Посетителите

45. Минеаполис

Беше почивният ден на Голд и Джей, който се връщаше в отдела след закъснелия си обяд, се спря до бюрото на редактора и седна на неговия стол. Гарисън се беше привел над бюрото си и разсеяно драскаше по лист хартия. Ани седеше на мястото си в ъгъла. Беше привършила сандвича, който си бе купила за обяд, и сега си белеше портокал, като правеше от кората му произведение на изкуството.

— Нещо да се е случило? — попита Джей.

Гарисън поклати глава.

— Тук нищо. Нито пък някъде другаде, доколкото знам. Хал ми каза, че в кореспонденциите няма никакви новини за посетителите. Има съобщения, че са ги виждали в Тексас и Монтана, но не са потвърдени.

— Ще чакаме — каза Джей. — Това е всичко, което можем да направим. Обадихме се на десетки хора в щата. „Моля ви, съобщете ни, ако чуете нещо.“ Редактори на седмичници, шерифи, кметове, бизнесмени, приятели. Ако разберат нещо, ще ни информират.

— Опитвам се да измисля — каза Гарисън. — Сигурно има още какво да направим.

— Това не е твой проблем, Джони. Поне не само твой.

— Знам, но, по дяволите, бих искал да съм един от тези, които ще намерят отговора. Някакво дребно разрешение на въпроса къде може да са отишли посетителите.

— И защо са отишли там.

— Да, знам. Но това може да стане и по-късно. Първо трябва да ги открием. И да поместим материала на първа страница. Предполагам, че са в Северна Минесота, в необитаемата праисторическа зона. Може да се крият там…

— Или в Канада. Или по северозападното тихоокеанско крайбрежие — каза Джей.

— Има достатъчно райони, където да са се скрили.

Телефонът иззвъня. Ани остави портокала и вдигна слушалката.

— За теб е, Джони — каза тя. — Кати е. На линия три.

Гарисън сграбчи слушалката и даде знак на Джей да вдигне телефона на Голд.

— Кати, къде си, по дяволите? Какво откри?

— В Айова съм — отвърна Кати. — В едно градче, наречено Дикс Ландинг. На Мисисипи. С Джери съм.

— С Джери ли?

— Да, нали си спомняш? Онова момче, с което щях да ходя на концерта. Тогава ти купи билетите.

— Да, спомням си. Какво общо има всичко това със заминаването ти за Айова?

— Открихме трима от посетителите, Джони. На Гъшия остров…

— По дяволите останалото. Посетителите. Какво за посетителите? Какво правят?

— Коли.

— Кати! Не се будалкай с мен. Не си прави шеги. Имах ужасно тежък ден. Не мога повече да издържам.

— Наистина правят коли. Взехме две. С тях долетяхме от острова. Мойта е жълта, а на Джери — червена. Лесно се управляват…

— Казваш, че сте долетели. Ти ли летя?

— Всеки може да лети. Нямат колела. Носят се над повърхността като посетителите. Лесно се управляват, щом им хванеш номера. За по-малко от час се научихме да ги караме. Трябва да се натискат разни неща. Също като самолет. И няма никаква опасност. Ако тръгнеш да се блъскаш в нещо, те завиват. Завиват си, без да правиш нищо…

— Кати — прекъсна я Гарисън, — кажи ми истината, за Бога. Наистина ли сте взели тези коли?

В разговора се намеси и Джей.

— Кати, тук е Джей. На една линия съм с Джони. Не се шегуваш, нали? Наистина ли сте взели колите?

— Ти как мислиш?

— Кати, сериозно — каза Джони. — Това не е отговор. За какво им е да правят коли?

— Всъщност не знаем — отвърна Кати. — Тоест не можем да сме сигурни. Смятаме, ме може би ги правят като заплащане за взетите от тях дървета. Но в действителност не знаем — само предполагаме. Изглежда, нямаха нищо против, когато отлетяхме с две от колите.

— И сега, като сте ги взели…

— Връщаме се. Ще пристигнем след три-четири часа. Може би още по-бързо. Не знаем каква скорост могат да развиват тези неща. Ще летим с тях. Няма да се мъчим по пътищата. Ще следваме реката на север.

