Посетителите

56. Вашингтон

— След тази нова информация — каза държавният секретар Маркъс Уайт — мисля, че може би е време да преразгледаме позицията си.

— Доколко солидна е тази информация? Необходимо ли е да я проверяваме? — попита Джон Хамънд, шефът на персонала на Белия дом.

— Струва ми се, че бихме могли да я проверим — отвърна Портър.

Президентът неспокойно се размърда на стола си.

— Дейв е прав — рече той. — Ще я проверим. Имаме хора в Лоун Пайн. Нортън ще ги заведе. Националната гвардия лети натам с хеликоптер, за да вземе групата. Всичко се пази в тайна. Гвардията дори не знае защо е пратен хеликоптерът. Скоро ще разберем дали информацията е вярна.

— Мисля, че можете да разчитате на достоверността й каза Портър. — Имал съм известни контакти с Гарисън в Минеаполис. Той е свестен гражданин. Спомнете си, че изобщо не е бил длъжен да ни информира. Имал е една изключителна история и е можел да я запази за себе си.

— Тогава защо не го е сторил? — попита генерал Уайтсайд.

— Дал ни е възможност. Каза, че според него било редно да бъдем предупредени. Помислил си, че навярно ще ни трябва известно време, за да стъпим здраво на крака преди историята да излезе от печат.

— Накара ли те да се закълнеш, че ще пазиш тайна? — попита Уайтсайд.

— Не толкова многословно. Разчитал, че няма да го подведем. Обещах му. И мисля, че трябва да го направим. В наш интерес е. Щом всичко се разчуе, по-добре да имаме някаква представа какво да говорим и правим. Имаме нужда от времето, което ни предоставя той.

— Не ми харесва — каза Уайтсайд. — Изобщо не ми харесва.

— Не е нужно да ти харесва, Хенри — рече президентът. — И на нас не ни харесва.

— Не това исках да кажа — поясни Уайтсайд.

— Знам, че не искаше да кажеш това — рече президентът. — Само интерпретирах думите ти по по-любезен начин.

— Моето мнение е, че трябва да приемем съобщението от Лоун Пайн за истина — обади се Алън, научният съветник. — На пръв поглед може да изглежда невероятно, но като се замислиш, не е. Щом посетителите могат да правят коли, съвсем логично е да могат да правят и къщи. Това е по-трудна работа, разбира се, но само донякъде. Аз лично смятам, че е едно и също.

— Но това са къщи! — възкликна Уайтсайд. — Колите са едно, а къщите са съвсем друго. Могат да разпространяват колите, но как ще се оправят с разпространяването на къщите? Като изграждат нови жилищни квартали и взимат за тях ценни обработваеми земи или промишлени обекти? Или като събарят непригодните жилища и ги заместват с новите къщи?

— Няма никакво значение как ще го направят — рече Хамънд. — Независимо от това, което сторят, и дали изобщо ще сторят нещо, опасността е налице. Що се отнася до страната, строителната промишленост ще бъде съсипана.

— Вече споменах — рече им президентът, — че сме в състояние да се справим с рухването на автомобилната промишленост. За другото не знам. Проблемът е, че това предизвиква ужасен страх, развива рак в икономическата ситуация. Ако автомобилната и строителната промишленост бъдат унищожени, остава ли нещо, което да е в безопасност?

— Какво става с колите на Мисисипи? — попита Хамънд.

— Грозна картинка — отвърна Портър. — Блокирали сме Гъшия остров, но тълпите нарастват. Рано или късно ще стане някакъв инцидент. Информирани сме за десетина или повече загинали. Една лодка се е обърнала и е потънала, тъй като търсачите на коли я претоварили. Ще има още такива случаи, сигурен съм. Не е възможно да удържиш хората да не се докопат до безплатни коли. Тези алчни копелета ще ни причинят много неприятности.

— Това е единичен случай — подчерта Уайт. — Не можем да си губим времето с него. Това, което трябва да направим, е да разработим стратегията си. Когато новината се разпространи, ще трябва да имаме поне някакъв зародиш на стратегия. Трябва да дадем на нацията и на света някакъв знак какво възнамеряваме да направим.

— Ще ни бъде трудно — рече президентът. — Каквото и да направим, ще ни бъде трудно. Още от самото начало се държахме като горди хора. Стояхме с изправени глави. Не ни прилича да отстъпваме.

