Посетителите

3. Минеаполис, Минесота

Кати Фостър седеше пред пишещата си машина в отдела за вътрешна информация на „Трибюн“ и отпечатваше материала си — невероятно глупава история за невероятно глупави хора. Проклет да е Джони, че я прати да я проучи. Сигурно имаше и други задачи, които би могъл да й повери, задачи, чието съдържание не бе толкова претенциозно блудкаво, нито пък пълно със сантиментален мистицизъм. Наричаха себе си „Любовниците“ и тя все още виждаше сънливата невинност в очите им, нежния плавен поток на изкуствена високопарност — любовта е всичко, любовта побеждава всичко, любовта изпълва всичко. Единственото, което трябва да правиш, е да обичаш някого или нещо достатъчно силно и дълго, и на любовта ти ще се въздаде. Любовта е най-великата сила във Вселената, най-вероятно единствената значима сила, алфата и омегата на всичко, което съществува. И не само хората, не само животът могат да ти отвърнат. Ако обичаш каквато и да било материя, каквато и да било енергия, те ще отвърнат на любовта ти и в резултат на тази любов ще направят всичко, което поискаш от тях, дори дотам, че да не се подчинят или да пренебрегнат всички емпирични закони (които, бяха й казали те, могат и да не съществуват в действителност), ще се проявят по какъвто и да било начин, ще направят всичко, ще отидат навсякъде, ще останат където и да било, ще извършат всичко, което поиска човек. Но за да постигнеш това, бяха й казали тържествено те с ярко искряща в очите им невинност, трябва да се стремиш да разбереш живота, материята, енергията и така нататък и да ги обичаш така, че те да осъзнаят съществуването ти. Това бил проблемът сега, казаха те. Поначало никой не притежавал достатъчно разбиране, но то можело да се придобие чрез силата на любовта. Щом любовта станела достатъчно дълбока, че да осигури разбирането, човекът наистина щял да овладее Вселената. Но тази власт не трябвало да бъде самоцелна, а да служи за усъвършенстването на разбирането и любовта между всичко във Вселената.

Този проклет университет беше истински развъдник на подобни фалшиви аутсайдери, търсещи значение там, където значение няма и използващи търсенето на несъществуващия смисъл като начин за бягство от действителността.

Погледна часовника на стената. Почти четири часът, а Джери още не се беше обадил. Бе казал, че ще телефонира, за да й съобщи, че тръгва. Ако заради него закъснееше за концерта, щеше да го одере жив. Той знаеше как очаква тя този концерт. Беше мечтала за него цели седмици. Разбира се, Джери не обичаше симфонична музика, но поне веднъж можеше да изпълни желанието й, дори ако трябваше да се гърчи цялата вечер. Беше сторила много неща, беше ходила на много места само заради него, макар и да не й се бе искало. Колко борби, мили Боже, колко борби!

Странен човек, каза си Кати, странен и понякога вбесяващ, но в същото време и готин тип. Той и неговите вечни дървета! Джери живееше заради дърветата. Как, за Бога, чудеше се тя, един голям човек може да бъде чак толкова погълнат от дърветата? Другите хора се привързват към цветя, животни, птици, а Джери беше привързан към дърветата. Умираше си за своите дървета. Обичаше ги и, изглежда, ги разбираше. Понякога й се струваше, че дори разговаря с тях.

Кати изтегли изписания лист, сложи в машината нов и продължи да печата. Гневът й закипя, възмущението започна да я души. Когато привършеше материала, щеше да каже на Джони, че според нея трябва да бъде отложен или още по-добре — хвърлен в кошчето за отпадъци, за да не може някой да го използва, ако вестникът се окаже тънък и новинарските страници имат нужда от попълване.

В другия край на помещението Джон X. Гарисън, шеф на отдела за вътрешна информация, седеше зад бюрото си и оглеждаше стаята. Повечето от масите бяха празни и той прегледа списъка — Фрийман отразяваше заседанието на комисията за летището, а то най-вероятно нямаше да стигне до нищо, макар че покрай цялата суматоха около потребността от допълнителни самолетни писти това бе заседание, което редакцията трябваше да отрази. Джей беше в болницата „Майо“ в Рочестър и проучваше историята около разработените там нови процедури за лечение на рак. Камбъл все още беше в Градския съвет и си губеше времето на заседанието на комисията за парковете, което, подобно на това за летището, вероятно щеше да завърши с неуспех. Джоунз беше в Южна Дакота — работеше по проблема с индианците от Блак Хилс и събираше материал за неделния брой. Найт беше на процеса за убийството на Джонсън. Уилямс беше в предградието Уейдзата и интервюираше бабичката, която твърдеше, че е на 102 години (макар вероятно да не беше). Слоун бе зает с разлетия нефт в Уайнона. За Бога, запита се Гарисън, какво ли щеше да прави, ако внезапно изникнеше някоя голяма история? Макар да знаеше отлично, че това не е особено вероятно. Денят беше лош и подобрение не се очакваше.

