Посетителите

46. Вашингтон

— Дейв — попита президентът, — можем ли да сме абсолютно сигурни, че новините са истина? Всичко звучи толкова фантастично. Почти не мога да повярвам. Искам да кажа… че новите факти не се вписват в контекста.

— Имах известни резерви — отвърна Портър, — когато телеграфните агенции разпространиха първото съобщение. Затова се отнесох към източника. Обадих се в „Трибюн“ в Минеаполис и разговарях с шефа на отдела за вътрешна информация. Казва се Гарисън. Чувствах се малко глупаво, почти сякаш поставях под съмнение честността на вестника. Но усещах, че трябва да го направя. Гарисън се оказа съвсем разбран…

— И съобщенията са верни?

— По принцип, да. Гарисън ми каза, че отначало самият той не могъл да повярва. Не и докато не се приземили двете коли. Каза, че след обаждането на репортерката им седял замаян и си повтарял, че има нещо неверно, че не е разбрал правилно какво му съобщава тя, че трябва да има някаква грешка.

— Но сега вече знае. Сигурен ли е сега?

— Вече знае. Колите са там. Снимал ги е.

— Видя ли снимките?

— Започнали са отпечатването на „Трибюн“ преди по-малко от половин час. Тази история е заварила всички, включително медиите, неподготвени. Може да им отнеме известно време, за да получат снимките от „Трибюн“, и още малко, докато ги пратят. Би трябвало да пристигнат скоро.

— Коли — каза президентът. — Защо коли, за Бога? Защо не нещо наистина фантастично? Защо не диамантени огърлици, каси шампанско или кожени палта?

— Посетителите са добри наблюдатели, сър. Следят ни от дни…

— И са видели много коли. Почти всички имат коли. Онези, които нямат, искат да имат. Онези, които имат стар автомобил, искат нов. Стари коли. Очукани коли. Износени коли. Катастрофи по пътищата. Загинали хора и смачкани автомобили. Посетителите са видели всичко това. Затова ни дават коли, които никога не могат да се износят, никога не могат да катастрофират, защото завиват, когато има опасност от сблъсък. Няма нужда от поддържане, от ремонти, от боядисване…

— Не можем да сме сигурни за това, сър. Това е предположение.

— Това, че ще има коли за всички ли?

— Не можем да сме сигурни и в това. Така смята Гарисън. Така смята репортерката. Доколкото разбрах обаче, материалът в „Трибюн“ внимава да не твърди това, макар че то се подразбира.

— Това може да ни унищожи, Дейв. Независимо дали ще има коли за всички, икономиката може да бъде съсипана. Защото, както казваш, се подразбира. Мисля да въведа мораториум, финансова ваканция. Да затворя стоковата борса, банките, всички финансови институции, изобщо да забраня всякакви финансови сделки. Какво мислиш?

— Това ще ни даде време. Но може би ще ни даде единствено време. И то само няколко дни. Няма да можете да задържите мораториума повече от няколко дни.

— Ако борсата отвори утре сутринта…

— Прав сте. Трябва да се направи нещо. По-добре поговорете с министъра на правосъдието, с федералния резерв. Може би и с някои други хора.

— Може би ще ни даде единствено време — повтори президентът. — Съгласен съм. Но ни трябва известно време. Трябва ни малко пространство за действие. Нужно е да дадем на хората възможност да обмислят нещата. И възможност ние да поговорим с хората. Вчера ти казах, че според мен няма основание за паника. По дяволите, Дейв, сега съм почти изпаднал в паника.

— Не изглеждате така.

— Паниката е нещо, което не можем да си позволим. Не и видима паника. Политиката научава човек да контролира вътрешната си паника. Точно сега се чувствам ужасно, но не мога да си позволя да го покажа. Скоро ще се опитат да ни разпънат на кръст. Конгресът, пресата, деловият свят, профсъюзните лидери, всички. Ще заявяват в един глас, че е трябвало да предвидим обстановката, да направим нещо предварително.

— Страната ще преживее това, сър.

— Страната да, но не и аз. Досега си мислех, че вторият мандат ми е сигурен.

— Все още може да е така.

— Само по някакво чудо.

— Добре. Ще направим това чудо.

