Посетителите

13. Вашингтон

Дейв Портър за пореден път почувства дълбока, мълчалива гордост от Алис Дейвънпорт, от това, че се среща с нея, от факта, че тази чудесна, прелестна жена е съгласна да прекара известно време с него. Седяха на масата в един от тъмните ъгли на ресторанта. Върху масата горяха свещи и някъде отдалеч долитаха звуците на музика. Алис вдигна чашата си, погледна го и каза:

— Още не може да е чак толкова зле. Не си придобил онзи ужасно измъчен вид, който познавам отлично. Добре ли беше всичко днес?

— Пресконференцията мина добре — отвърна той. — Не ми се нахвърлиха. Държаха се почти приятелски. Нямаше неудобни моменти. Надявам се да продължава така. Казах на президента, че по този въпрос трябва да съобщаваме всичко. Освен това присъствах на срещата с президента и неговия екип. Някои от тези копелета са наистина параноици.

— Искат да скриваш информация?

— Ами, не съвсем. Макар и да подозирам, че някои биха били доволни, ако го правя. Не, става дума за друго. Съливан вдигна врява до Бога, че били отсечени няколко дървета, сякаш това има кой знае какво значение. Държавният секретар настояваше незабавно да разработим политика по отношение на посетителя. Шефът на ЦРУ препоръча да пазим в тайна всичко, което можем да научим от него. Уайтсайд се тревожеше как ще се защитаваме от него.

— Дейв, казваш „президентът и хората му“, сякаш не си един от тях. Не харесваш тези хора, нали? Хората около президента.

— Не става въпрос дали ги харесвам, или не. Трябва да работя с тях. Но по свой собствен начин. Все повече се убеждавам, че трябва да правя точно така. Някои ми харесват. Например Джак Кларк, военния съветник на президента. Обикновено сме откровени помежду си.

— Всъщност — каза Алис — ние не знаем какво представлява нашият посетител в Минесота.

— Не, разбира се. Нямаме никаква представа. Изглежда съвсем очевидно, че е пристигнал от космоса, но това е всичко, което знаем. Някои от хората, за които говорихме, не искат да признаят дори и това, включително нашият научен съветник. Но фактът, че не знаем какво представлява, не е странен. Той се е приземил едва преди малко повече от двайсет и четири часа. Ще имаме късмет, ако получим някаква действителна представа за него по това време следващата седмица. А може да ни потрябват и месеци.

— Ако остане толкова дълго.

— Права си. Може да не остане повече от ден-два. Ако стане така, ще имаме за какво да говорим и спорим в продължение на години. Всевъзможни предположения. Всевъзможни идеи как е трябвало да го посрещнем. Всевъзможни теории какво е трябвало да направим. Надявам се, че ще остане достатъчно дълго, за да можем да установим някои неща.

— Това, от което се опасявам, ако остане достатъчно дълго — каза Алис, — е да не му се разсърдим, че сече някои от ценните ни дървета, или за нещо друго. Дейв, не можем да си позволим да намразим това нещо. Не можем да допуснем да се изпълним със сляпа омраза към него. Може и да не го обичаме, но трябва да го уважаваме като друга форма на живот.

— В теб говори истинският антрополог — каза Портър.

— Можеш да ми се подиграваш, ако искаш — отвърна му тя, — но наистина трябва да бъде така, за наше собствено благо. Във Вселената сигурно има други форми на живот и ако това е истина, трябва да има и извънземен разум — но не е вероятно да има твърде много…

— Алис, ние дори не знаем дали онова нещо е живо, камо ли дали представлява извънземен разум.

— Трябва да има разум. Приземило се е на пътя — значи си е избрало място за кацане. Отсича дървета и извлича от тях целулоза. Това доказва наличието на някакъв разум.

— Една предварително програмирана машина…

— Не мога да приема това — възрази Алис. — Изисква прекалено много. Една предварително програмирана машина трябва да е програмирана така, че да реагира на милиони ситуации и околни среди. Съмнявам се, че би могло да се постигне. Когато посетителят се е приземил, той не може да е имал предварителна представа на какъв вид планета каца. Може би най-обща идея, но само това. Дори да е само машина и да е способен на всички тези неща, които изглеждат напълно невъзможни, някъде трябва да има разум, който да го е програмирал.

— Знам. Така можеш да говориш цяла вечност, без да стигнеш до нищо.

— Не можеш да отречеш извода — продължи Алис, — че тук е замесен разум. Разбира се, ние се срамуваме да признаем това поради биологическите си предубеждения. Твърдим, че една толкова голяма черна кутия не може да е жива. На Земята няма подобно живо същество, значи и тя не може да е жива. А и не е логично. Това е още една причина да го отричаме. Посетителят произвежда целулоза, а защо му е? Ние използваме целулозата за хартия и може би за някои други неща. Не съм много запозната с целулозата. Но онова нещо не може да възнамерява да прави хартия, тъй че няма никакъв смисъл. Никой не се е замислял, че за него целулозата може да представлява съкровище, а дърветата — скъпоценност. Точно като златото и диамантите за нас. Може да е пропътувало много светлинни години, за да открие планета, на която има целулоза. Из галактиката сигурно няма чак толкова много планети, където да растат дървета или някакъв техен еквивалент.

— Имам ужасното усещане — каза Портър, — че се опитваш да ме наведеш на някаква мисъл.

— Така е — отвърна тя. — Една паралелна история, която може да ни даде урок. Нещо се стоварва отгоре ни и започва да си взима каквото си поиска, без да ни пита и без да ни забелязва — всъщност то прави същото, каквото са правили белите хора, когато са дошли в Америка, Африка или където и другаде да са отишли. То е толкова арогантно, колкото сме били и ние, и също толкова самоуверено, че е в правото си.

— Страхувам се — рече той, — че и други ще кажат същото. Ти си първата, но ще има и други. Например индианците.

— Туземните американци — поправи го Алис.

— Добре. Да бъде по твоему. Туземните американци.

— Има и още нещо — каза тя. — Трябва да положим всички усилия да влезем в контакт с нашия посетител. Сигурно може да ни каже много неща. Неща, за които навярно никога не сме и помисляли. Нови отправни точки и перспективи. Това, което бихме могли да научим от него, може да промени живота ни. Да го преобърне изцяло. Винаги съм си мислила, че някъде по пътя сме тръгнали в погрешна посока. Посетителят навярно би могъл да ни върне в правилната.

— Съгласен съм с теб — отвърна той, — но как да влезем в контакт с него? Възможно е да не излезе нищо. Разговорът трябва да бъде смислен. Това не е лесно. А може и да е неизпълнимо.

— Ще ни е нужно време — каза тя. — Ще трябва да проявим търпение. Трябва да дадем на него и на себе си шанс. Освен това не трябва да правим нищо, което да го накара да си замине. Независимо какво ще ни коства.

— Засега, Алис, не е имало предложение да го накараме да си замине. Дори и да искахме, никой няма ни най-малка представа как да стане това.