Посетителите

24. Вашингтон

Уинстън Малъри, министърът на отбраната, каза на президента:

— Уайтсайд смята, че трябва да проверим как онези неща реагират на огнева стрелба. При тези обстоятелства препоръчвам да го оставим да действа. Не мислех, че има смисъл да го правим, когато посетителят беше само един, но сега те нахлуха…

— Възразявам да наричате „нахлуване“ това, което става — каза държавният секретар. — Приземили са се доста от тях, но не е имало насилие. Не убиват наши поданици, нито пък изгарят наши градове.

Министърът на вътрешните работи Уилям Съливан каза:

— Те изядоха един квартал оттатък река Потомак. Един от тях е излапал склад за дървен материал по западното крайбрежие. Изяждат горите ни в Мичиган, Мейн, Минесота, Вашингтон и Орегон.

— Но не са убили никого — възрази държавният секретар. — Единственото, което са направили, е да откраднат малко целулоза. Не са…

— Един момент, Маркъс — прекъсна го президентът. — Искам да чуя още за тази оръжейна проверка. Какво предлага да направи Уайтсайд? Да прати срещу тях танкове ли?

— Нищо подобно — отвърна Малъри. — Само обикновена проверка, това е всичко. Трябва да разберем как реагират. Спомняте ли си, в Минесота някакъв мъж стрелял по посетителя и той отвърнал на стрелбата, като го убил. Човекът е използвал ловна пушка, вероятно трийсети калибър. Проблемът е, че не знаем какво е станало, как го е направил посетителят. Никой не е забелязал да е бил въоръжен. Нямал е никакви външни особености. И все пак, когато мъжът е стрелял…

— Това, което искаш да се направи, е да стрелят с друго оръжие трийсети калибър, навярно с дистанционно управление, а после да се опитат да определят как стреля в отговор посетителят, така ли?

— Точно така. Ще използваме камери. Високоскоростни камери, които могат да заснемат хиляди кадри в секунда. По този начин сме в състояние да проследим куршума, да запишем момента на удара и да видим какво става. При проучването на филма…

— Да, разбирам — прекъсна го президентът. — Ако си сигурен, че генералът ще се задоволи с трийсети калибър.

— Ще се задоволи. Всичко, което искаме, всичко, което иска той, е да получи известна представа за това как посетителят отвръща на стрелбата. Щом разберем това, можем да продължим оттам.

— Ако е необходимо.

— Точно така. Ако е необходимо.

— И, за Бога, кажи на Хенри да внимава. Да вземе всички възможни предпазни мерки. Да е максимално сдържан. Само един изстрел, колкото да получи представа.

— Ще внимава. Разговарях с него по въпроса.

— Впечатлен съм от това, което казва Маркъс — рече президентът. — Освен работата с целулозата, всъщност не се е случило нищо. Най-неприятното е онзи квартал във Вирджиния…

— Можело е да бъдат убити хора — каза Съливан. — Просто е страхотен късмет, че всички са излезли от къщите навреме. Някои хора са спели. Мнозина от тях биха могли да загубят живота си. А освен това има и посетители по летищата — затварят пистите. Само един самолет да катастрофира заради тях, и ето ти нещастни случаи. Разбрах също, че летят успоредно със самолетите, сякаш ги проучват. Засега не се е случило нищо, но би могло.

— И какво би ни посъветвал да направим? Да извадим артилерията ли?

— Не, разбира се. Но трябва да направим нещо. Не може просто да си седим така.

— Свикахме Националната гвардия — каза президентът. — Полицията е изолирала всеки от нашите посетители и не пуска хората да се приближават. По този начин вероятно можем да избегнем инциденти.

— Ами ако нашите посетители започнат да поглъщат и други квартали? — попита Съливан. — Ами ако навлязат в жилищните райони на градовете и се насочат към къщите, за да получат от тях целулоза? Как ще се погрижим за хората, които ще останат без дом?

— Още не са го направили — отвърна Маркъс Уайт. — Явно случаят във Вирджиния е изолиран. А и посетителят е спрял, след като е сдъвкал няколко къщи, сякаш е разбрал, че е допуснал грешка.

— Трябва да се грижим за спешните случаи, когато възникнат — каза президентът. — Междувременно трябва да направим всичко възможно, за да научим повече за нашите посетители.

— Това, което ме озадачава — рече Уайт, — е, че досега те се приземяват единствено в Съединените щати и съвсем малко в Канада. Но не и в Европа. Нито пък в Африка. Нито където и да било другаде. Защо при нас? Защо само при нас?

