Посетителите

4. Вашингтон

Беше тежък ден. Журналистите на пресконференцията в ранния следобед бяха настървени. По принцип въпросите трябваше да бъдат свързани с движението на Асоциацията на туземните американци за връщане на Блак Хилс в Южна Дакота и региона на Монтана Бигхорн на съюзените племена, макар да имаше и сериозни заяждания относно енергийното положение, съсредоточени около предложението на правителството да разработи система за добив на слънчева енергия в югозападната пустиня, и около искането му за заделяне на съществени средства за проучвания в областта на системата за криогенна трансмисия. Пресата се бе възмутила яростно от незадоволителните му отговори, но това не беше нещо необичайно. Поне така мислеше Дейвид Портър. През изминалите няколко месеца пресата като цяло бе или ядосана, или възмутена от него. И сега той беше сигурен, че през следващите дни някоя групировка от медиите ще започне кампания за неговата оставка.

Над офиса на пресслужбата надвисна тишина, едва нарушавана от подредените до стената телетипни апарати, които се смееха тихо помежду си, докато продължаваха да бълват световните дела. Марша Лангли, неговата помощничка, събираше нещата си и се приготвяше да си тръгва. Телефонният пулт на бюрото на Марша мълчеше — за пръв път този ден по него не премигваха лампички, сигнализиращи за нови обаждания. Това беше спокойствието на периода на натрупване на новини. Последните следобедни вестници бяха под печат, а сутрешните все още се подготвяха.

В стаята започваха да се промъкват сенки. Портър протегна ръка и светна настолната си лампа. Светлината огря разхвърляна купчина листове. Той ги погледна и изпъшка. Часовникът на стената показваше почти 5:30. Беше обещал да вземе Алис в 7:30. Ще рече, имаше съвсем малко време, за да приключи с писмените си задачи. Имало някакъв нов ресторант в Мериленд, препоръчан от приятели на Алис, и през последните седмици тя непрекъснато беше намеквала за него. Тази вечер планираха да отидат там. Той се отпусна на стола си и се замисли за Алис Дейвънпорт. Нейният старец, сенаторът, и Портър никога не се бяха разбирали особено добре, но досега старецът не бе възразявал да се срещат. Което беше много мило от страна на този стар пуяк. Въпреки родителя си обаче, Алис си беше чудесна. Беше много забавна, умна и жизнерадостна, добре информирана и извънредно общителна. Освен че понякога имаше неприятния навик да започва продължителни и разпалени спорове по обхваналия я за момента обществен ентусиазъм. Точно сега това бяха претенциите на индианците към Блак Хилс и Бигхорн, които, според страстното й убеждение, трябвало да бъдат върнати на съюзените племена. Преди няколко месеца това бяха чернокожите в Южна Африка. А всичко се дължеше, каза си мрачно Портър, на прекалено доброто образование по съвсем ненужни дисциплини. Тя не говореше винаги за такива неща и навярно тази вечер също нямаше да го стори. През последните няколко месеца бяха прекарали заедно много приятно — когато не се правеше на кръстоносец, Алис беше отличен събеседник.

Нямаше да му отнеме повече от около половин час, прецени той, ако наистина се хванеше поне да разчисти безпорядъка на бюрото си. Това щеше да му остави време да се прибере у дома, да вземе душ, да се избръсне и да се преоблече. Поне веднъж щеше да вземе Алис навреме. Но първо имаше нужда от чаша кафе.

Портър стана и се насочи към другия край на стаята.

— Знаеш ли дали в залата за пресконференции не е останало малко кафе? — попита той Марша.

— Сигурно — отвърна му тя. — Трябва да са останали и някакви сандвичи, но навярно вече са изсъхнали.

— Имам нужда само от чаша кафе — промърмори той.

Беше изминал половината път до бюрото си, когато един от телетипните апарати внезапно започна да трака лудо. Високо и настойчиво зазвъня звънец, който призоваваше за внимание.

Той се обърна кръгом и бързо пресече стаята. Беше апаратът на „Асошиейтед Прес“. Портър се приближи до него и го стисна от двете страни. Принтерът отпечатваше лента с бюлетини.

Апаратът спря, принтерът продължаваше да потрепва.

— Какво става? — попита Марша зад рамото му.

— Не знам — отвърна Портър. — Сигурно метеорит.

Той се обърна към апарата:

— Продължавай. Продължавай. Кажи ни какво става.

Телефонът на бюрото му иззвъня остро.

Марша направи една-две крачки и вдигна слушалката.

— Добре, Грейс — каза тя. — Ще му предам.

Телетипът отново оживя:

Зад рамото му Марша каза:

— Обади се Грейс. Президентът иска да ви види.

Портър кимна и се отдръпна от апарата. Започнаха да звънят звънците и на други телетипи, но той продължи да върви към вратата, после тръгна по коридора.

В чакалнята на президента Грейс кимна към вратата и каза:

— Можете да влезете направо.

— За какво става въпрос, Грейс?

— Всъщност не знам. Той разговаря с шефа на Генералния щаб. Нещо относно новооткрития спътник.

Портър пресече офиса, почука на вътрешната врата, натисна дръжката и влезе.

Президент Хърбърт Тейн затваряше телефона.

Обади се Уайтсайд — каза той. — Косата му е настръхнала. Изглежда, нашите разузнавателни станции са забелязали в орбита нещо ново. Според генерала нещо ужасно голямо. Казва, че не е от нашите. А не е вероятно и да е съветско. Прекалено голямо е, за да сме го изстреляли и ние, и те. Нито те, нито ние разполагаме с такава енергия, че да изстреляме нещо с такива размери, каквото е било засечено от станциите. Уайтсайд е ужасно разтревожен.