— Как изглежда бюджетът, Джим? — попита той Джим Голд, заместник-редактора на отдела за вътрешна информация.

Голд погледна листа в пишещата си машина и отвърна:

— Тънък. Пари няма, Джони. Всъщност изобщо няма нищо.

Иззвъня телефонът. Голд се пресегна да го вдигне, после каза:

— За теб е, Джони. На втора линия.

Гарисън вдигна телефона на бюрото си, натисна бутона и каза:

— Гарисън слуша.

— Джони, тук е Франк Нортън — чу се гласът от другия край. — От Лоун Пайн, спомняш ли си?

— Разбира се, Франк — искрено зарадван каза Гарисън. — Ужасно се радвам да те чуя. Точно вчера разговарях с някои от момчетата тук за теб. Разказвах им как чудесно си се установил. Сам си си шеф, ловиш си пъстърва край града. Тези дни може да намина, най-вече заради рибата. Какво ще кажеш, Франк?

— Джони — каза Нортън, — струва ми се, че имам нещо за теб.

— Франк, май си доста развълнуван. Какво става?

— Възможно е — каза Нортън — да имаме посетител от космоса. Не мога да съм сигурен…

— Да имате какво? — изрева Гарисън и се наведе рязко напред.

— Не мога да съм сигурен — повтори Нортън. — Нещо голямо се появи от небето. Приземи се напреки на реката. Смачка моста.

— Още ли е там?

— Още — отвърна Нортън. — Просто си стои там, където се приземи само преди десетина минути. Огромно е. Голямо и черно. Градът започва да обезумява. Вдигна се суматоха. Беше убит един човек.

— Убит? Как е бил убит?

— Стреля по нещото. То му отвърна. Направи го на сгурия. Видях как се случи. Видях го да стои там и да дими.

— О, Боже! — възкликна Гарисън. — Каква история, и то точно пред теб!

— Джони — каза Нортън, — не мога да съм сигурен какво става. Случи се преди твърде кратко време, за да мога да разбера какво става. Мислех си, че може би ще искаш да пратиш някого тук, за да направи снимки.

— Почакай, Франк — каза Гарисън. — Ще ти кажа какво възнамерявам да направя. Заемам се веднага с това. Но първо ще поговориш с един човек от редакцията. Разкажи му какво се е случило. Разкажи му всичко. Когато свършиш, не затваряй. Аз ще потърся фотограф и ще свърша някои други неща.

— Добре, няма да затварям.

Гарисън покри слушалката с длан и я подаде на Голд.

— Франк Нортън е на телефона — каза той. — Той е собственик и редактор на седмичника в Лоун Пайн. Мой стар приятел. Бяхме състуденти. Казва, че нещо е паднало там от небето. Един човек е бил убит. Паднало е само преди петнайсетина минути. Изслушай това, което има да ти каже, и после го помоли да ме почака. Искам пак да говоря с него.

— Готово — каза Голд и вдигна слушалката на своя телефон. — Господин Нортън, аз съм Джим Голд, заместник-редактор на отдела за вътрешна информация…

Гарисън се завъртя със стола си и се обърна към Ани Дътън, секретарката на отдела.

— Ани — каза той, — свържи се с хората от чартърни полети. Виж дали разполагат със свободен самолет. За… по дяволите, кой град със самолетна писта е най-близо до Лоун Пайн?

— Бемиджи — отвърна Ани. — Би трябвало той да е най-близо.

— Добре. После се свържи с фирмата за автомобили под наем в Бемиджи и уреди да ни чака кола. Ще им се обадим по-късно, за да им кажем кога пристигаме.

Ани вдигна слушалката и започна да набира.

Гарисън се изправи, огледа помещението и потрепери от това, което видя.

