Посетителите

2. Лоун Пайн

Водата под мухата на Джери Конклин закипя. Той засече, но на кукичката нямаше нищо. Пъстървата — а според силата на кипенето трябваше да е голяма — се беше откачила в последния момент.

Конклин пое дълбоко дъх. Тук наистина имаше големи риби. Служителят от бензиностанцията се оказа прав — във вира се криеха огромни дъгови пъстърви.

Слънцето светеше ярко през клоните на дърветата покрай реката. Водата танцуваше с леките отблясъци слънчева светлина върху вълничките по повърхността на вира — предизвикваше ги бързеят след ръбатата скала нагоре по течението.

Конклин оправи внимателно мухата и вдигна отново пръта. Прицели се малко над мястото, където беше пропуснал първия път.

По средата на хвърлянето слънцето се скри. Внезапна сянка падна над вира, сякаш нещо голямо беше застанало между слънцето и него.

Конклин инстинктивно се присви. Нещо удари изправения прът и той усети как вибрациите се предават на ръката му, а после чу неприятния звук на чупещ се бамбук. Боже мой, прът за осемдесет долара, първата и единствена екстравагантност, която си бе позволил!

Погледна нагоре и видя някаква квадратна чернота, която се спускаше върху него. Чернотата се снижи над брега зад гърба му и той чу, сякаш някъде отдалеч, хрущенето на метал, когато тя се приземи върху колата му.

Опита да се обърне към брега, препъна се и падна на колене. Ботушите му загребаха вода и той изпусна пръта. После, без да разбере как го е направил, без дори да е имал подобно намерение, откри, че тича по течението край брега на вира, хлъзгайки се по излъсканите от водата малки камъчета. Водата шляпаше в ботушите му.

Далечният край на квадратната чернота се надвеси напред и се снижи над отвъдния бряг на реката. Гредите простенаха и заскърцаха, после се чу и стърженето на насилените гвоздеи и винтове — кутията се спусна върху моста. Джери погледна назад и видя, че във вира плуват греди и трески.

Изобщо не се питаше какво се е случило. В обхваналия ума му смут, в безумния му, инстинктивен подтик да избяга, нямаше място за въпроси. Едва когато отново излезе на слънчева светлина, той разбра, че е в безопасност. Високите брегове го бяха защитили. Чернотата лежеше напреки на реката, опряна на бреговете й, без да препречва течението.

Вирът свърши и Джери навлезе в тесния бързей под него. Вдигна поглед и за пръв път видя истинските размери на нещото. То се издигаше като някаква сграда високо над него. Дванайсет метра височина — а може би петнайсет? — и повече от четири пъти по толкова дължина.

Чу някъде отдалеч неприятен, сух пукот, който прозвуча като изстрел от пушка. В същия миг една точка в огромната чернота блесна със заслепяваща яркост, а после угасна.

„За Бога — помисли си той, — рибарският прът счупен, колата смачкана, аз съм изхвърлен на този бряг — а Кати! Най-добре да се измъкна оттук и да й се обадя по телефона.“

Обърна се кръгом и се закатери по стръмния речен бряг. Беше трудно. Ботушите го спъваха, но не можеше да ги събуе, защото обувките му бяха останали в колата, а сега тя най-вероятно бе смазана под огромното нещо, което се беше стоварило върху моста.

Чу се свистене и нещо изплющя отникъде, обвивайки се около гърдите му — тънко, гъвкаво нещо, подобно на тел или въже. Той вдигна панически ръце да го хване, но преди да успее да го докосне, беше дръпнат нагоре. В един смътен миг видя под себе си бързо течащата вода на реката и растителността, която обточваше бреговете й. Отвори уста да извика, но стискането на телта или въжето, или каквото и да бе това, беше изкарало въздуха от дробовете му и не му стигаше дъх.

Сетне се намери на тъмно, а каквото и да го бе изтеглило там, беше изчезнало от гърдите му. Стоеше на четири крака. Платформата, върху която се озова, беше здрава — здрава, но не и твърда, сякаш се бе отпуснал да си почине върху дебел мек килим.

Остана свит на четири крака, като се опитваше да се пребори с поглъщащия го ужас. В устата му загорча и той преглътна. Стомахът му се беше превърнал в корава кръгла топка и той целенасочено се насили да го отпусне.

Отначало му се струваше тъмно, но носле откри, че има някаква слаба, трепереща светлина, бледосиня с призрачен оттенък. Не беше най-добрата възможна светлина — в нея имаше някаква замъгленост и трябваше да присвива очи, за да може да вижда. Но поне мястото, където се озова, вече не беше тъмно и той не бе сляп.

Изправи се на колене и се опита да разбере къде се намира, макар че това бе трудно, защото със синьото бяха примесени и други светлинки, които припламваха и премигваха толкова бързо, че не можеше да ги види добре и не беше съвсем сигурен за цвета им или откъде идват. Премигването разкриваше за миг особени форми, каквито не бе виждал никога. Странно, защото една форма, независимо каква е, си е просто форма и не би трябвало да предизвиква смут. Помежду припламванията успя да разпознае нещо — редици кръгли предмети, които отначало беше помислил за очи и които се обръщаха да го гледат с фосфоресциращ поглед, подобно на очите на животни през нощта, когато ги изненада лъч светлина. Обаче усети, че нещата, които вижда, всъщност не са очи, нито пък са източникът на бледата, синя, постоянна светлина, която изпълваше това място. Но очи или не, те го наблюдаваха.