— Нещо от космоса? — попита Портър.

— Уайтсайд не каза подобно нещо. Но очевидно точно това си мислеше. Тръгва за насам. Ще дойде колкото може по-скоро.

— Нещо е паднало или се е приземило, не знам точно, в северна Минесота — каза Портър. — Току-що започна да пристига по телетипа, когато се обадихте.

— Мислиш, че двете неща може да са свързани?

— Не знам. Прекалено рано е да се разбере какво е кацнало в Минесота. Успях да прочета част от един бюлетин. Може да е само голям метеорит. Във всеки случай, очевидно нещо е пристигнало от небето.

— За Бога, Дейв, имаме си достатъчно неприятности и без да се случва подобно нещо — каза президентът.

Портър кимна.

— Напълно съм съгласен, сър.

— Как мина днешната пресконференция?

— Нахвърлиха ми се. Най-вече за Блак Хилс и енергийното положение.

— Справи ли се?

— За това ми плащат, сър. Опитвам се да заслужа възнаграждението си.

— Да — каза президентът. — Предполагам, че е така. Обаче не е лесно.

На вратата се почука. Грейс подаде глава в стаята.

— Марша ми донесе това — рече тя и размаха лист хартия, откъснат от телетипа.

— Дай ми го — каза президентът. Тя пресече стаята и му го подаде. Той го прочете бързо и го бутна към Портър.

— Звучи безсмислено — оплака се той. — Пише, че някаква голяма черна кутия кацнала върху мост. Един метеорит не прилича на черна кутия, нали?

— Едва ли — отвърна Портър. — Един метеорит би паднал адски бързо. И би изровил чудовищен кратер.

— Същото се отнася и за всичко друго — каза президентът. — За всичко, паднало от небето. Повреден спътник…

— Така смятам и аз — прекъсна го Портър. — Би паднало стремително и би изровило кратер. Ако е голямо.

— Изглежда, това нещо е голямо.

Двамата се погледнаха през бюрото.

— Мислиш ли… — започна президентът и млъкна по средата на изречението.

Вътрешният телефон на бюрото му иззвъня и той натисна бутона.

— Какво има, Грейс?

— Обажда се генерал Уайтсайд, сър.

— Добре. Свържи ме.

Той вдигна слушалката и каза на Портър:

— Чул е за онова в Минесота. — После се обади и остана известно време заслушан. От мястото си Портър долавяше бръмченето на пороя от думи, който мъжът от другия край на линията изливаше в телефона.

Накрая президентът каза:

— Добре тогава. Да запазим спокойствие. Информирай ме, когато научиш нещо ново.

Затвори, обърна се към Портър и продължи:

— Научил е. Някой от Националната гвардия му се обадил от Минесота. Казва, че онова нещо се е приземило, че не се е сгромолясало, че е все още там и че е с размерите на огромна сграда, цялото черно, като голяма кутия.

— Странно — каза Портър. — Всички го наричат голяма кутия.

— Дейв — попита президентът, — какво ще правим, ако наистина се окаже посетител от космоса?

— Ще преценяваме обстановката — отвърна Портър. — Ще се справяме с него както дойде. Не трябва да се плашим.

— Трябва ужасно бързо да се сдобием с някои факти.

— Така е. Телеграфните агенции ще ни предоставят някои данни. Ще се наложи да пратим колкото е възможно по-бързо екип, който да проучи нещата на място. И да се свържем с ФБР в Минеаполис.

— Районът трябва да се отцепи — каза президентът. — Не можем да допуснем да се струпат хора.

Той натисна бутона на вътрешния телефон.

— Грейс, свържи ме с губернатора в Сейнт Пол.

После погледна Портър.

— Това, от което се опасявам, е паниката.

Портър погледна часовника си.

— Първите вечерни новини ще бъдат излъчени по телевизията след час или още по-рано. Дори сега сигурно пускат бюлетини. Новината ще се разпространи бързо. Направо си представям как в момента телефоните ми звънят. За да питат за реакцията на Белия дом, за Бога! Сигурно знаят повече от нас за всичко това.

— Там ли е още Марша?

— Готвеше се да си тръгва, но остана. При цялата тази работа, ще трябва да остане. Нали е професионалистка.

— Навярно ще се наложи да направим някакво изявление.

— Не още — каза Портър. — Не прекалено бързо. Не е необходимо да стреляме в движение. Първо трябва да научим повече за…

— Нещо трябва да се съобщи на хората — прекъсна го президентът. — Някакво уверение, че правим всичко възможно и…

— Известно време няма да се питат какво правим. Ще бъдат погълнати изцяло от самите новини.

— Може би една пресконференция…

— Сигурно — каза Портър. — Ако има какво да кажем до края на вечерта. Никой не знае за оня нов обект в орбита, нали? Само Уайтсайд и ние двамата — и разбира се, хората от разузнавателните станции. Но те няма да кажат нищо.

— Ще се разчуе — каза президентът. — Дай им малко време и всичко ще се разчуе.

— Предпочитам ние да им кажем — рече Портър. — Не искаме да оставим впечатлението, че крием нещо, нали? Точно това твърдяха през всичките тези години хората, които вярват в НЛО: че информацията за НЛО се пази в тайна.

— Съгласен съм с теб — каза президентът. Може би е по-добре да направиш пресконференция. Излез и хвърли топката. После се върни. При мен може да има хора, но ела веднага, щом свършиш. Дотогава ще трябва да е пристигнала нова информация.