Посетителите

20. Минеаполис

Минаваше полунощ, когато Джони Гарисън си тръгна от редакцията. Сега, шофирайки на запад по магистрала 12, той се опита да се отпусне. Но откри, че му се удава трудно. Вече нямаше за какво да се тревожи. Броят беше готов и Голд щеше да остане, докато го отпечатат, за да огледа първите екземпляри. Голд беше свестен човек. На него можеше да се разчита — знаеше какво да прави, ако стане нещо. Но като че ли нищо нямаше да стане. В последния момент преди да привършат успяха да отделят няколко сантиметра на първа страница, за да вмъкнат бюлетина със съобщението на НАСА, че новият обект в орбита очевидно се разпръсва. Всъщност бюлетинът със съобщението бе единствената новина. Нямаше официални изявления. Когато Гарисън се обади във вашингтонското кореспондентско бюро на „Трибюн“, Матюс (който дежуреше единствено, когато се очакваха големи новини) беше разстроен и дори малко озлобен.

— Копелетата са знаели още преди часове — ядосано каза той. — Сигурен съм в това. Но са задържали съобщението. Чакали са онези в Белия дом да измислят какво да правят. Накрая позволиха на НАСА да пусне съобщението, като навярно са се надявали, че ще има по-слабо въздействие, отколкото ако идва от Белия дом. Ако питаш мен, Белият дом не знае какво да прави. Уплашени са до смърт. Опитах се да се свържа с Дейв Портър, но не успях да открия нито него, нито някой от хората му. Според мен Дейв се срамува. През последните два дни ни уверяваше, че Белият дом няма да крие нищо.

— Какво им става всъщност? — попита Гарисън.

— Проблемът е прекалено голям, за да се справят с него, Джони. Прекалено голям и прекалено различен. Страхуват се да не допуснат грешка. Имам чувството, че сред хората на президента има адски много разправии за това какво да правят и че не могат да стигнат до споразумение. Това е нещо съвсем ново, ситуация, която не се е случвала никога и няма прецедент. Не е проста, не е като енергийното положение.

— И енергийното положение не е просто.

— По дяволите, Джони, знаеш какво имам предвид.

— Да — отвърна Гарисън. — Да, знам.

Магистралата беше сравнително пуста — само от време на време виждаше случайни автомобили. Някои от закусвалните покрай пътя все още работеха, но други бяха тъмни, а в бензиностанциите светеха само самотните бледи лампи на офисите. Далеч на север проблясваха трепкащите светлини на люлеещите се от вятъра улични лампи, които бележеха разрасналите се към магистралата предградия.

„Справихме се добре — каза си Гарисън, като премисляше събитията от изминалите два дни. — Пратихме Кати и Чет в Лоун Пайн веднага след приземяването.“ Кати се бе справила отлично. По едно време той смяташе да прати Джей да я замести, но сега се радваше, че не го беше сторил. В някои отношения Джей би могъл да свърши малко по-добра работа, но не достатъчно, за да оправдае разклащането на доверието на Кати. Работата на редактора е не само да събира материали за вестника, а и да изгради екипа си.

„А освен това — помисли си той, — представихме новините обективно. Написахме ги така, както ги видяхме, предадохме ги с чувство за отговорност. Избягвахме какъвто и да било намек за сензация — през цялото време информирахме прямо и отговорно.“ А имаше моменти, когато бе трудно да се определи едва забележимата граница между сензацията и отговорността.

Небето беше чисто. Голямата ярка луна вече се бе спуснала на запад. Тук, извън отблясъците на центъра на града, небесният свод беше осеян с милиони звезди. През прозореца от лявата страна лъхаше режещо студен въздух. Гарисън се поколеба дали да не отдели малко време за едно хубаво, силно питие преди лягане. Джейн сигурно щеше да е будна, може би в леглото, но все още будна, и щеше да очаква да чуе приближаването на колата му. Когато влезеше, тя щеше да е станала и да го чака. Джони се разнежи мъничко, мислейки си за всичките години, през които Джейн го бе чакала, независимо по кое време. Децата щяха да са заспали и в къщата щеше да се усеща онази странна празнота, породена от утихването на тропота им — щеше да е приятно да поседне за малко в дневната и да пийне нещо заедно с Джейн.

Луната се скри пред него. „Облак“ — помисли си и се втренчи удивено през предното стъкло. По гърба му премина тръпка, защото облакът не беше такъв, какъвто очакваше. Един облак не би се спуснал отгоре и не би се движил толкова бързо. А дори да бе така, щеше да е рехав по краищата, а не толкова черен, толкова ясно очертан и толкова симетричен. Джони свали крака си от педала на газта и бавно започна да намалява. Тъмнината, погълнала луната, засенчваше звездите, които блестяха на хоризонта. Колата отби в дясното платно и спря. Пред него, на не повече от осемстотин метра, тъмнината, която не би могла да е облак, се снижи и кацна на пътя.

Той отвори вратата и стъпи на настилката. Зад него се приближи друга кола и спря. Някаква жена показа главата си през десния прозорец и попита с писклив развълнуван глас:

— Какво става? Какво е онова нещо отпред?