В единия ъгъл седеше Финли и печаташе някаква история на машината си. Но Финли беше най-младият в редакцията, все още с жълто около устата. Сандерсън… но и тя не бе по-добра и имаше безотказния навик да пише малко прекалено мило. За Бога, някой ден щеше да й се наложи или да промени стила си, или да напусне Джеймисън. Но Джеймисън беше ужасно муден. Беше много добър да навлезе надълбоко в някой проблем, но прекалено бавен и разсъдителен за история, която се развива бързо.

— Кати! — извика той.

Сепната, Кати Фостър спря да пише, изправи се и тръгна към бюрото му. Едва сдържаше гнева си. Джери още не се беше обадил, а историята й, както я бе написала, й се струваше все по-глупава. Ако пропуснеше концерта…

Голд беше на телефона. Слушаше, говореше само от време на време, а пръстите му чукаха по клавишите на пишещата машина — очевидно си водеше бележки. Ани бе заела другия телефон. Гарисън седеше и набираше.

— Тук е Гарисън — каза той в слушалката. — Имаме нужда от добър фотограф. С кого разполагате в момента? Къде е Алън? Става дума за извънградска задача. Важна. От висш приоритет.

Известно време слуша, после каза:

— О, по дяволите! Искате да кажете, че Алън го няма. Той е човекът, който ни трябва за тази задача. Къде е? Не можете ли да се свържете с него?

Последва изчакване, сетне Гарисън продължи:

— Да, забравих. Сега си спомням. Алън е в отпуска. Добре тогава. Пратете го насам.

Той затвори телефона и се обърна към Кати:

— Имам нещо за теб.

— Не сега — отвърна тя. — Не тази вечер. Не извън работно време. Почти съм привършила за деня. А имам билети за симфонията довечера.

— За Бога, момиче, това навярно е важно. Най-важната задача, която си имала! Може би първият ни космически посетител…

— Първият космически посетител ли?

— Е, може би да, а може би не. Още не знаем много…

Голд му подаде слушалката. Той я пое и каза:

— Един момент, Франк. Само момент.

— Ще чака самолет, готов за излитане — съобщи Ани. — В Бемиджи ще чака кола.

— Благодаря — каза Гарисън. После попита Голд: — Какво научи?

— Добра история, както е тръгнало — отвърна Голд. — Солидна. С много факти. Претрупано е с подробности. Звучи вълнуващо. Нещо наистина е паднало там от небето.

— Достатъчно солидна ли е, за да се заемем с нея?

— Така ми се струва — отвърна Голд.

Гарисън се завъртя към Кати.

— Не ми е приятно да искам това от теб — каза той. — Но няма никой друг. Никой, с когото да мога да се свържа достатъчно бързо. Всички са заети. Ти и Уайт излитате за Бемиджи. Там ще ви чака кола. Страхотна история. Гарантирам ти го. Върхът. Трябва да стигнеш в Лоун Пайн до шест часа или още по-рано. Телефонирай преди осем. Така ще можем първи да пуснем историята с това, което научиш.

— Добре — съгласи се тя. — Обаче само ако купиш тези два билета. Да ме вземат дяволите, ако загубя парите от билетите.

— Добре — каза той. — Ще ги купя. Ще ги вмъкна някак си в бюджета си. — Извади портфейла от джоба си. — Колко струват?

— Трийсет долара.

— Твърде много е. Повече, отколкото си платила за тях.

— Местата са добри. Във всеки случай това е цената, която ще трябва да платиш за тях.

— Добре, добре — каза той и извади банкнотите.

— И ако се обади Джери Конклин, някой непременно да му каже какво е станало. Трябваше да изляза с него довечера. Обещай ми.

— Обещавам — каза Гарисън и подаде парите. После вдигна слушалката и се обади: — Франк, имаше някои последни подробности, за които трябваше да се погрижа. Чу ли? Пращам хора, които ще пристигнат при теб докъм шест часа. Ще ги помоля да те потърсят. Обаче искам да те питам нещо. Ти си имаш свой собствен вестник. Защо предоставяш всичко това на нас?

— Вестникът ми излезе днес. Няма да има нов до следващата седмица. Подобни новини не чакат. Исках да ти дам предимство. Две полицейски коли пристигнаха в града точно преди няколко минути. Иначе нищо не се е променило.

— Чудя се дали би продължил да ни информираш — попита Гарисън, — докато нашите хора стигнат там. Ако нещо се случи, просто ни се обади.

— С удоволствие — отвърна Нортън.