— Струва ми се, че имам предположение — каза доктор Стивън Алън, научният съветник. — Да се поставим на мястото на посетителите. Да речем, че сме пратили експедиция на някоя друга планета. Пет-шест кораба или сто — броят не е от значение. И търсим нещо конкретно, както онези неща очевидно търсят целулоза. Не знаем много за планетата, към която се приближаваме. Само няколко неща, които сме научили от разстояние, и това е всичко. Затова пращаме долу един кораб, който да проучи обстановката. Има няколко земни масива и ние избираме един от тях за начало. Корабът се приземява и открива онова, което търсим. Открива също, че местният живот в този район изглежда приятелски настроен. На пръв поглед на този конкретен земен масив няма нищо, което би могло да предизвика сериозни проблеми, а ние, разбира се, искаме колкото е възможно по-малко проблеми. Знаем, че този земен масив е безопасен, но не знаем какво е положението другаде…

— Предположението ти е логично — прекъсна го президентът. — Не си ли съгласен, Маркъс?

— Да, съгласен съм. Не съм обмислял въпроса по този начин. Допусках, че посетителите могат да искат да получат доста широка представа за цялата планета.

— Имаш ли да ни кажеш нещо друго? — попита президентът научния съветник.

— Една голяма загадка — отвърна Алън. — Колкото и да не ни се иска дори да си го помислим, изглежда, съществува доста голяма вероятност посетителите да използват някакъв гравитационен контрол. Те се носят на няколко сантиметра над земното равнище. Онзи, който вчера е напуснал Минесота, се е издигнал във въздуха без признак да използва каквито и да било задвижващи съоръжения. Те се спускат към земята бавно, почти сякаш се плъзгат, за да се приземят, но за да се плъзгат, трябва да използват криле, а те нямат.

— Говориш така, като че ли това те обижда — каза министърът на отбраната.

— Наистина съм обиден — отвърна му Алън. — Всеки учен би се обидил. Говорехме за гравитационни вълни, като смятахме, че трябва да са някак си сродни с електромагнитните. И ги търсехме. От много отдавна никой не е успял дори да измисли как да ги търси. Даже в момента не сме сигурни, че използваме правилни методи в опитите си да ги засечем. По едно време мнозина учени твърдяха, а някои все още твърдят, че такова нещо като гравитационни вълни не съществува. При сегашните обстоятелства, даже да бяхме в състояние да ги засечем, то щеше да е само на теоретична основа. Никой няма ни най-малка представа за това как бихме могли да ги впрегнем на работа.

— Предполагам, че хората ти все още работят усилено върху посетителите — каза министърът на отбраната. — Все още има надежда да стигнете до нещо. В края на краищата, минали са само два дни.

— Не само нашите собствени хора — отвърна Алън, — но и всички квалифицирани работници, които успях да привлека за това изследване. Свързах се с редица университети и институти. След няколко дни ще разполагаме с огромни сили за полево проучване. Проблемът е, че почти няма с какво да работим. Можем само да наблюдаваме. Да стоим отстрани и да ги гледаме. Ако можехме да хванем някак си един от посетителите, за да сме наистина в състояние да работим по него, бихме могли да открием нещо съществено. Но за момента това е немислимо. Навярно би било много опасно. Имаше предложение да се опитаме да работим по някое от бебетата на посетителя от Минесота. Но го отхвърлих. Ако бебето започне да пищи, че е наранено, възрастните посетители сигурно ще пристигнат, за да го избавят. Не мога да бъда сигурен в това, но не искам да рискувам.

— Казваш университети и институти — рече Уайт. — Предполагам, само от страната. Защо да не включим и някои учени от други страни…

— Маркъс — остро го прекъсна президентът, — да не започваме отново. За момента това си е наша работа. Посетителите ни помогнаха в това отношение, като се приземиха изключително на наша територия.

— Има няколко в Канада — каза Уайт.

— Можем да работим с Канада. Винаги сме можели. Зная, че руснаците искат да участват, но съм против…

— Едно малко, символично руско участие може и да не е толкова лошо — рече министърът на отбраната. — Ако ги държим настрана и не им даваме информация…

— Надявам се, Уинстън — прекъсна го президентът, — че не мислиш това, от което се опасявам.