— Мисля, че е нов посетител — отвърна Гарисън. — Като онзи на север.

— О, Боже! — изписка жената. — Да се махаме оттук.

Мъжът зад волана каза:

— Спокойно, Гладис. Може да не е посетител.

Той слезе от автомобила и се приближи до Гарисън, който беше минал пред колите и бе застанал в светлината на фаровете. Изправи се до него, втренчи се в нещото, което се мержелееше на пътя пред тях, и попита:

— Сигурен ли сте?

— Не съвсем — отвърна Гарисън. — Но прилича. Дойде ми на ум, че може да е един от тях.

— Голям е — каза мъжът. — Четох за онзи на север и гледах снимки. Но нямах представа, че може да е толкова голям.

Наистина беше голям. Блокираше пътните платна и ивицата трева, която ги разделяше. Беше черен, правоъгълен и се издигаше високо към небето. След като се приземи, повече не помръдна. Седеше си там — купчина чернота.

Жената също слезе от колата и се приближи до тях.

— Да обръщаме и да се махаме оттук — каза тя. — Не ми харесва.

— По дяволите, Гладис — отвърна мъжът, — стига си мрънкала. Онова нещо на север не е наранило никого.

— Убило е човек. Убило го е.

— След като е стрелял по него. Ние няма да стреляме по него. Няма да го закачаме.

„Трябва да е посетител“ — каза си Гарисън. Беше правоъгълен като на снимките. Отговаряше точно на описанието на Кати за онзи в Лоун Пайн. Освен по размер — Джони не беше подготвен да огромния му, поразителен размер.

Още две коли спряха зад тях. Пътниците им слязоха и се приближиха. Пристигна още една кола, но не спря, а зави, пресече ивицата трева, навлезе в пътните платна, водещи на изток, и изчезна с рев.

В съобщението на НАСА се казваше, че обектът в орбита очевидно е започнал да се разпръсва. „Всъщност той прави адски много повече“ — каза си Гарисън. Това не бе просто разпръсване: посетителите, струпани в обекта, се спускаха към Земята. Един от тях се беше приземил тук, напреки на шосето, и най-вероятно не бе единственият кацнал на Земята. Сигурно имаше и други, пръснати из целия свят. Онова първо приземяване в Лоун Пайн навярно бе само пробно, предварително проучване на положението. Преди да се размножи и да отлети, посетителят от Лоун Пайн бе пратил сигнали до себеподобните си, орбитиращи в космоса, и сега нашествието бе в ход. Гарисън си помисли, че навярно това не е нашествие в класическия смисъл на думата. Разузнавателен отряд — дали пък не беше това? Или беше просто посещение на разумни същества от друг свят, които само наминават, за да кажат „здрасти“?

Той тръгна по пътя към посетителя. Погледна назад през рамо и видя, че го следва само един от хората, които бяха стояли заедно с него. Хвърли само бегъл поглед и не можеше да е сигурен точно кой от групата беше. Навярно би могъл да забави ход и да остави другия да го настигне, но реши да не го прави. Не беше в настроение да се излага на безсмислен брътвеж и глупави въпроси. Защо, според вас, се е приземил тук? Какво иска? Какво представлява? Откъде, според вас, идва?

Ускори ход и почти се затича по настилката. Когато се приближи на няколко метра от огромната чернота, се обърна надясно и започна да я заобикаля. Вече не се съмняваше, че това е посетител — огромна черна правоъгълна кутия, без външни съоръжения, изобщо без никакви външни особености. Просто си седеше. Не се движеше. Не бръмчеше и не вибрираше. Гарисън се приближи и постави широко разперената си длан върху страната му. Повърхността беше твърда, но не с твърдостта на метал. Беше топла — топлина, която някак си предаваше усещането за живот. Като докосване до човек. Като галене на куче или котка. Нежна топлина, която говореше за живот, въпреки твърдостта на кожата.

Застанал там, притиснал разперената си длан до топлината на неговата повърхност, той усети как по тялото му пробягва внезапен хлад, хлад, който го накара да стисне зъби и за миг да усети лицето си сковано и кораво, сякаш се вкаменяваше. И едновременно с усещането за хлад умът му изведнъж се хвърли с бясна скорост да го анализира. Не е страх, каза анализът, не е ужас, нито паника, нито желание да закрещиш и да избягаш, нито слабост в коленете — а просто ужасна студенина, която не засяга единствено тялото, но и ума, студенина, която умът не може да разбере.

Той отпусна ръката си и усети как студенината се отдръпва от него — не бързо, а постепенно, докато не изчезна съвсем, макар че споменът за нея остана.

„Докосване до нещо странно“ — помисли си той. Но всъщност беше нещо повече от това. По-скоро бе допир до нещо, което не можеше да проумее, което никое човешко същество не бе в състояние да проумее. Докосване, което беше съчетание от студенината и безпределността на дълбокия космос, от блясъка на далечни слънца, от тъмни планети, съвсем различни от Земята, и от необхватността на живота, развил се в мрака на тези планети. Сякаш бе запратен на място, което не познаваше и навярно никога нямаше да разбере, което дори не би могъл да започне да разбира, независимо колко дълго останеше там. Необхватност, точно това беше.