— О, Господи, Кати, това не може да е вярно. Правят коли, казваш…

— Е, не знам дали наистина можеш да ги наречеш коли…

— Един момент, Кати — прекъсна я Джей. — Почакай малко на телефона.

Той свали слушалката, покри я с длан и погледна Гарисън през бюрото.

— Джони — каза той, — тя е добър репортер. Адски добър репортер.

Гарисън също покри слушалката си.

— Знам, но за Бога, не мога да повярвам в това. Ами ако не се окаже истина?

— До излизането на вестника остават пет часа. Дотогава тя ще се върне. Ще може да напише материала си. Можем да снимаме колите. Ще документираме всичко.

Гарисън кимна, вдигна слушалката и се обади.

— Добре, Кати, ще те чакаме. Няма да правим нищо, докато не пристигнеш. Ще намерим фотографи. Можете ли да приземите онези неща на покрива на сградата?

— Не знам. Струва ми се, че да. Лесно се управляват.

— Кати, как се задвижват тези неща? — попита Джей. — Имаш ли нужда от бензин? От какво имаш нужда?

— От нищо — отвърна Кати. — Посетителите ги раждат. Движат се по същия начин като посетителите, какъвто и да е той. Джери смята, че те всъщност са посетители, но във формата на коли. Има стотина, може би даже повече. Взехме само две. Раждат ги бързо. Тримата посетители са на острова едва от седмица. Направили са стотина коли само за седмица, а навярно и за по-кратко.

— Добре — каза Гарисън. — Ще се заемем с това. Няма да го разгласяваме. Материалът е наш. Ще се погрижим да остане наш. Внимавай. Не поемай никакви рискове. Искаме те тук невредима.

— До скоро — каза Кати.

Гарисън остави телефона, погледна Джей и попита:

— Какво мислиш?

— Мисля, че току-що купихме първата желязна секира, която ще замени каменната ни томахавка.

Гарисън изсумтя нещо, после каза по-спокойно:

— Да, спомням си, че говореше за това. Трябваше да го пуснем като материал.

— Все още мога да го напиша.

— Не — рече Гарисън. — По дяволите, не, сега всички ще пишат за това. Сега имаме да пишем за друго. Какво ще стане с автомобилната промишленост, ако посетителите продължат да правят колите си и да ги дават като заплащане за дърветата — достатъчно коли за всички в страната? Какво ще стане с всички хора, които загубят работата си във фабриките в Детройт и в други заводи? Какво ще стане с нефтопреработвателната промишленост, когато никой няма да има нужда от бензин за колата си? Какво ще стане с хората от автосервизите и бензиностанциите? Какво ще стане, когато няма да има нужда да строим повече пътища? Какво ще стане с финансовите компании, които зависят от плащанията за колите? А какво ще стане, когато посетителите, след като направят достатъчно, за да дадат всекиму кола, започнат да правят хладилници, печки и климатични инсталации? Как държавните органи ще регистрират новите коли, безплатните коли? Как ще ги контролират? Как ще ги облагат с данъци? И най-тъпото е, че посетителите не правят всичко това със зъл умисъл. Те не изпитват враждебност към нас. Само благодарност. Ех, да бяха работили заедно с правителството и всичко да бе минало през правителствените канали…

— Най-вероятно — прекъсна го Джей — те дори не разбират, че има правителства. Сигурно нямат идея за политика. Наблюдавали са ни и са открили как най-добре да платят за дърветата. Наблюдавали са хората, а не правителствата. Вероятно не осъзнават какво ни причиняват, защото не знаят нищо за сложната икономическа структура, която сме изградили. Единствената икономическа система, която вероятно им е известна, е обикновената размяна. Ти ми даваш нещо и аз ти давам нещо в замяна. И най-тъпото е, че хората ще се подведат. Щом научат за безплатните коли, щом се доберат до тях, никой, в или извън правителството, няма да посмее да каже и дума срещу посетителите.

— Значи затова се крият — каза Гарисън. — За да могат да правят коли без да им пречат. Крият се, за да не пристигнат тълпи, да ги нападнат и да разграбят колите. Хиляди посетители правят коли. Колко време според теб ще им отнеме да направят достатъчно?

— Не знам — отвърна Джей. — Дори не съм сигурен, че си прав, но предположението ти е логично. Моля се на Господа да са само коли. Сигурно ще можем да се справим с положението, ако правят само коли.