— Някой проклет глупак е пуснал слух в Конгреса, че е имало огнево изпитание и че сме се натъкнали на нещо — каза Уайтсайд. — На руснаците няма да им трябва много време, за да го научат. И ако натиснат бутона…

— Този слух — рече президентът, — откъдето и да е плъзнал, ни послужи да задържим Конгреса стабилно зад нас. Ако не беше той, кой знае какво можеха да направят.

— Това е вече минало — наблегна Уайт. — Стореното — сторено. Ще трябва да се примирим. Както ви казах още отначало, не можем да се справим сами. Ако действаме разумно, зад нас ще застане и останалата част от света. Не сме отишли чак толкова далеч, че да загубим добрата воля.

— Дори на Русия ли? — попита президентът.

— Не знам какво ще направят, за да ни помогнат. Навярно повече, отколкото можем да очакваме. Но ако реагираме разумно, те ще държат пръстите си далеч от бутоните, за които говори Хенри.

— И какво друго? Какво точно имаш предвид? Как виждаш нещата?

— Според мен трябва да се съгласим по принцип, че посетителите представляват международен проблем и че трябва да се консултираме с други държави по отношение на създалата се тук ситуация. Струва ми се, повечето от големите държави разбират, че нито една страна, нашата или някоя друга, не е в състояние да се справи с такова положение, че то постепенно ще излезе извън националните граници, извън които и да било национални граници, и че ще се превърне в световен проблем. Смятам, че е настъпило време да поискаме помощ и сътрудничество от останалата част от света, от всеки, който би желал да помогне и да сътрудничи.

— Маркъс, разговарял ли си с някои от тези хора?

— Неофициално, да. Говореха предимно те, а аз слушах. Онези, с които разговарях, са убедени, че това, което се случи с нас, ще се случи рано или късно и с тях, освен ако проблемът или проблемите не бъдат решени.

— За какво сътрудничество става дума? Трябва да знаем. Ако ще правим проблема международен, трябва да знаем какво е мястото ни, какво можем да очакваме.

— Франция и Великобритания са готови да се включат — и да помогнат с каквото могат. Да направят каквото могат, за да подкрепят долара, и изобщо да направят всичко възможно. Япония проявява същото желание. Скандинавските държави чакат само една дума от нас. Западногерманците са готови, ако е необходимо, да отпуснат парична помощ.

— Искаш са кажеш помощ отвън? За нас!?

— Точно това имам предвид — потвърди Уайт. — Защо да се плашим от това? Носихме половината свят на гърба си толкова години. Възстановихме Западна Европа след Втората световна война. Това е само връщане на услугата. В противен случай проблемът ще стане и техен, и те го знаят. Останалата част от света не може да си позволи да ни остави да се провалим. Дори хората от ОПЕК ще ни подкрепят.

Президентът удивено огледа масата и възкликна:

— Боже Господи!

— Не става въпрос само да предотвратим краха си — продължи държавният секретар. — Става въпрос за разработването на нова система — нов политически модел, нова финансова концепция, навярно преосмисляне на цялата икономическа структура. Не само в Съединените щати, а в целия свят. Посетителите не само почти ни унищожиха, те промениха и положението навсякъде и ние трябва да намерим начин да оцелеем. Вече нищо няма да бъде същото. Струва ми се, че първото и навярно най-трудното нещо ще бъде честно да анализираме това, което се случи. Трябва да го разберем, преди да сме в състояние да преценим неговото въздействие.

— Говориш прекалено красноречиво, Маркъс — рече Хамънд. — Дали другите държави, хората, с които си разговарял толкова неофициално, осъзнават всички фактори, които ни изложи?

— Според мен да — отвърна държавният секретар. — Поне мисленето им е в тази насока.

— Но изпитанията! — извика Уайтсайд. — Ние попаднахме на нещо. Трябва ли да се откажем от всичко? Не можем ли по някакъв начин да задържим това, което открихме?

— Смятам, че не можем, Хенри — отвърна тихо президентът. — Чу какво каза Уайт — нов свят и нов начин на живот. Става трудно за такива стари, изпитани в битките кучета като нас с теб, но виждам известна логика във всичко това. Предполагам, че някои от нас, може би повечето от нас, са си мислели нещо подобно през цялото време, но не са били в състояние да го кажат.

— По дяволите, как изобщо ще успеем да се оправим? — възкликна Хамънд.

— Не само ние — отвърна държавният секретар. — Светът. Това не засяга само нас, а и всички други. Ако светът не се обедини сега, ще загинем всички.