И все пак проклетото нещо изглеждаше толкова обикновено и бе толкова незабележително — като захвърлена стара обувка.

Той се отдръпна и погледна нагоре към огромната черна стена, която се издигаше високо-високо над него: И откри, че каквото и, по дяволите, да беше то, той иска да се приближи отново и да долепи длан до повърхността му, така че да може пак да усети топлината, а навярно и студенината му.

Но не се приближи и не долепи длан до него, а отстъпи няколко крачки, обърна се и забърза към мястото, откъдето беше дошъл. Не тичаше, защото усещаше, че няма причина да тича, просто крачеше широко и решително, за да се махне от него колкото е възможно по-скоро.

Вече беше далеч от посетителя, когато видя, че бяха спрели още няколко автомобила и че групичката от хора на пътя бе нараснала. Не забеляза мъжа, който го бе последвал. Дори да го беше видял, нямаше да го познае, защото му бе хвърлил само бегъл поглед през рамо.

Един мъж от групата пристъпи напред и го пресрещна.

— Какво видяхте? — попита той. — Става ли нещо?

— Защо не отидете и не погледнете сам? — отвърна му рязко Гарисън и го подмина.

Беше странно, че не бе избухнала силна паника. Дори да се страхуваха, те не го показваха. А може би посетителите не вдъхваха страх? Сигурно защото голямата черна кутия не приличаше на извънземно същество. Навярно защото бе коренно различна от общата представа за нещо, пристигнало от космоса. За хора, свикнали с идиотщините по телевизията и фантасмагориите по филмите, действителността сигурно изглеждаше доста обикновена.

Фаровете на колата му светеха и двигателят работеше. Той се качи, дръпна я малко назад, а после зави наляво и пресече ивицата трева, за да влезе в насрещното движение. На километър и половина спря в една отбивка и позвъни от крайпътната телефонна кабина.

Голд отговори на второто позвъняване. Гласът му бе леко развълнуван.

— Радвам се, че се обаждаш — каза той. — Изкушавах се да ти телефонирам аз, но се колебаех, защото си помислих, че спиш.

— Защо ще ми телефонираш?

— Ами, приземил се е още един посетител. Този път точно под носа ни. Кацнал е върху една от пистите на летището.

— Това не изчерпва въпроса — каза Гарисън. — Има и втори. Приземи се на магистрала 12, на около километър и половина източно от търговския център „Ридждейл“. Блокира пътя.

— Там ли си сега?

— Да. Той се приземи на около километър и половина пред мен. По-добре да се върна. Това може да не са единствените приземявания в района. Има ли кого да пратиш, за да наглежда този посетител?

— Не знам. Ще потърся. Джей беше още тук, тъй че го пратих на летището. Заедно с един фотограф.

— Какво става на летището?

— Засега нищо особено. Посетителят си стои там, не закача никого, но хората от контролната кула са на нокти. В момента въздушният трафик не е натоварен, но след няколко часа ще стане. Оставането на посетителя там означава една писта по-малко.

— Някакви новини от кореспондентите? Да е имало приземявания и на други места?

— Отделни съобщения. Нищо сериозно. Нищо, което да е потвърдено. Някой си в Тексас позвънил в полицията с подобно съобщение. Друго е получено в Ню Джърси. Просто съобщения на очевидци, засега нищо официално.

— Страхувам се, че струпването, което беше в орбита, е започнало да се спуска към Земята.

— Виж, Джони, защо, по дяволите, не си отидеш у дома и не си починеш? Сигурно има начин да заобиколиш посетителя, който е задръстил пътя. Остават ни още двайсет часа до следващия брой.

— Не. Ако имам нужда, мога да отида в медицинската служба, да се изтегна на някоя кушетка и да поспя няколко часа. Но по-късно. Някакви вести от Кати?

— Никакви. Защо очакваш да се обади? Сигурно е заспала отдавна.

— Според мен, когато се обади, трябва да я повикаме. Историята в Лоун Пайн завърши. Що се отнася до нас, акцията ще се премести тук. Ако нещо се случи в Лоун Пайн, Нортън може да ни го предаде. Кати ни трябва. Тя е човекът, който знае най-много за посетителите.

— Добре. Ще й предам, ако се обади.

— До скоро — каза Гарисън, затвори, бръкна в джоба си за друга десетцентова монета, пусна я в отвора и набра номера.

— Джони, станала съм и те чакам — каза Джейн. — Кога ще се прибереш?

— Бях тръгнал — отвърна той, — но после се случи нещо.

— И няма ли да се върнеш?

— Не, за известно време. Един от посетителите кацна на пътя точно пред мен. Ще трябва да се върна в редакцията. Джим ми каза, че друг се е приземил на летището.

— Искаш да кажеш, че един от тях се е приземил на магистрала 12?

— Точно така. На изток от „Ридждейл“.

— Джони, та това е само на седем-осем километра оттук.

— Да, знам. Но няма нищо…

— Джони — прекъсна го тя, — прекалено близо е. Страх ме е.