— Това е едно от нещата, от които се опасявах. Ще открият номерата. И накрая ще стигнат до мен.

— Джери, защо се криеш? Какво имаш да криеш?

— Бях в онова нещо. Вътре в него. Нещо се протегна към мен и ме издърпа вътре.

— Вътре в него? Но си успял да излезеш.

— То ме изхвърли — отвърна той. — Паднах върху едно дърво. Това ме спаси.

— Джери, нищо не разбирам. Защо е трябвало да те издърпва вътре?

— За да разбере какво съм, струва ми се. Не съм сигурен. Изобщо не съм сигурен за нищо. Прекарах цялата нощ, загубен, свит сред гората. Едва не умрях от студ. И мислих много.

— Мислил си и си стигнал до нещо. До какво?

— Реших, че не може да съм от онези глупаци, които са били в летящи чинии.

— Това не е чиния, Джери.

— Но е най-близкото нещо до чиниите. То е от далечния космос. Живо е. Знам.

— Знаеш…

— Да, знам. Сега няма време да ти разкажа.

— Я ела с мен. Не искам да тичаш из гората сам.

— Онези там са от вестниците, нали?

— Да, разбира се.

— Ще ме разкъсат на части. Ще ми задават въпроси.

— Не, няма. Няма да им позволя.

— А освен това на моста има хора от щатската полиция.

— Да. Двама.

— Най-вероятно чакат мен. Сигурно са стигнали до извода, че някой е паркирал колата си, за да полови риба във вира. А и тези ботуши — ще ме познаят по ботушите.

— Добре — съгласи се тя. — Добре. Какво мислиш да правиш?

— Поразузнах надолу по потока — отвърна той. — Видях полицаите и разбрах, че няма да мога да мина оттатък. Но има един тесен участък, който мога да прегазя. На четирийсетина метра надолу по течението. Точно срещу градчето. По-късно можем да се срещнем там.

— Щом искаш така, добре, Джери. Все пак мисля, че просто можеш да дойдеш с мен.

Той поклати глава.

— Решил съм вече. Знам какво ще се случи, ако някой разбере, че съм бил в онова нещо. Ще се видим по-късно. Сега се връщай преди някой да дойде да те търси.

— Първо ме целуни — каза Кати. — Пуяк такъв, ти никога не си ме целувал.