Посетителите

51. Вашингтон

— Разказахте ни удивителна история, господин Конклин — каза научният съветник.

— Дойдох тук против волята си — отвърна Джери. — Ако не бяха Кати и Гарисън от „Трибюн“, щях да откажа. Те ме убедиха, че така ще изпълня обществения си дълг. Затова дойдох, разказах ви каквото имах да ви разказвам и сега всичко останало зависи от вас. Не ми пука дали ми вярвате, или не.

— Господин Конклин — каза президентът, — никой тук не е изразил недоверие. В този момент аз лично съм готов да повярвам на почти всичко.

— Бих искал да подчертая — намеси се Портър, — че историята е много повече от удивителна. Според мен, доктор Алън, подбрахте извънредно неподходящи думи. Това, което ни разказа господин Конклин, обяснява едно нещо — как е успял да отиде право на мястото, където посетителите са правели колите. Никой друг не е знаел или не би могъл да му каже. Старият речен плъх е знаел, че посетителите са се приземили на Гъшия остров, но не е знаел какво правят там. А и на никаква цена не би се съгласил да отиде и да провери. Ужасно се е страхувал от тях.

— Не исках да кажа, че се съмнявам в разказа му — оправда се Алън.

— Прозвуча ми така, като че ли се съмнявате — рече Джери.

— Струва ми се, млади човече — избоботи Уайтсайд, — че ви е била нужна доста смелост, за да седнете и да ни разкажете всичко това. Решили сте да пазите тайна и мога да разбера защо. Мисля, че бих направил същото.

— Това, което ни разказа той, по същество означава, че е възможно да се комуникира с посетителите — каза президентът, — но само едностранно и то при условията на посетителя. Когато възникне необходимост, посетителят може да води някакъв ограничен разговор с нас, но не и ние с него.

— Казах на 101 да смекчи комуникирането си — рече Джери — и очевидно бях разбран.

— Опитвали ли сте се да разговаряте за друго с него? — попита президентът.

— Естествено, сър. Попитах го защо ми показва къде да отида, какво ще открия там и защо иска аз да отида.

— И отговори ли ви?

— Не само, че не ми отговори, но и ме изхвърли навън. Но този път не толкова грубо, колкото първия път — тогава ме запрати върху едно дърво. Сега ме остави доста нежно на земята.

— Очевидно този път е искал да бъде сигурен, че ще сте в състояние да отидете там, където ви праща.

— Предполагам, че сте прав, господин президент, но ми се струва, че това не е всичко. Първия път аз бях само чужд организъм, наред с други чужди организми, които посетителят искаше да разгледа. Вторият път бях… щях да кажа стар приятел, но, разбира се, не беше така. По-скоро познат. Човек, когото познаваше. Човек, когото можеше да използва.

— И вероятно човек, когото би могъл да използва пак.

— Не съм сигурен за това. Мога да ви кажа следното: нямам намерение да преследвам 101 отново.

— А ако ви помолим да го сторите?

— Каква полза ще има, по дяволите? — попита Уайтсайд. — Момчето ни каза какво е положението. Не ние питаме посетителя, а той ни казва. В такъв случай не е възможно да водим разговор. Той ни говори, ако това може да се нарече говорене, но ние не разговаряме с него.

— Говореше се — каза президентът, — че са били взимани и други хора.

— Според мен можете да забравите за това — рече Алън. — Хората от години разказват, че са били взимани от НЛО. Досега, доколкото може да се определи, всички тези разкази са религиозни глупости или чисто самоизтъкване. Това, което тези хора обявяват за съобщено им от НЛО, е дотолкова лишено от въображение, толкова глупаво и толкова очевидно в рамките на човешкото мислене, че инстинктивно разбираш, че е измислена човешка история. Ако действително общуваш с извънземно същество, резултатът не би бил определено човешки. Мислите, обменени при подобен разговор, биха били, меко казано, объркващи. Надали бихме разбрали и малка част от това, което чуем.

— Значи смяташ, че всички тези истории са или култови измишльотини, или чистопробни лъжи? — попита Портър.

— Определено — отвърна Алън. — Убеден съм, че господин Конклин е единственият, който е бил взет. Това, което ни разказа, се вписва в модела на общуване с извънземни. — После се обърна към Джери: — Не е имало думи. Струва ми се, казахте, че не е имало думи.

— Точно така — потвърди Джери. — Само образи в ума ми. От време на време и мисли, но не бих могъл да кажа дали са били мои, или не.

— Е, да речем, че се върнете пак при 101. Казвате, че не желаете, и не мисля, че ще го сторите. Но да речем, че го направите. Мислите ли, че ще ви вземе отново?

— Само ако има нещо, което иска да ми каже — отвърна Джери. — Само ако има задача, която иска да изпълня.

— Убеден ли сте в това?

— Напълно съм убеден. Чувствам извънредно силно, че той ме използва.

— И все пак госпожица Фостър ни разказа, че 101 се е ръкувал с нея.