Въздухът беше сух и горещ, но в него имаше някакво необяснимо усещане за усойна влажност, навярно поради мириса. Странен мирис — не непреодолима, задушаваща миризма, а просто неудобна по начин, който не можеше да определи, сякаш миризмата можеше някак си да проникне през кожата му и да се пропие в него, да стане част от него. Той се опита да характеризира мириса и не успя. Не беше нито приятна, нито неприятна. Беше различна от всичко, което бе помирисвал.

Но щом въздухът ставаше за дишане, сигурно имаше достатъчно кислород. Забеляза, че се задъхва — поемаше със свистене дъх на големи глътки, за да удовлетвори телесните си потребности.

Отначало беше помислил, че е в тунел, и не можеше да си обясни как си бе въобразил това, защото като се вгледа, успя да види, че е в някакво огромно пространство, напомнящо му за мрачна пещера. Опита се да проникне с очи до края, но не успя, тъй като синята светлина бе прекалено неясна, а премигването затрудняваше зрението.

Изправи се бавно и предпазливо, като почти очакваше, че ще удари главата си в тавана. Но успя да застане в цял ръст — за главата му имаше достатъчно място.

В едно далечно ъгълче на ума му се събуди смътно подозрение и той се насили да го задуши, тъй като не му се искаше да го признае. Но постепенно, изправен неподвижно в осветеното от синята трепкаща светлина място, подозрението надделя и той откри, че го приема.

Подозрението му казваше, че се намира в огромната черна кутия, паднала напреки на реката. Въжето или телта, или пипалото, или каквото и да беше това, бе излязло от нея. Беше го хванало и го бе дръпнало тук, по някакъв начин го беше прекарало през външната стена и го бе оставило във вътрешността на кутията.

От едната си страна дочу слаб шум, нещо средно между кикот и давене. Когато се огледа, за да открие източника му, разбра, че нещо шляпа на пода. Наведе се, вгледа се в мястото, откъдето идваше шляпането, и видя, че е риба — дъгова пъстърва, и то голяма. Беше поне половин метър, цялата мускули. Протегна ръка, хвана я и усети здравината й. Стисна я, но рибата се изплъзна и продължи да шляпа по пода.

„Сега — каза си той, — хайде да погледнем на всичко това реалистично. Да се абстрахираме от подробностите и да разгледаме нещата спокойно и сериозно. Да не се хвърляме към заключения, а да се опитаме да бъдем обективни.“

Първо: Огромно черно нещо бе паднало от небето, беше се приземило върху моста и, ако се съдеше по хрущенето на метал, което бе чул, вероятно беше смачкало паркираната му кола.

Второ: Намираше се на място, което би могло да е, и най-вероятно беше, вътрешността на черното нещо: място, съвсем различно от всичко, което някога бе виждал.

Трето: Тук беше вкаран не само той, а и една риба.

Той въведе точките една по една в компютъра на ума си и се опита да ги обобщи. Всичко се свеждаше до едно: беше вътре, някак си бе всмукан в един посетител от космоса, който събираше и разглеждаше фауната на планетата, на която се бе приземил.

Първо самия него, а сетне и рибата. А след малко, навярно и някой заек, катерица, енот, мечка, елен или котка. „След време — каза си той — това място ще стане оживено.“

Блещукащите кръгли предмети можеше да са рецептори, които наблюдават и записват, извличат и натрупват данни, взимат си бележки за него (както и за рибата), долавят всяка вибрация на мозъка му, всяко трепване на душата му, анализират го, определят какъв вид организъм е и го класифицират според някакъв код, натъпкват го в клетки памет, описват го с химически формули, опитват се да разберат какво представлява, какви биха могли да са статусът и предназначението му в екологията на планетата.

Навярно не само онези кръгли предмети вършеха цялата работа. Навярно припламващите светлинки и механизмите зад припламващите светлинки също бяха част от всичко това.

Можеше и да греши. И ако се замислеше сериозно, сигурно щеше да разбере, че греши. И все пак това бе обяснение, което се връзваше със случилото се. Беше видял как черното нещо пада, беше грабнат от реката — спомни си течащата вода под себе си, когато бе издигнат във въздуха, спомни си дългите редици дървета, край бреговете й, спомни си, че беше видял градчето Лоун Пайн, разположено на чакълестата тераса над речното корито. Спомни си всички тези неща, а следващото, което беше видял, бе тъмнотата на това пещероподобно място. Освен вътрешността на предмета, паднал над реката, нямаше друго място, в което би могъл да бъде натикан.

Ако всичко това се беше случило, ако не грешеше, значи предметът, който бе паднал над реката, беше жив или беше движен от нещо, което бе живо, и не само живо, но и разумно.

Откри, че инстинктивно се съпротивлява на тази мисъл, защото в контекста на човешкия опит бе истинска лудост да повярва, че на Земята е кацнал разум и незабавно е грабнал тъкмо него.

С удивление разбра, че целият ужас, който беше почувствал отначало, се е изпарил. Сега на негово място в душата му се бе настанила мрачна студенина, която в известен смисъл беше много по-лоша от ужаса.

„Разум“ — помисли си той. Ако тук имаше разум, трябваше да има и начин да разговаря с него, да разработи система за общуване с него.

Опита се да говори, но думите му пресекнаха още преди езикът му да е в състояние да ги оформи. Опита отново и думите излязоха, но само шепнешком. Опита пак — този път думите бяха по-силни и прокънтяха в кухината на пещерата, в която беше застанал.

— Ало — извика той. — Има ли някой? Има ли някой тук?

Джери почака, но отговор не дойде. Той продължи да вика още по-силно към разума, който трябваше да е някъде тук. Думите му кънтяха, отекваха и заглъхваха. Кръглите, приличащи на очи предмети все още го наблюдаваха. Премигването продължаваше. Но никой не му отговори.