Посетителите

11. Лоун Пайн

Когато Кати се спусна по хълма зад мотела, Джери беше оттатък реката и вече чакаше. Седеше зад няколко сливови дървета, за да не го видят от моста, на шейсетина метра нататък по реката.

Кати заобиколи дърветата, видя го и му подхвърли чифт обувки.

— Вече можеш да махнеш ботушите — каза тя. — Надявам се, че съм взела правилния размер.

— Нося четиридесет и първи — рече Джери.

— Тези са четиридесет и втори. Не можах да си спомня. А може и никога да не съм знаела. По-добре да са твърде големи, отколкото да ти стискат. Насам е пълно с туристи, които минават покрай полицаите. Без ботушите никой няма да ти обърне внимание.

— Благодаря — каза Джери. — Притеснявах се за ботушите.

Тя се приближи и седна до него. Той я прегърна, притегли я до себе си и се наведе да я целуне.

— Добро местенце си си избрал — рече тя. — Хайде да останем за малко тук и да поговорим. Имам да ти задавам много въпроси. Сутринта не ми даде възможност да те питам. Разкажи ми всичко.

— Е, казах ти, че бях вътре в онова нещо. Не бях единственият. Освен мен имаше риба, заек, миещо мече и воден плъх.

— Каза, че са искали да те разгледат. Да разбирам ли, че са искали да разгледат и тях?

— Така ми се струва. Да речем, че си извънземен, и се приземиш на друга планета. Нали ще поискаш да разбереш какъв е животът на нея.

— Защо просто не започнеш от началото и не ми разкажеш подробно всичко, което се е случило?

— Ще ме прекъсваш, ще ми задаваш въпроси.

— Не, няма. Просто ще мълча и ще слушам.

— И нали няма да напишеш после статия за мен?

— Зависи колко добра е историята. И дали може да се напише. Но ако кажеш „не“, няма да я напиша. Може да споря с теб, но ако кажеш „не“, няма да я напиша.

— Изглежда ми достатъчно честно. Дойдох тук вчера, защото ми бяха казали, че във вира под моста има големи пъстърви. Можех да остана не повече от половин час, защото иначе щях да закъснея за онзи концерт, на който искаше да отидем, и…

— Значи си си спомнил за концерта?

— Че как можех да забравя? Ти нали ме заплаши…

— Добре, продължавай и ми доразкажи историята.

Той продължи и й разказа всичко само с няколко прекъсвания.

— Защо не се върна снощи в Лоун Пайн? — попита тя, когато Джери свърши. — Знаел си за това място, където можеш да прегазиш реката.

— Тогава още не знаех — отвърна той. — Открих го по-късно. Едва тази сутрин. Снощи се загубих — цялата нощ. Когато онова нещо ме изхвърли, загубих всякаква ориентация, а беше и тъмно. Даже не успях да открия онова, което наричаш „посетител“. Тъй че намерих нещо, което ми заприлича на пътека. Можех да я следвам единствено на четири крака. Когато се опитвах да вървя изправен, пак се изгубвах сред дърветата. А като пълзях, можех да напипвам пътеката с ръце. Тръгнах по нея, защото си помислих, че ще ме отведе някъде. Но не стана така — в крайна сметка тя изчезна. Тогава разбрах, че ще трябва да почакам до сутринта. Така че се свих под един малък бор. Клоните му висяха до земята и ме заслоняваха от вятъра. Въпреки това обаче беше студено. Нямах кибрит да си запаля огън…

— И си останал там до разсъмване?

— Да. После чух да падат дървета и онзи стържещ звук, който издава посетителят, когато ги дъвче. Разбира се, тогава не знаех, че това е работа на посетителя. Не знаех какво става. Тук е праисторическа необитаема зона и се предполага, че никой не трябва да сече дърветата. Но в този момент не мислех за това. Единственото, което знаех, беше, че там сигурно има някой, който може да ме упъти към Лоун Пайн.

— И тогава си видял полицаите на моста и си се уплашил?

— Точно така. Затова поразузнах надолу по реката и открих брода. После чух хора и се върнах, за да хвърля един поглед. И те забелязах.

— Все още не мога да разбера съвсем — рече тя, — защо не искаш никой да узнае, че си бил вътре в посетителя.

— Как не разбираш? Нямам никакво доказателство, с което да подкрепя разказа си. Бих се оказал в положението на онези глупаци, които се опитват да направят капитал от истории за летящи чинии. Цялата страна сигурно вече се е размърдала.

— Така е — каза Кати. — А навярно и Вашингтон, което е най-лошото. Вече ти казах за хората от ФБР. И един екип научни наблюдатели пристигнаха днес следобед.

— Ако някой заподозре, че съм бил в онова нещо — каза Джери, — ще ме приберат и ще ме разпитват. Разбира се, бих могъл да им разкажа всичко, но не и да докажа историята. Бих се чувствал като глупак и те сигурно няма да ми повярват. Рано или късно ще се появя в новините и половината от хората ще си помислят, че лъжа, а което е по-лошото, другата половина ще ми повярва…

— Да, разбирам гледната ти точка — рече Кати.

— Това, което мога да им разкажа, няма да им е от голяма полза — каза той, — но ако ме приберат, няма да ме пуснат току-така. Ще продължават да ме тормозят и да ме разпитват, и да се опитват да ме хванат в лъжа. Могат да ме завлекат мак във Вашингтон, а пък аз трябва да работя върху дисертацията си…

— Да, прав си — съгласи се Кати. — Не знам. Струва ми се, че си взел правилното решение.