— Беше нещо повече от ръкуване — поясни Кати. — По-лично от ръкуване. Навярно целувка. Тогава не разбирах какво беше. Първо го помислих за ръкуване, защото това бе най-лесният начин да го опиша. Ръкостискане от благодарност, от признателност, може би. За да ми даде да разбера, че знае за съществуването и присъствието ми. Но сега знам, че беше нещо повече. Сигурна съм, че бе израз на истинска обич. Струва ми се, че впечатлението ми се подсилва от колите. Това не е просто парадиране. Те не се опитват да ни смаят или да ни впечатлят. Не ни заплашват с демонстрация на това, което могат да направят. Даже не ни плащат за това, че сме ги оставили да ядат дърветата ни. Това е израз на дълбока привързаност към нас. Може би нещо като Дядо Коледа. Може би като подарък за рожден ден на скъп приятел. Като младеж, който купува рози за момичето си.

— Описвате ги в добра светлина — каза президентът. — И все пак, ако това продължи, ще ни съсипе.

— Господин президент, да речем, че нежна майка купува бонбони за детето си — продължи Кати, — без да знае, без никога да е чувала какво могат да причинят бонбоните на зъбите на детето й. Същото е и с посетителите. Те просто не знаят, това е всичко. Просто се опитват да бъдат мили и не разбират какво ни причиняват.

— Госпожице, всичко това може и да е истина — обади се Уайтсайд, — но те ме плашат. Все още мисля, че няколко добре насочени…

— Хенри — рязко го прекъсна президентът, — не сега. По-късно, ако настояваш да разговаряме, но не сега.

— Да се върнем към въпроса за взимането — рече Алън. — За да разговарят с някого, очевидно трябва да го вземат. Господин Конклин, можете ли да се сетите за някакъв начин, по който да бъдат убедени да вземат, да речем, мен или президента?

— Те не биха ви взели — каза Джери. — Просто не биха ви обърнали внимание. Независимо какво правите, няма да ви забележат.

— Струва ми се, че сте прав — съгласи се Алън. — Те са много добри в това. Не ни обръщат внимание, откакто пристигнаха. Чудя се как ли точно ни възприемат. От време на време си мисля, че по-скоро ни виждат като очарователни домашни любимци или като достойни за съжаление форми на живот, които трябва да внимават да не настъпят. Но всъщност чувствам, че не е нито едното, нито другото. Изглежда, госпожица Фостър смята, че изпитват привързаност към нас. В края на краищата сме им позволили да се приземят на планетата ни, на която има целулоза, и това предотвратява изчезването на расата им. Целулозата им дава възможност да имат малки, защото ако нямат, накрая расата им ще загине. Ако предположим, че имат човешки емоции, в което се съмнявам, те биха изпитвали благодарност. При цялото си уважение към мнението на госпожица Фостър, изобщо не чувствам да са благодарни. Проблемът е, че не сме в състояние да ги спрем да отсичат дърветата ни. Склонен съм да мисля, че не изпитват благодарност, а се ръководят от нещо друго — от неудържима делова етика например, макар че надали я разглеждат като такава. Знам, че се изразявам тромаво. Смятам, че те мислят, че трябва да заплащат честно всичко, което взимат. Смятам, че правят точно това.

— С две думи — каза президентът, — изглежда, все пак има външна възможност да установим контакт с нашите посетители. Но това очевидно ще отнеме време, адски много време и повече търпение, отколкото имаме. А точно времето е това, с което не разполагаме. Смятате ли всички вие, че преценката ми е правилна?

— Напълно — отвърна Уайтсайд. — Точно така е, не разполагаме с време. Времето ни свърши.

— Можем да издържим — продължи президентът, сякаш говореше на себе си. — Ще трябва да издържим. Ако не се случи още нещо, ако няма нищо друго освен колите, ще можем да се оправим. Имах няколко насърчителни телефонни обаждания от лидери в деловия свят, а и Конгресът изглежда по-склонен да се съгласи с нас, отколкото си мислех. — Той се обърна към Портър. — От това, което чух, разбирам, че си разговарял с Дейвънпорт.

— Да — потвърди Портър. — Приятелска размяна на мисли.

— Е, тогава — продължи президентът, — мисля, че е свършило работа. Освен ако — той погледна към Кати и Джери, — нямате да добавите нещо друго.

Те поклатиха глави.

— Нищо, господин президент — отвърна Джери.

— Благодарим ви, че дойдохте да се срещнете с нас — каза президентът. — Оказахте ни много полезна услуга. Сега можем да видим по-ясно проблемите, с които се сблъскваме. Можете да бъдете спокойни — нищо от това, което ни разказахте, няма да излезе извън тази стая.

— Благодарен съм ви за това — рече Джери.

— Самолетът ви очаква — каза президентът. — Ще ви откараме до летището, когато пожелаете. Все пак, ако искате да останете във Вашингтон за ден-два…

— Господин президент — прекъсна го Кати, — трябва да се връщаме. Аз имам работа, а Джери трябва да работи върху дисертацията си.