Посетителите

34. Лоун Пайн

Кати погледна през бинокъла и видя оттатък реката групата хора, които работеха по мъртвия посетител. Нямаше начин да разбере какво правят. Единственото, което успя да определи, бе, че по някакъв начин („Може би с триони?“ — помисли си тя) бяха отрязали парчета от мъртвото тяло — навярно взимаха проби, които да отнесат във Вашингтон или сигурно другаде, за по-сериозно изследване. Работеха с различни съоръжения, но разстоянието беше прекалено голямо, за да може да разбере какво правят. Нямаше възможност да поговори с някой, който да отговори на въпросите й. Секретността бе пълна. Мостът, който военните инженери бяха прехвърлили над реката, беше затворен от национални гвардейци, а други охраняваха речния бряг, за да спрат всеки, който се опита да мине оттатък.

Другите посетители не обръщаха внимание на това, което ставаше край мъртвото тяло, а продължаваха да повалят дървета и да изхвърлят бали целулоза. Някои се пъпкуваха и десетина малки се щураха наоколо, като поглъщаха балите.

Кати свали бинокъла и го сложи в скута си.

— Вижда ли се нещо? — попита Нортън.

— Нищо, което да мога да разбера — отвърна тя. После му подаде бинокъла. — Искаш ли да погледнеш?

— Даже да видя нещо, сигурно няма да мога да го разбера — каза Нортън. — Мислех си, че ще се опитат да пренесат някъде мъртвия посетител. Може би в университета в Минеаполис. Но предполагам, че е твърде голям. Сигурно тежи тонове.

— Може да се опитат по-късно — каза Кати, — но доколкото разбирам, е било важно да вземат тъканни проби колкото е възможно по-скоро, ако изобщо могат да се нарекат тъканни.

Нортън вдигна бинокъла, погледа през него, а после го свали и го подаде на Кати.

— Никога не съм виждала такава секретност — каза Кати. — Нито пък толкова бързо организирана. С Чет пристигнахме само няколко часа след като ни телефонира, но дотогава вече бяха блокирали всичко. Обикновено установяват някакви връзки с обществеността, за да дадат известна представа какво може да става. Но тук няма нищо такова. Дори няма човек, който да каже, че няма да има информация. Просто сме отрязани.

— Във Вашингтон сигурно смятат това за важно. За строго секретно.

— Сигурно — каза Кати. — Нещо повече, били са заварени неподготвени и сега трябва да действат бързо. Кой би очаквал, че някой от посетителите ще умре и ще могат да го изследват? А ако напишем колко строга е секретността, правителството ще възрази. Ще кажат, че преувеличаваме.

— Съвсем скоро — рече Нортън — Лоун Пайн ще се напълни с журналисти. Като преди. Може би тогава някой ще може да изкопчи нещо.

— Опитах се — каза Кати, — но няма от кого да се изкопчи. Само онези тъпи, безизразни гвардейци, които не пускат да се минава. Повечето от тях дори не разговарят. Даже и офицерите. Обикновено офицерите говорят, поне малко, за да ти покажат колко са важни, ако не за друго. Казвам ти, Франк, даже не знам защо съм тук. Със същия успех можех да си седя в редакцията. Тук не правя нищо. По дяволите, не знам какво да кажа на Джони, когато му се обадя. Може би някой друг би се справил по-добре. Може би Джей…

— Не виждам по какъв начин — прекъсна я Нортън. — Както сама каза, тук няма с кого да се говори.

— Това, което ме учудва — каза Кати, — е, че дори няма слухове. При строго секретна ситуация като тази винаги има слухове. Някой чул нещо и започва да го украсява. Но тук няма нищо такова. Стифи знае точно толкова, колкото и аз. Очаквах, че досега ще е чул нещо, което може малко да поукраси и да ми го съобщи. Сали също не знае нищо. Сигурна съм, че ако беше чула нещо, щеше да ми го каже.

— Трябва да постоиш тук — каза Нортън. — Ако стоиш достатъчно дълго…

— С Джери щяхме да ходим на ресторант тази вечер — прекъсна го Кати. — И двамата искахме да се видим. Отдавна не сме излизали на вечеря — на спокойна вечеря в ресторант, а не просто на хамбургер в някое заведение за бърза закуска. Бедният Джери, доста тежко му е било. През шестте години следване е отделял от храната си и се е наемал на случайна работа, за да събере малко пари. Живее в съвсем малка стая. Мислех си, че трябва да се оженим. В такъв случай поне би имал прилично жилище. Но той отказа — не иска жена му да го издържа. Има си гордост и аз го уважавам заради това, но то не ми пречи да изпитвам състрадание към него. А той ще се огорчи, ако разбере, че изпитвам състрадание към него. Затова не мога да му го покажа. Бихме могли да се съберем и така би било по-лесно и за двама ни, но и двамата не искаме. В това няма нищо лошо, много хора го правят. Но и двамата го отхвърлихме. Не знам. Изглежда ми долнокачествено и двамата се съгласихме…

— Всичко ще се оправи — каза Нортън успокояващо. — Трябва му само малко време да защити дисертацията си и да си намери работа…

— Не знам защо ти разказвам всичко това — каза тя. — Не трябваше, но просто го казах. Франк, защо трябваше да споделям с теб тези неща?

— Не знам — отвърна Нортън. — Но се радвам, че го направи. Ако ти е помогнало с нещо, радвам се, че го направи.

Поседяха известно време мълчаливо в есенния следобед, после Нортън каза:

— След ден-два, преди края на седмицата, ще си взема няколко дни отпуска. Правя го всяка есен. Обикновено по-рано от сега. Историята с посетителите ме забави тази година. Ще попътувам из резервата с кану, завързано върху багажника на колата. Ще спра до една малка река и ще прекарам няколко дни в плаване с кануто. Нещо като сбогуване с есенната гора, няколко дни с нея преди да завали и да застудее. Просто ще погреба и ще погледам спокойно, без да бързам. Може би ще половя малко риба. Но най-вече ще гледам.

— Звучи чудесно — каза Кати.

— Мислех си, защо не се обадиш на Джери и не го повикаш да дойде. Кажи на Джони, че си взимаш малко отпуска. И двамата да дойдете с мен на тази малка екскурзия. Ти ще си починеш от своите срокове, а Джери — от науката. И за двама ви ще е адски полезно.

— Сигурна съм — отвърна Кати, — но не мога. Използвах цялата си отпуска през юни, а Джери трябва да работи върху дисертацията си.

— Съжалявам — каза Нортън. — Би било чудесно да дойдете с мен.

— И аз съжалявам — рече Кати. — Много ти благодаря за поканата.