Посетителите

30. Лоун Пайн

Един от посетителите беше паднал зад другите. Стоеше неподвижен и не поваляше дървета. От двете му страни другите посетители продължаваха работата си и постоянно изплюваха зад себе си бали целулоза.

Стифи Грант излезе от неосечената гора, видя какво се е случило и рязко спря. Вдигна ръка и бутна шапката си назад, за да изтрие челото си.

— Какво става, по дяволите? — попита той на глас. Изглежда, нямаше да получи отговор. Съсредоточено се опита да фокусира очите си, но усилието му остана напразно, така че бръкна в задния си джоб и извади плоската бутилка, махна капачката и я вдигна до устните си, отмятайки глава назад. После стъписано погледна равнището на течността. Имаше само още две глътки. Не беше най-добрият алкохол — всъщност беше най-евтиният, но беше алкохол и той оплакваше неговото изчезване. Внимателно завинти капачката, пъхна бутилката в задния джоб и го потупа, за да се увери, че всичко е наред.

Тръгна напред внимателно, за да не падне (защото ако паднеше, можеше да счупи шишето), и отиде да види какво е станало. Може би посетителят се бе уморил и беше спрял да отдъхне, макар че през цялото време, откакто ги наблюдаваше, нито един от тях не бе спирал да си отдъхва и дори не бе показвал какъвто и да било признак на умора.

Нортън му беше купил закуска и това означаваше, че му бяха останали достатъчно пари, за да си купи нова бутилка. Беше добре в бъдещето си да има поне още една бутилка. Този Нортън — каквото и да казват за него, чудесен човек е.

Неподвижният посетител се оказа на по-голямо разстояние, отколкото бе преценил Стифи, но той продължи да се тътри упорито по пътеката, изсечена от нещото, като предпазливо избягваше балите, пуснати от него, и накрая го достигна.

— Какъв е проблемът, приятел? — попита той, вдигна ръка и се опря на черната стена за миг, за да не падне.

И щом го докосна, за да запази равновесие, разбра, че нещо не е наред, че нещо не е съвсем така, както беше преди, макар че му бе нужно малко време да осъзнае какво има.

И после разбра. Посетителят беше студен. Изчезнала бе приятната, приятелска топлота, която винаги беше усещал, когато докосваше някой от тях. Стифи поклати учудено глава и отдръпна дланта си. После направи с препъване десетина крачки покрай черната стена и отново долепи длан до нея.

И продължи да обикаля посетителя и да го докосва. Страните бяха студени, каменно студени. Той се обърна, облегна се на посетителя, а после се свлече и седна на земята.

Студен и неподвижен. Вече не се носеше на няколко сантиметра над земята, а лежеше върху нея.

Можеше ли да е умрял? Можеше ли посетителят да е мъртъв? Студен и неподвижен — това ли бе тяхната смърт? И ако бе мъртъв, защо беше умрял? Какво му се бе случило? И още нещо — ако сега беше мъртъв, значи някога е бил жив, но това не бе новост за Стифи. От дълго време му се струваше, че посетителите са живи. И не само живи, но и приятели. Помисли си го и сам се зачуди, защото бе минало много време, откакто бе имал приятел. Странно, че бе открил приятел сред чужди същества.

Притиснал гръб до студения посетител, без да крие сълзите по небръснатите си страни, Стифи Грант заплака горчиво за приятеля, когото беше загубил.