— Просто ми дойде наум — отвърна Малъри. — Ако видим, че сме на път да открием нещо, което би могло да наруши равновесието…

— И ако наистина открием нещо, което може да наруши равновесието, както казваш ти, и го споделим с тях, това би довело единствено до нова ескалация. Как смятат останалите?

— Не съм казвал да го споделим — възрази Малъри. — Казах само символично участие. Това е всичко. За да не нараним националното им достойнство.

— Съгласен съм с Уинстън — каза Уайт. — Можем да си позволим да направим жест, за да не понижим реномето на нашите приятели.

Хамънд, който до момента беше слушал мълчаливо, се намеси:

— Това, което предлагате, е да ги покровителстваме. Те ще го почувстват и ще възнегодуват. Ще стане още по-лошо. Могат да го разберат, ако не ги включим, защото така биха постъпили и те с нас, ако положението беше обратното. Или трябва да изядем цялото прасе с тях, или да го запазим за себе си. Но трябва да помним, че може да няма какво да споделяме. При цялото ми уважение към доктор Алън, може да не открием нищо полезно за нас.

— В такъв случай — каза Уайт — няма да ни навреди да ги включим. Само ще подобри силно взаимоотношенията ни, и ако не открием нищо, поне няма и да ни струва нищо.

— Маркъс — рече президентът, — ти предлагаш да рискуваме, а това може да се окаже опасно.

— Да го забравим — предложи Малъри. — Съжалявам, че изобщо го споменах. Просто ми дойде наум.

— Целият проблем е — каза Уайт, — че получаваме предложения от добри съюзници и приятели да ни помогнат с каквото могат. Изглеждат искрени…

— Обзалагам се, че са — намеси се Хамънд.

— Единственото, което мога да им кажа — продължи Уайт, без да обръща внимание на Хамънд, — е, че по-късно може да се обърнем към тях, но за момента не знаем с какво си имаме работа.

— Мисля — каза президентът, — че за момента е най-добре да оставим всичко това. Да забравим за другите страни и да разчитаме на себе си. Имало е няколко неголеми вълнения. Ограничени безредици, плячкосвания и палежи на някои места в Чикаго, Ню Йорк и Сейнт Луис. Има ли нещо ново по въпроса, Дейв?

— Нищо сериозно — отвърна Портър. — И тук имаме късмет. Трябваше да подготвим страната. Трябваше да извикаме журналистите веднага, щом открихме, че струпването започва да се разпръсва. Можехме да предупредим хората.

— Още ли те притеснява това?

— Дяволски прав сте, господин президент. Минахме през просото. Беше доста подло да оставим НАСА да пусне онова мъничко съобщение.

— Дейв, вече обсъдихме това.

— Да, зная. И не бяхте прав.

— Но ти се съгласи.

— Не съм се съгласявал. Възразих, а имаше и още няколко, които ме подкрепиха.

— Но само няколко.

— Сър, не можете да проведете една операция по съобщаване на някаква новина с гласуване на мнозинството. Вие си знаете вашата работа, но и аз си знам моята. Точно сега имахме късмет. Надявам се да можем да кажем същото и утре. Това, от което се страхувам, е епидемията от религиозност. Всеки идиот в страната е решил да проповядва. Всички евангелисти свикват молитвени събрания. Всяка малка затънтена черква е пълна с пляскащи, тропащи и пеещи хора. В Минеаполис група хипари второ поколение се е опитала да разкъса полицейския кордон. Искали са да седнат на самолетната писта и да покажат на приземилия се там посетител любовта си.

— Не мисля, че трябва да се тревожим особено за подобни неща — каза Хамънд.

— Емоциите започват да кипят — отвърна му Портър, — макар че голяма част от тях са все още под повърхността. Надявам се да не изкипят. Всевъзможни смесени емоции. Латентни страхове, които лесно могат да се събудят. Религиозни емоции, които могат да излязат извън контрол. На ръба сме на нещо, което може да доведе до кървави улични сблъсъци. Стига само група хулигани да се натъпчат с глупостите за края на хилядолетието…

— Преувеличаваш — каза Хамънд.

— Надявам се да е така — отвърна Портър.

— Не ми харесва това чакане — каза Съливан. — Мисля, че трябва да предприемем някакви позитивни действия. Поне да покажем на хората, че правим нещо.

— Свикахме Националната гвардия — рече президентът. — Провеждаме полеви проучвания.

— Това са пасивни действия — каза Съливан.

— Проблемът е — рече президентът, — че каквото и да направим, сигурно ще е грешка.