Посетителите

29. Вашингтон

Стиснал чаша в ръка, сенатор Дейвънпорт обикаляше из стаята.

— По дяволите, Дейв — каза той на Портър, — вие от Белия дом трябва да предприемете нещо. Не можете просто да оставите онези неща да продължават да правят, каквото си искат.

— Но, татко — каза Алис, — те не правят, каквото си искат. Всъщност изобщо не правят нищо.

Сенаторът спря и погледна дъщеря си.

— Не правели нищо! — изрева той. — Използват горите ни, ядат складове за дървен материал. Изядоха и ония коли…

— Стари коли — каза Алис. — Коли на старо, които някой търговец е очаквал да натрапи на нищо неподозиращи хора.

— Търговецът е платил доста пари за тях — продължи баща й. — Взел ги е на консигнация. Отделил им е място на паркинга си. Навярно ги е постегнал. Разчитал е на печалбата си. Заслужил я е.

— Казвате, че правителството трябва да направи нещо — каза Портър. — Какво точно смятате, че би трябвало да предприемем?

— Откъде да зная, по дяволите? — изрева сенаторът. — Не съм президент, не съм и негов съветник. Дори да имах какво да го посъветвам, той нямаше да ме изслуша. Не знам какво става. И никой не знае. Ти си шеф на пресслужбата, защо не ми кажеш какво става? Колко информация криете от хората?

— В общи линии — отвърна Портър, — почти нищо.

— Онова мамино синче, което сте взели за научен съветник, работи по въпроса — каза Дейвънпорт. — Пратил е много хора и харчи милиони за проучванията си. Как така не е стигнал до нищо? Днес чух, че военните са направили някакво огнево изпитание над един от посетителите. Можеш ли да ми кажеш какви са резултатите?

— Не знам — отвърна Портър.

— Дейв, ако знаеше — да приемем, че не знаеш — щеше ли да ми кажеш?

— Сигурно не — отвърна Портър.

Сенаторът се обърна към Алис.

— Ето, виждаш ли? — каза той. — Точно такава арогантност можем да очакваме от онази банда в Белия дом.

— Дейв каза, че не знае — възрази Алис.

— Но също така каза, че дори да знае със сигурност няма да ми каже.

— Трябва да му вярваш дори затова, че е честен с теб, татко.

— Честен бил, по дяволите! Това си е чиста арогантност, казвам ти.

— Сенаторе, съжалявам, ако съм изглеждал арогантен — каза Портър. — Съжалявам също, че нямам какво да ви кажа. Всъщност вие навярно знаете толкова, колкото и аз. А що се отнася до предприемането на каквито и да било действия, Алис е съвсем права. Онези неща не са сторили нищо, на което да може да се отвърне. Дори да бяха, нямаше да сме в състояние да реагираме. Прекалено големи са, за да се караме с тях. Имам чувството, че може да е опасно да се опитваме да ги безпокоим, дори да имахме причина за това.

— Смущават страната — каза сенаторът. — Посетителите изяждат някои от най-добрите ни източници на дървен материал и строителната промишленост ще пострада. Много складове за дървен материал са разрушени и има вероятност това да продължи. Дървеният материал вече е скъп и това ще го оскъпи още повече. Новите жилища ще струват повече отсега, а цените им даже сега са толкова високи, че не са по възможностите на повечето семейства. А ако посетителите не престанат да летят успоредно със самолетите, авиокомпаниите ще съкратят полетите си. Някои от тях вече говорят за това. Просто има много по-голям шанс за катастрофи, застрахователните компании разбират това и ще вдигнат цените. Авиокомпаниите вече пищят, че цените на застраховките са недостъпни и че няма да издържат на ново повишение.

— Най-вероятно — каза Портър — цялостното положение е период на изпитание. Може скоро да започне да се оправя. В момента сме под ударите на най-неприятното му въздействие. Хората са малко нервни и разтревожени, и са склонни да преувеличават всички последствия. Нека мине малко време…

— Не мисля, че положението ще се подобри с времето — прекъсна го сенаторът. — Хората, смяташ ти, ще се успокоят. Не е така. Онези проклети секти и проповедници допринасят много за повишаването на напрежението в обществото. Сектите са достатъчно неприятни, но можем да се примирим с тях. Като цяло, хората ги знаят какво представляват и какво могат да очакват от тях. Истинската опасност е в избухването на евангелизма, връщането към мисленето на старовремската религия. Историята показва, че през Средновековието е имало подобни избухвания на религиозно безумие. Селянинът бягал от земята си, занаятчиите — от работилниците си и всички се отдавали на духовния гуляй. Същото започва да става и сега. Промишлеността и бизнесът страдат от нарастващата отнесеност, в работата, която се върши, се допускат скъпо струващи грешки.

— Накрая всичко се свежда до парите — каза Алис. — Нашите бизнесмени и индустриалци губят пари или се страхуват, че ще изгубят пари.

— И какво лошо има в това? — попита сенаторът. — Парите са основата на нашия икономически строй. И макар че може да не смяташ така, са основата и на обществения ни строй. Казвам ти, страната започва дългото плъзгане към провала. А онези мухльовци в Белия дом дори не го забелязват.

— Струва ми се, че го забелязваме — възрази Портър, — макар да не сме такива песимисти в оценката си. Има други неща, които изискват приоритетно обмисляне.

— Какви други неща?

— Ами, най-различни…

— Достатъчно! — триумфално извика сенаторът. — Знаех си! Знаех, че има нещо, което не ми казваш. Нещо, което криеш.

— Сенаторе, уверявам ви…

— Натъкнали сте се на нещо, нали? Открили сте нещо за посетителите, което не трябва да се разпространява.

— Не, поне доколкото съм осведомен — каза Портър.

Сенаторът седна в един стол и допи питието си.

— Не е нужно да ми казваш — рече той. — Не искам да го знам, докато не му дойде времето да го науча, докато не дойде времето за всички ни. Добре е, че го държите в тайна. Че не го излъчвате по телевизията. Че го пазите. Знам, че онзи празноглав държавен секретар иска да споделяме всичко, което откриваме, с всички останали, включително и с руснаците. Не можем да си позволим да споделяме…

— Сенаторе, вие грешите, и то много. Не знаем абсолютно нищо.

— Държиш се като джентълмен — каза сенаторът. — Знаех си, че го пазиш в тайна. Знаех, че на теб може да се разчита да си държиш устата затворена.

Той погледна часовника си и каза:

— Става късно. Задържах те повече, отколкото трябваше. Ще закъснеете за ресторанта.