Посетителите

52. Минеаполис

— Тук стана панаир — каза Голд. — До гуша сме затънали в новини от огромно значение. Целият проклет свят отива по дяволите. Доларът не струва пукната пара. Чуждите правителства вият на умряло. Всички дипломати мълчат. Бизнесът е смъртно уплашен. А точно той е в основата на богатството на страната ни. И все пак къде е радостта на една редакция, която изобилства на новини, къде е ликуването?

— А, я млъквай — рече Гарисън.

— Белият дом изразява увереност — продължи Голд. — Твърди, че ще го преживеем. Ето ти отличен пример за подсвиркване по тъмна и безлюдна улица.

— Имаш ли представа кога ще се върнат Кати и Джери? — попита Гарисън Ани.

— След няколко часа — отвърна тя. — Сигурно тръгват точно в момента. Но Кати няма да има нищо за нас. Когато се обади, ми каза, че няма да има никакъв материал.

— Очаквах го — въздъхна Гарисън. — Е, надявах се на друго, разбира се…

— Ти си кръвопиец — каза му Голд. — Изпиваш кръвчицата на хората. Не им оставяш и капка.

— Не винаги става така, както искаме — каза Ани.

— Какво не става? — попита Гарисън.

— Тази работа с посетителите. Не е като в приказките.

— Имаш предвид филмите ли?

— Да. В тях всичко се оправя, но едва в последния момент. Когато всички са загубили и последната си надежда и им се струва, че нямат никакъв шанс. Мислиш ли, че сега, точно в последния момент…

— Не разчитай на това — подметна Голд.

— Виж — каза Гарисън, — това тук е действителността. Наистина се случва. Това не са фантасмагориите на някой тъп продуцент, който дълбоко в глупавото си сърце знае, че щастието е свято.

— Но ако те просто поговорят с нас… — почна Ани.

— Ако просто си тръгнат… — обади се Голд.

Телефонът иззвъня.

Ани вдигна слушалката, послуша за миг, после я свали и погледна Гарисън.

— От Лоун Пайн е — рече тя. — Господин Нортън. На трета линия. Развълнуван е. Нещо там не е наред.

Гарисън грабна слушалката.

— Франк — каза той, — какво не е наред? Какво става?

Думите на Нортън долитаха объркано.

— Джони, току-що се връщам от пътуването си. Прегледах вестниците на бюрото си. Истина ли е? Това, за колите…

— Боя се, че да — отвърна Гарисън. — Успокой се, Франк. Какво те е притеснило толкова?

— Джони, не са само коли.

— Не са само коли ли? Какво искаш да кажеш с това „не са само коли“?

— Правят и къщи. Опитват се да правят къщи. Упражняват се да правят къщи.

— Искаш да кажеш къщи, в които биха могли да живеят хора?

— Точно така. Като къщата, в която живееш ти. Като къщите, в които живеят много хора.

— Къде става това?

— В резервата, в праисторическата зона. Крият се в резервата. Упражняват се там, където смятат, че никой не може да ги види.

— Поеми си дъх, Франк, и ми разкажи всичко. Започни отначало и ми разкажи какво си видял.

— Ами — започна Нортън, — плавах с кануто по реката…

Гарисън слушаше съсредоточено. Голд седеше неподвижно и го наблюдаваше внимателно. Ани извади пиличка от чекмеджето на бюрото си и започна да си пили ноктите.

— Един момент, Франк — каза накрая Гарисън. — Историята е прекалено добра, прекалено лична, за да я напише някой друг. Това, което ми се иска да направиш, е да я напишеш за нашия вестник. От личностна гледна точка, точно, както я разказа на мен. Цялата от първо лице. Аз видях това, аз направих онова, аз си помислих еди-какво си. Ще се справиш ли? Ще я напишеш ли? Ами собствения ти вестник?

— Собственият ми вестник няма да излиза през следващите три дни — отвърна Нортън. — По дяволите, мога да прескоча даже цяла седмица. Докато ме нямаше, не съм получил много реклами. В шкафа съм си запазил няколко консерви боб. Даже да прескоча една седмица, пак ще имам какво да ям…

— Сядай тогава — рече Гарисън — и започвай да пишеш. Три-четири колони. Че и повече, ако смяташ, че има нужда. Щом свършиш, вдигни слушалката и се обади в отдела за вътрешна информация. Продиктувай историята. Имаме хора, които могат да я запишат почти толкова бързо, колкото можеш да я прочетеш. И също, Франк…

— Да?

— Франк, не се ограничавай. Разпери си крилете.

— Виж, Джони, още не съм ти казал всичко. Точно бях стигнал дотам. В онази последна къща, онази, която беше осветена и имаше мебели…

— Да, и какво?

— Току-що се беше наредила при останалите. Посетителите тъкмо я бяха завършили. Но когато я погледнах, видях в кухнята сенки. Движещи се сенки. Все едно че някой се въртеше из кухнята и приготвяше вечерята. Кълна се — сериозно, Джони, в онази кухня имаше хора! За Бога, да не би да правят и хора?