— Искаш да кажеш, ме няма да спориш с мен за написването на статия?

— Не бих се осмелила — отвърна тя. — Би звучала като истинска помия, като чиста проба стремеж за сензация. Няма никакви факти, които да докажат историята. Единствено твоите неподкрепени от нищо твърдения. Представям си какво би казал Ал Латроп.

— Кой е Латроп?

— Нашият главен редактор. Той държи извънредно на фактите. Не би пуснал никога история като тази. Сигурно дори Джони не би я взел. Джони би я харесал, но той знае, че Латроп…

— Това ме успокоява — прекъсна я Джери. — Мислех си, че ще трябва да се карам с теб.

— Адски срамно е — отвърна му Кати. — Би се получила отлична статия. За Бога, каква статия би се получила само! Биха я разпространили по всички телеграфни агенции. Биха я публикували във всички вестници. Биха я прочели милиони хора. Би се превърнал моментално в герой…

— Или в глупак.

— И това е вярно — рече тя.

Кати се намести в ръцете му. Беше приятно тук. Слънцето пригряваше и не се виждаха никакви облаци. Пред тях бълбукаше потокът — сякаш бъбреше с каменистото си корито. Златистите есенни листа на една горичка трепетлики на другия бряг контрастираше е мрачната зеленина на боровете.

— Естествено разбираш — каза тя, — че те в крайна сметка ще стигнат до теб. Щом успеят да разчетат номера на колата. Или номера на двигателя.

— Да, зная — отвърна той. — Но ми трябва малко време. Трябва да обмисля всичко по-добре. Да се окопитя. Знам какво трябва да правя. Може би дотогава въпросът чия е колата няма да им се струва важен.

— Даже да разберат, че колата е твоя — рече Кати, — не е необходимо да споменаваш, че си бил вътре в посетителя. Изобщо няма да те попитат. Никой няма да заподозре, че има такава възможност. Единственото, което трябва да направиш, е да изчакаш инцидентът да попремине. Според мен много скоро посетителят ще постави пред тях безброй други въпроси. След няколко дни ще трябва да подадеш иск за застраховката на колата. Дотогава сигурно ще разберем кой я е откарал и защо.

— Това може да почака. Обаче имам друг проблем. Трябва да се върна в университета.

— След около час Чет тръгва с колата за Бемиджи, за да прати няколко филма със самолета за Минеаполис. Едно от момчетата, което се навърта край бензиностанцията, тази сутрин отиде и докара колата. Бяхме я изоставили в задръстването, когато полицаите бяха блокирали пътищата за Лоун Пайн. Можеш да тръгнеш с Чет за Бемиджи и оттам да вземеш самолета.

— Кати, нямам пари за самолетен билет.

— Няма проблем. Аз имам. Взех доста пътни и дневни от „Трибюн“.

— Ще ти ги върна. Но може да се наложи да почакаш.

— Няма нужда. Ще ги вместя някак си в служебния си бюджет. Ако не всички в това пътуване, то в следващото.

— Не искам да си тръгвам — каза той. — Тук е толкова спокойно. Щом се върна, ще седна на телефона в очакване да позвъни или някой да ме потупа но рамото.

— Може да мине известно време. Може да не действат толкова бързо. Сигурно имат да вършат други неща.

— Кога тръгва Чет?

— Не чак толкова скоро. Имаме още малко време.

— Кога ще се върнеш в „Трибюн“?

— Нямам представа. Надявам се, не след дълго. Мислех си за нещо, което ми каза. Мисълта за дом, която според теб посетителят е проектирал в ума ти — ако наистина е било така. Какво мислиш за това?

— Непрекъснато размишлявам по този въпрос — отвърна той. — Беше много странно. Човек не би очаквал подобно нещо. Но май съм зациклил. Като че ли не мога да измисля нищо.

— Наистина изглежда странно.

— Всичко изглежда странно. Ако не се беше случило с мен, щях да кажа, че е невъзможно.

— Имаш ли някакви цялостни впечатления? Някаква представа какво би могъл да представлява този посетител?

— Всичко беше много объркано — отвърна той. — Опитвах се да разбера дали е някаква машина, контролирана от разумни същества, или е живо създание. Ту си мислех така, ту иначе. Всичко си остана объркано. Да, наистина съм обсебен от него. Може би, ако разкажа всичко, ако опиша точно какво съм видял и почувствал на някой учен, навярно на екзобиолог, той би могъл да забележи нещо, което ми е убягнало.

— Нали се опитваш да избегнеш точно това — да разкажеш на някого за него — припомни му тя.

— Това, което се опитвам да избегна — каза Джери, — е да се изложа публично, да ме разпитват държавни служби, да ми се надсмиват или да се отнасят с мен като с дете с прекалено богато въображение, да ме пребият до смърт хора без въображение, без представа за какво може да става дума.

— Може би след ден-два нашият посетител просто ще отлети и ще си замине — предположи Кати. Опитваше се да го успокои. — Може никога да не видим други като него. Може да е наминал само на посещение, за кратък отдих преди да продължи за там, закъдето пътува.

— Не мисля така — възрази Джери. — Не знам защо, но не мисля така.

— В университета има един човек — каза Кати. — Доктор Албърт Бар. Екзобиолог. Не е широко известен, но е публикувал няколко статии. Навярно би могъл да поговориш с него. Преди около година Джей написа материал за него.

— Може би ще го потърся — рече Джери.