— Не мисля така, Дейв. Не че няма да се опитаме. Ще трябва да видим какво ще стане. След малко ще дойдат Алън и Уайтсайд. Грейс се опитва да намери Хамънд. Искам и той да участва. Той е сериозен човек. Той ще се оправи с подробностите на финансовата ваканция. По-късно ще ни трябва и Маркъс. Ще дойдат и други. Бог знае, че имам нужда от всички съвети, които мога да получа. Искам да си наблизо.

— След малко ще трябва да направя пресконференция. Момчетата вече чукат на вратата.

— Изчакай известно време — каза президентът. — Може би след няколко часа ще можем да им съобщим нещо. Ако я направиш сега и не им кажеш нищо, направо ще те разкъсат.

— Във всички случаи ще ме разкъсат. Но е добра идея да поизчакам. Не бързам чак толкова.

Телефонът на бюрото на президента иззвъня, той отговори и Грейс каза:

— Генерал Уайтсайд и доктор Алън са тук.

— Пусни ги — отвърна президентът.

Двамата влязоха в стаята и той им махна да седнат.

— Чухте ли? — попита президентът. — Твърде обвързващо бе да се опитвам да ви обяснявам, когато разговарях с вас.

Те кимнаха.

— Чух по радиото в колата — отвърна Алън.

— А аз по телевизора — рече генералът. — Включих го, след като ми позвънихте.

— Стив, какво мислиш за това? — попита президентът. — Изглежда, няма съмнение, че посетителите правят коли. Какво представляват тези коли?

— Доколкото разбрах — отвърна научният съветник, — те се пъпкуват и ги раждат. Раждаха малките си, като им даваха собствената си форма. Предполагам, че нищо не може да ги спре да им дават формата на коли.

— Някои от тях изядоха няколко автомобила — каза Уайтсайд. — Мисля, че беше в Сейнт Луис.

— Не съм съвсем сигурен дали е свързано със сегашния случай — рече Алън. — Възможно е да са в състояние да анализират колите, след като ги погълнат, но автомобилите, които раждат, очевидно са сходни с нашите само по външен вид.

— Тогава защо са изяли колите в Сейнт Луис? — попита генералът.

— Не бих могъл да зная — отвърна Алън. — Знам само, че колите, които посетителите раждат, са посетители. Всъщност изобщо не са коли, а посетители във формата на коли и очевидно могат да се използват като такива. Те са биологични същества, а не механични превозни средства.

— Репортерката, която е открила колите — каза президентът, — очевидно смята или поне предполага, че автомобилите са ни дадени от благодарност. Дар на свободна воля за хората от планетата, която доставя тяхната целулоза.

— Не мога да кажа нищо за това — рече Алън. — Говорите за начина, по който мислят тези проклети същества. По този въпрос изобщо не бих рискувал да взема отношение. Изследвахме мъртвия посетител дни наред и не получихме ни най-малка представа за анатомията му, за това как живее и функционира на физично равнище, та камо ли за умствено. Все едно някой средновековен човек да се опитва да разбере как и защо работи един сложен компютър. Нито един техен орган не може да се сравни с човешките. Ние сме напълно объркани. Надявах се да сме в състояние да определим какво е предизвикало смъртта на създанието. Не успяхме. Докато не разберем как функционира организмът им, е невъзможно да открием причината за смъртта или каквото и да било друго.

— Значи твърдиш — каза президентът, — че е невъзможно да общуваме с тях. Ако можехме по някакъв начин да поговорим с тях, било то със знаци или нещо…

— Не е възможно — прекъсна го Алън. — Изобщо не е възможно.

— От думите ти излиза — каза Уайтсайд, — че просто трябва да си седим и да го приемем спокойно. Тази работа с колите. Да пратим по дяволите Детройт. Детройт и много други места. Армията има договори…

— Ех, защо посетителите не дойдоха при нас! — възкликна президентът. — Защо не дойдоха и не се опитаха да ни съобщят намеренията си…

— Под „нас“ имате предвид правителството, нали? — попита Алън.

Президентът кимна.

— Това, което никой не може да разбере — каза Алън, — е абсолютно чуждият характер на тези същества. Те са ни по-чужди, отколкото е възможно да си представим. Според мен са кошеровиден организъм — каквото знае, вижда или чувства един от тях, разбират го и всички останали. Такова общество не би имало нужда от правителство. Изобщо не биха си и помислили за него. Не биха могли да разберат какво представлява, защото никога не са имали нужда от идеята за правителство.

