Посетителите

38. Минеаполис

Редакторите седяха в заседателната зала. През полуотворената врата долиташе тракането на пишещи машини и шумът на разговорите.

— Имаме репортажа на Джоунз за индианците от Блак Хилс — каза Гарисън. — Трябва да го пуснем скоро.

— Мислех, че го пазиш за неделния брой — рече Латроп.

— Така беше, но се натрупаха и други материали. Ако преседи прекалено дълго, ще загуби актуалността си. Освен това имаме и един материал, върху който Джеймисън работи в продължение на седмици — анализ на евентуалните последици за района от енергийните затруднения. Свършил е добра работа. Разговарял е с много хора. Наистина се е разровил надълбоко. Статията е дълга, но като че ли днес имаме достатъчно място. Няма много други новини. Предлагам да го вмъкнем в началото на първа страница.

— Нямаме ли добър материал за посетителите?

Гарисън погледна към Голд. Заместник-редакторът сви рамене.

— Нищо вълнуващо. Всичко започва да се повтаря.

— Всъщност — каза Гарисън — имам чувството, че посетителите нямат такова голямо въздействие, каквото имаха преди седмица. Историята започва да се изтърква. На читателите може да им омръзне. Досега я отразявахме подробно. Това беше добре, докато читателите се интересуваха от нея. Но ако продължим да ги тъпчем с…

— Ами Кати? Още е в Лоун Пайн, нали?

— Да — отвърна Голд. — Но вече няма смисъл да стои там. Не идват никакви новини. Никой не успява да измъкне нищо нито оттам, нито от Вашингтон. Никога не съм виждал толкова строга секретност.

— Звучи така — каза Гарисън, — сякаш става нещо доста голямо. В противен случай нямаше да пазят такава тайна. Но очевидно няма да можем да открием нищо, докато някой не поиска да ни каже.

— Ами кореспондентското бюро във Вашингтон?

— И те нямат никаква информация — каза Хал Ръсел, завеждащият кореспондентския отдел. — Говорих с Матюс. Нямало нищо, така каза. Абсолютно нищо. Или наистина нямат никаква информация, или я крият. Носят се слухове, но няма как да се потвърдят. Възможно е, ако наистина има нещо, то да е известно на съвсем малко хора. Във Вашингтон, ако повече от десет души знаят нещо, ще се разприказва поне един. Информацията задължително изтича.

— Тогава защо държим Кати в Лоун Пайн? — попита Латроп. — Ако Вашингтон мълчи, какви шансове има тя?

— Кати е дяволски добър репортер — отвърна Гарисън. — Има същия шанс да изрови нещо, колкото и кореспондентът във Вашингтон.

— Мисля, че трябва да я върнем тук — каза Латроп. — С отпуските и всичко останало не ни достигат хора. Бихме могли да я използваме тук.

— Щом искаш — отвърна Гарисън и лицето му помрачня от внезапен гняв.

— Ако все още търсиш автор на обобщаващи статии за посетителите — рече Голд, — Джей има идея. Вчера разговаря с един от университета — от катедрата за изследвания на туземните американци. Човекът сравнява нас и посетителите с индианците и белите хора, когато белите стъпили за пръв път в Америка. Според него причината, поради която индианците накрая загубили, е, че технологията им била разстроена от белите и че в резултат загубили културата си. Поражението им започнало от деня, в който първият индианец поискал да замени каменната си томахавка с желязна секира толкова силно, че склонил да продаде природните си ресурси и да встъпи в несправедливи за него търговски отношения, само и само да я получи.

— Подобен материал би бил косвена пропаганда — възрази Латроп. — И ти, и Джей би трябвало да го знаете.

— Джей нямаше намерение да пише статията само от гледна точка на индианците — поясни Голд. — Искаше да говори с икономисти, историци и много други хора…

Латроп поклати глава.

— При настоящото положение с индианците от Блак Хилс мисля, че не трябва да се заемаме с това. Независимо колко добре е написана статията, независимо колко е обективна, биха могли да ни обвинят в пристрастност.

— Добре де — каза Голд. — Просто го споменах.