Посетителите

53. Де Сото, Уисконсин

Мъжът от Южна Дакота, който беше изминал с разнебитения си автомобил повече от осемстотин километра — машината дрънчеше и тракаше, кашляше и се задъхваше, и всеки хрип заплашваше да бъде последен, — спря в малкото градче Де Сото, разположено между планината и реката. Опита се да намери място да паркира, но не успя. Единствената дълга улица беше задръстена с автомобили и хора — имаше много сърдити крясъци и суетене и в ума му проблесна плашещата, отрезвяваща мисъл, че всички са дошли тук за коли.

Накрая успя да паркира автомобила си край някакъв безличен, настлан с чакъл път, който водеше на изток към дола извън града. Много други коли бяха паркирани край същия път. Намери свободно място чак на километър извън града. Слезе от колата и се протегна, опита се да отпусне схванатите си мускули. Не само, че го боляха мускулите — беше ужасно уморен, почти до смърт. Беше уморен и гладен, имаше нужда от сън и храна, но не и докато не получеше колата си. Щом я вземеше, щеше да има време да се наспи и да се нахрани.

Нямаше представа как точно щеше да си вземе кола. Знаеше само, че по реката край градчето има остров и че колите са там. Навярно трябваше да отиде в Дикс Ландинг в Айова, но картата беше показала, че дотам водят малки, второстепенни пътища. Беше решил, че ще стигне по-бързо до това градче в Уисконсин, разположено точно срещу Дикс Ландинг. По някакъв начин знаеше, че трябва да пресече реката, за да стигне до острова. Сигурно можеше да наеме лодка. Зачуди се колко ли може да е наемът на лодката — надяваше се, че няма да е прекалено много. Носеше си малко пари. Може би бе възможно да преплува реката, макар че не беше съвсем сигурен. Беше доста добър плувец, но и Мисисипи беше широка и течението бе бързо.

Закрачи по пътя, като заобикаляше дупките и неравностите по чакълената настилка. Пред него вървяха неколцина мъже, но той не се опита да ги настигне, защото сега, когато вече бе тук, откри, че е изненадващо засрамен. Може би не трябваше да идва, но идеята му се бе сторила безукорно проста. Наистина имаше нужда от кола, а тук бе възможно да получи. Нито за миг не му беше дошло наум, че и други могат да дойдат със същата цел. Не би могъл да знае, разбира се, но подозираше, че другите са пристигнали за същото. Имаше обаче една утеха: навярно колите бяха много. В предаването по телевизията се казваше, че по времето, когато посетителите били открити на острова, били направили повече от сто автомобила. Логично бе да се предположи, че оттогава са продължили да правят коли и сега там трябва да има повече от сто. Може би двеста. А може би и повече. В градчето се бяха събрали доста хора, но при повече от двеста автомобила, които си седяха там и чакаха, щеше да има достатъчно. Големият проблем бе да открие начин да мине оттатък реката… но щеше да се справи с това, когато му дойдеше времето.

Стигна до покрайнините на градчето и се повлече към търговския район, който гледаше към реката. Там все щеше да открие някой, който да му каже какво да прави. Досега трябваше да има някаква разработена процедура за взимане на коли.

На тротоара пред един бар се беше събрала група хора и той се насочи към тях. Три коли на магистралната полиция бяха спрели от другата страна на улицата, но от самите полицаи нямаше и следа. От отсрещната страна на железопътната линия, която минаваше между града и реката, се бе наредила опашка. Всички бяха обърнати с гръб към града, сякаш наблюдаваха нещо по реката.

Мъжът от Южна Дакота дръпна извинително за ръкава един от хората, които стояха на тротоара.

— Катастрофа ли има? — попита той и посочи полицейските коли.

— Няма катастрофа — отвърна човекът. — Имаше преди известно време, но не и през последните няколко часа.

— Ами какво правят тук полицаите?

— Май си пристигнал току-що — рече човекът.

— Точно така. От Южна Дакота. От Рапид Сити — е, не точно от Рапид Сити, а от едно малко градче точно на изток оттам. Карах през целия път, спирах само за бензин.

— Доста си бързал, а?

— Ами, нали разбираш, исках да се добера дотук преди да са разграбили всички коли.

— Не са разграбили нито една — рече човекът. — Всички са си на острова.

— Значи все пак съм пристигнал навреме.

— Навреме за какво?

— Навреме, за да си взема кола.

— Няма да си вземеш кола. Никой няма да си вземе кола. Щатската полиция блокира реката. Чува се, че щели да пращат тук Националната гвардия. Полицаите патрулират с лодки по реката и никой не може да мине.

— Но защо? По телевизията казаха…

— Всички знаем какво казаха по телевизията. И във вестниците. Безплатни коли за всички. Но не можеш да минеш реката и да отидеш на острова.

— На онзи остров ей там ли?

— Някъде там. Не знам точно къде. Там има много острови.

— Но какво се е случило? Защо полицаите…

— Група идиоти се натрупаха в една лодка. Повече, отколкото можеше да побере, но въпреки това се качиха. Лодката се обърна насред реката и идиотите се издавиха.

— Но би трябвало да се установи някаква система, някакъв безопасен начин за преминаване и…

— Естествено — съгласи се човекът. — Но независимо от това, нищо няма да стане. На всички тук им липсва здрав разум. Всички са се побъркали по тези коли. Полицията е права. Не могат да пуснат никой до реката. Ако го направят, ще загинат още хора.

— Ти не искаш ли да си вземеш кола?

— Естествено, че искам. Но сега е невъзможно. Може би по-късно…

— Но аз трябва да си взема кола незабавно — възкликна мъжът от Южна Дакота. — Просто трябва да си взема. Моята бричка изобщо няма да издържи до вкъщи.

Пресече улицата и се качи по железопътния насип. Приближи се до опашката от другата страна на линията и си проправи път с лакти. Единият му крак се подхлъзна и той загуби равновесие, падна и се затъркаля по склона. Спря чак на брега на реката. И видя над себе си грамаден мъж в униформа.

— Къде отиваш бе, приятел? — почти нежно попита полицаят.

— Да си взема кола — отвърна мъжът от Южна Дакота.

Полицаят поклати глава.

— Мога да плувам — каза мъжът. — Мога да преплувам реката. Трябва да ми дадете възможност. Трябва да използвам тази възможност.

Полицаят протегна ръка и безцеремонно го изправи на крака.

— Чуй ме сега — каза той. — Тоя път те пускам. Събирай си партакешите и изчезвай оттатък линията. Но само да те зърна пак, веднага те прибирам в кафеза.

Мъжът бързо се изкатери по насипа. Тълпата му се подиграваше добродушно.