— Трябва да направим нещо — рече генералът. — Трябва да се защитим. Трябва да предприемем някакви действия.

— Стига вече! — каза президентът. — Преди няколко дни тук, в този кабинет, ти ми каза, че посетителите могат да издържат на всякакво оръжие, освен ядреното. Така сте били изчислили. А ние не можем да използваме ядрени бомби…

Алън се изправи на стола си и възкликна:

— Значи все пак е имало огнево изпитание! Непрекъснато чувах разни слухове. Но, естествено, си мислех, че ако е имало такова нещо, щях да съм информиран. Кажете ми, защо не бях информиран? Откритията ви биха могли да хвърлят известна светлина…

— Защото не беше твоя работа — изръмжа генералът. — Всичко е документирано.

— Дори да е така — възрази Алън, — можеше да е важно и трябваше да…

— Моля ви, господа — намеси се президентът. — Извинявам се, че ми се изплъзна от езика. Вината е изцяло моя. — Той погледна Алън. — Никога не си чувал за това, разбира се.

— Естествено, господин президент — отвърна Алън. — Не съм чул и дума от това, което казахте.

— Така или иначе — каза президентът, — не можем да използваме ядрено оръжие…

— Ако можехме да накараме всички посетители да се съберат на едно място — рече генералът, — бихме могли…

— Но не можем да го направим — възрази президентът. — Дори не знаем къде са — или поне повечето от тях. Навярно са пръснати из цялата страна. Крият се, правят коли…

— Сър, не можете да сте сигурен за това.

— Е, поне е логично — отвърна президентът. — Разбираемо е. Не могат да седят на открито и да правят коли. Хората, алчни да си вземат кола, ще им пречат.

— Може би — с плаха надежда предположи Уайтсайд — дърветата няма да им стигнат. Трябва да изядат много дървета, за да направят колите.

— Малко вероятно — възрази Алън. — В Северна Америка има много дървета. И ако започнат да не им достигат, имат на разположение останалата част от света, включително и екваториалните джунгли. И не забравяй, че те отглеждат дървета, за да заместят онези, които са изяли. Номер 101 е засадил цяла нива в Айова.

— Това също ме тревожи — каза президентът. — Ако започнат да използват прекалено много обработваема земя, за да отглеждат дървета, това може да предизвика недостиг на храна. Знам, че имаме огромни запаси от пшеница, но и те скоро ще свършат.

— Опасното тук е, че ако има недостиг на храна, посетителите могат да започнат да правят храна — рече Алън. — В такъв случай народът ни ще трябва да приема милостиня.

— Макар че всичко това е интересно — каза президентът, — и навярно дори уместно, то не ни отвежда доникъде. Това, за което би трябвало да говорим, е какво трябва да направим сега.

— Току-що се сетих за нещо — обади се Портър. — Когато разговарях с Гарисън, той спомена едно име. Джери Конклин, струва ми се. Каза, че Конклин е човекът, който всъщност узнал пръв за колите, но не искал името му да се замесва в тази история. Мисля, че съм чувал това име и преди.

— Разбира се — каза Алън и сбърчи вежди. — Това е човекът, чиято кола смачка първият посетител при приземяването си в Лоун Пайн. Човекът, който изчезна, когато се опитахме да го открием. Ето че се появява отново. Извънредно странно.

— Трябва да го доведем тук и да поговорим с него — предложи Уайтсайд. — Възможно е този млад приятел да знае някои неща, които трябва да ни каже…

— Почакай малко — прекъсна го Алън. — Открихме и още нещо. Конклин е приятел, очевидно близък приятел, на една репортерка от „Трибюн“. Мисля, че малкото й име беше Кати.

— Кати Фостър — каза Портър. — Тя е открила колите и е автор на статията.

— Може би трябва да ги доведем и двамата — каза Уайтсайд. — Да помолим ФБР да ги докара.

Президентът поклати глава.

— Не ФБР — рече той. — Ще постъпим цивилизовано. Ще ги поканим като гости на Белия дом. Ще пратим да ги вземе самолет.

— Но, сър — възрази генералът, — този човек изчезна преди. Може да изчезне отново.

— Ще поемем този риск — отвърна президентът. — Дейв, ще се обадиш ли?

— С удоволствие — каза Портър.